вторник, 1 април 2008 г.

Удоволствието да си пенсионер!

Отивам на работа.
Нервно ми е, пак ще закъснея. Оня сухар, шефът, дори няма да ме погледне над очилата, през които е забил поглед в компютъра, а ще каже безлично „добро утро”- знак, че забелязва закъснението ми. А в рейса пълно с ранобудни пенсионери. Увиснали като гроздове на вратите, помъкнали празни туби за минерална вода.
Що не си лежат в леглата – мисля си - къде са тръгнали толкова рано? И в следващия момент ме пробожда мисълта, че всички ще станем пенсионери някой ден.
Повлечена от общата инерция и аз съм готова да се карам, че пречат, че хората отиват на работа и искат да пътуват нормално. Някои от пътниците са толкова нервни – за къде си тръгнал, бе, за Орландовци ли? В главите на повечето мисълта – тия пенсионери защо живеят, на кого са нужни?
В училище четяхме една приказка.
За един жесток владетел, който също смятал че възрастните
хора са ненужни и заповядал всички
да бъдат избити. Само един момък не можал да приеме такава участ за баща си и го скрил.
Заредели се сушави години, не се родило жито, нямало хляб. Тогава жестокият владетел поискал съвет от царедворците си какво да прави,
но никой не знаел какво да го посъветва. Само момъкът, който запазил баща си
жив, получил безценен съвет от него и предложил на владетеля да разкопаят
мравуняците и намереното жито да засеят. Така царството
се спасило от глада. Разбрал чий е мъдрия съвет, владетелят се разкаял и заповядал никой никога повече да не убива старите хора.
У нас никой не избива старите хора, но и никой не им се радва особено.
Стоят прави в мръсните рейсове - с изкривените обувки, със старите дрехи и всеки
ги заобикаля или побутва като непотребна вещ.
Цял живот човек работи, блъска и мечтае за оня заветен миг спокойствие,
когато ще престане да работи и ще получава достойна пенсия.
- Ще се пенсионирам и ще забравя за работа, началници, задачи, колеги – мисли си „бъдещият” пенсионер. Ще си пия кафенцето или биричката, ще се препичам на слънце и ще се разхождам с приятели, ще ходя на кино, на плаж, ще се изтягам мързеливо, ще си чета книжки. Край, стига толкова напрежение – аз съм свободен човек!
Само че е жестоко излъган – с пенсията не може да се живее, може да се вегетира!

Всичко, което си е представял е било илюзия!
Става изгнаник в собствената си страна.
Започва да гледа с тъга немските пенсионери, които идват всяка година на морето ни. Облечени в светли дрехи, с румени и свежи лица, макар и дебелички, те се пекат на плажа и си разнообразяват живота. Дори има и нудисти мужду тях.
У нас пенсионерът става някаква втора категория човек – храни се лошо и недостатъчно, облича се лошо, не може да си кара колата, ако я има, не може да отиде на море.
Не може да допре до добрите лекари и скъпи клиники.
Пречи на всички, най-вече на бюджета.
Не може да спи.
Не може нищо.
Ненужен човек.



...като гледам моите родители...написах това