четвъртък, 18 септември 2008 г.

За любопитството


- Вие...Мая ....не знам си коя, ли се казвате?

Действието се развива в подлеза на НДК.

- Не, не..

- А, ...просто Мая..

- Не, не съм дори Мая.

В това време тролеят отваря врати и аз с подскок вътре. Жената след мен – Ама вие не сте ли работили във Фармахим?

- Не, не съм.

Жената невярващо ме гледа.

В зеленчуковия магазин до офиса, ме припознават на една депутатка /чух ги/ и внимателно гледат какво пазарувам, като ми се усмихват прекалено любезно.

На едно друго място пък ме припознават на една друга жена....и с уж дискретно любопитство ме наблюдават.

Да се смееш ли, да плачеш ли.....

Ние, българите сме любопитен народ. Някои мислят, че това е защото сме будни, отворени към света и природно интелигентни хора. Други – че това се дължи на простотия и лошо възпитание.

Ние, българите, обичаме да „зяпаме”. Ще се спънем, но не спираме. „Зяпаме” в количките на хората в Билла и Метро, „зяпаме” в прозорците, „зяпаме” в колите, в магазините - нищо не пропускаме.

Любопитството е обратно пропорционално на големината на населеното място – колкото е по-малко, толкова е по-голямо любопитството.

Човек би казал, че е начин на живот или единствено развлечение за местните хора.

Дотук нищо лошо, но то преминава в нездраво любопитство често. Българинът дори наднича в чуждия живот, в чуждите чаршафи, прекрачва тънката граница на личното пространство на другия. Кой кога се прибира вечер, кой с кого спи, какви торби носи с покупки, каква кола кара, какво пране простира, каква дограма е сложил в жилището си, как се облича – всичко е предмет на оживени разисквания.

Може би любопитството определя и огромния интерес на българския народ към предавания като Биг Брадър, Хванати в изневяра, Сървайвър, Стани богат и други подобни.

В същото време българинът не проявява любопитство към такива щекотливи теми като застрояването в Рила, Иракли, устието на Камчия, Странджа, бетонирането на Черноморското крайбрежие и на зимните ни курорти, унищожаването на природата ни и на всички безобразия, които се вършат в чудесната ни страна.

Може би любопитството е от топлата ни южняшка кръв. Всички южни народи са по-любопитни от северните.

Странни хора сме ние, българите! Любопитни, но пък и сърдечни и топли!

четвъртък, 11 септември 2008 г.

Шест деца!

Лежа си по корем на плажа в Китен и не мисля за нищо. Просто се препичам на слънцето. Изведнъж чувам бебешки плач и надигам глава - наблизо количка на плажа и бебе в нея, майка му го успокоява. Постепенно до съзнанието ми стига факта, че това е семейство с няколко – колко точно, ами да – 6 деца. Шестото – с неясен пол, в количката, но чудесно, пълничко бебе на около 6 -7 месеца. Иначе две момчета и три момичета – всички здрави, хубави деца.
Става 12 часа и всички получават по един кроасан и чаша натурален сок, бебето – мляко. Майката и бащата, добре изглеждащи, на около 35-37 години, хапват и те с децата.
Обзема ме симпатия и доброжелателност към това непознато семейство.
На другия ден пак са на плажа, на същото място. И пак ги наблюдавам и им се радвам.
Това, което ме спечелва е, че в това семейство няма напрежение, няма викове, закани, плач. Бащата чете книга под чадъра. Майката е до количката, облегнала глава на лодката. Всяко дете се грижи само за себе си, но никое не прави нещо укорително.
После бащата с всички деца влиза във водата и играят на топка. Плуват, смеят се.

Едно чудесно, задружно българско семейство!

Когато си тръгват, всяко дете взема по нещо от плажните принадлежности, които носят, а таткото и най-голямото момченце – количката с бебето.
Замислих се - сигурно отглеждането на толкова деца изисква повече средства и по-голямо жилище. Поне три спални за децата и една за родителите, станаха четири. Колко хора у нас имат такива големи жилища? И колко от тия, които имат големи жилища, имат повече от едно дете?
И все пак тези незнайни родители бяха решили да имат много деца, защото шест деца не са плод на случайност или грешка.

Иска ми се да има повече такива семейства!
Децата от такива семейства не е възможно да израстнат като лоши хора.

Размечтах се за времето, когато българските семейства ще имат възможност и желание да отглеждат по три деца.
Размечтах се за оня, отдавна изчезнал модел на здравото и сплотено българско семейство!
Размечтах се да се върнат обратно всички българи, напуснали страната ни, които подпомагат чужди икономики с труда си, с данъци и осигуровки върху заплатите си, колите и пр., с наеми и комунални услуги за жилищата си, с всичките пари които оставят в магазините.....

Размечтах се за една България от 10 млн. души българско население.
Дали пък са само мечти?