петък, 16 май 2008 г.

Къде е Адът?


Всички хора вярват поне малко в някаква религия, а всички религии заплашат човека с Ад и за награда му обещават Рая, но след смъртта.

Мисля си, че адът не е някъде далеч от нас, някъде другаде, нито под земята във врящи казани, където дяволите бодат грешниците с тризъбци, или пък на някоя друга планета. Тук е, на земята и то приживе.

Не ми вярвате?


Помислете

Някои от хората се раждат слепи, глухи, инвалиди или с някакво друго нелечимо тежко заболяване – за тях целия живот ще бъде един ад. От раждането си те са обречени.

Не ми е цел тук да изследвам тези, които ще се възвисят духовно и ще надмогнат недъга. Те са малко; недъгавият човек е озлобен, защото несправедливо е започнал живота си с по-малко шансове от другите. Вероятно има някакъв замисъл в това, но какъв ли е...

Това е Първа група – групата на родените така.

Втора група – това са друга част хора, която придобива недъг по някаква причина - нещо също толкова ужасно и неличимо – катастрофа, авария, битова злополука, пожар, земетресение, скок отнякъде, падане от ски, неуспешен опит за самоубийство, нападение на улицата или каквото ви подскаже въображението. Това са хората впоследствие обременени, за които започва адът от часа на злощастното събитие. Тук също няма да разглеждам тези, които ще надмогнат страданието или ще станат вярващи и ще благодарят на Бог, че ги е наказал с това изпитание.

Има и Трета група хора, които имат някакви малки недостатъци, тровещи живота им и превръщайки го в ад; или заради физическия некомфорт, или защото /поради ниско самочувствие/ си въобразяват, че едва ли не всички са се вторачили в недостатъка им.

Това може да са : уж незначещи нищо лунички, кокоши трън, мазоли, голям или крив нос, обратна захапка на устата, лош дъх, криви или просто не особено хубави женски крака, смъкнато дупе, несъразмерно тяло, жена с масивно мъжко тяло и окосмяване, мъж с женско тяло, тесни раменца и широк таз, рядка коса на жена, плешивост при мъж, всякакви аномалии в гениталиите и в гърдите, нервен тик на лицето, щръкнали големи уши, малка глава на масивно тяло или обратното - да не изреждам всички възможни вариации, толкова са много. Тук причислявам и страховете – едни ги е страх от тъмно, други - от венерически болести, трети – от паяци, стоножки и змии, четвърти – от нещо друго.

От наблюденията си заключавам, че няма човек на тая планета, който да няма или на някакъв етап от живота си да не получи нещо такова, затормозяващо дните му.

Остава да спомена и болестите, от които се разболяваме в някой етап на живота си. А болестите са си Ад.

Източните мъдреци твърдят, че болестите си ги създаваме самите ние, те не падат от небето, при това една болест се създава за 20 и повече години . Болестите се създават с лоши чувства, със завист, с омраза , с презрение към другите, с прекалена бъбривост, с желание да отмъстим, с небрежно отношение към възрастните и децата, с присмеха към слепи, глухи, неми, луди и болни хора, с амбиците си, с прекалено много емоции, с леност.

Адът е нашият коректив, нашето наказание, нашия катарзис. Този, който ни е създал – бог, творец, създател, извънземен разум - хората го наричат различно, е искал да ни прекара през мъката, неудобството, нещастието, болката, за да осъзнаем по-силно колко е хубав Рая. А той също е на земята според мен, не във виртуалното „горе на небето”. Рядко попадаме там, но затова пък е върховно удоволствие!

Когато помъдреем достатъчно разбираме, че нашите дефекти или недъзи не са „болка за умиране” , не е било нужно да потъваме в Ада и човекът до нас е с нас въпреки тях или може би точно заради тях, защото всеки човек е уникален и не е случайно на тази земя.

Послеслов:

Умишлено минах по външната крива на темата, а не задълбах към сърцевината, защото темата е много дълбока и обширна и иска много страници. Тук не засегнах другия вид Ад, който много писатели, режисьори и други умове разкриват по-мъничко. Не писах нищо за Адът на непоносимите човешки взаимоотношения, за Адът на едно момиченце, насилвано от баща си, за Адът на изнасилванията във всичките им разновидности, за Адът на извършеното престъпление или убийство, за Адът на попадането в затвор или някакъв подобен род институция – психическия ад. Спомнете си „Престъпление и наказание” на Достоевски, спомнете си книгата „Чочарка” на Алберто Моравия и филма, направен по нея, спомнете си „Принцът на приливите”, "Слипърс" – много книги и филми повдигат завесата на нещо ужасяващо и невидимо, то ни убягва, защото се случва в главите и сърцата на хората. Ако мога да с изразя така – психическия Ад е много по-страшен от физическия.