сряда, 27 май 2009 г.

Бай Иван

Човекът седеше пред кръчмата в селото. Облегнал се бе на избелялата си раница, а в ръката си държеше една огромна оранжево-кафява гъба.

Забеляза го първа Миленка и го заприказва. Миленка всичко вижда, нищо не й убягва.Точно се връщахме от предобедната си разходка, по време на която Миленка видя и ни показа къпини, диви круши, шипки и орехи. Запознахме с нея и съпруга й предната вечер в същата тая къчма. Те се връщаха от Търново и минали през селото, да вечерят и преспят.

Кръчмата беше единственото място в селото, където можехме да се нахраним. Ама как вкусно готвят и какви големи порции сервират!

Спахме в същото това малко балканско селце, в стая с баня и топла вода.

Поканихме бай Иван /така се казваше човекът с раницата/ да обядва с нас. Той си поръча само една салата и като я видя, каза – ама, как ще я изям, тя е толкова голяма!

Даде гъбата на собствениците, да ни я приготвят. Те с известно недоверие я приеха – ама, сигурни ли сте, че не е отровна – не, не е - и много вкусно я направиха наистина.

-Това е дървесна гъба – каза бай Иван, как би могла да бъде отровна? У нас отровни дървета няма.

Прав е бил, нищо ни няма.

Бай Иван се оказа много приятен и добър събеседник. Буден и открит човек, с чувство за хумор. Преместил се да живее в селото, в къщата на дядо си, след като се развел с жена си и от Варна – в Габровско. Децата му били заминали за Америка.

Беше добре информиран – четеше вестници, книги, а си имаше и телевизор.

Сега предстоеше да навърши 65 години и да получи пенсия – тези, които нямат необходимите точки, се пенсионирали на 65 години.

Явно живееше скромно и оскъдно. Събирал си дърва от гората, берял си плодове и гъби,шипки, но най-вече събирал орехи и ги продавал после на пазара в Габрово. Сега точно се връщаше отам, взел цели 15 лева и веднага си купил три книги за всичките пари. Прибираше се пеша от Габрово / десетина км/, видимо доволен. Вечерите му щяха да бъдат запълнени.

- Как живееш, бай Иване? Ами, добре, по цял ден съм из гората, някои дни изминавам по 30-ина км. Зимата тук, почти не остават хора и е скучно, но иначе е много красиво. Ако дойдете в селото през зимата, непременно ми се обадете, аз живея – ей, в оная къщичка, показа ни той. - Аз запомних номера на колата ви и ще разбера, ако дойдете пак.

- А от какво живееш? – Ами правя по някоя дърворезба, помагам на бабите по селата, поправям им прозорците, ако има някъде някоя работа да се свърши по къщите, върша я. Бабите ми дават по 2 лв. - с тези малки пенсийки, не могат повече да дадат. На мен колко ми трябва?

Говорихме си още, но трябваше да тръгваме за София. И си тръгнахме с едно много приятно чувство, каквото остава след среща с добри хора.

Мислех си, че ако някой иска да разбере що за хора сме българите, трябва да отиде в провинцията, в малките градчета и селца – там живееят добри, скромни и трудолюбиви хора. Тук, в София, нещата не са същите, не че няма добри хора и тук. Големият град и всичко, което го съпътства, нервният живот, ни прави по-различни и ние се отдалечаваме от корените си. Като че ли живеем във вакуум.

Да си жив и здрав, бай Иван!

Няма коментари:

Публикуване на коментар