сряда, 24 март 2010 г.

10 секунди

Всяка сутрин минавайки по пътеката между двата блока и излизайки на булеварда, изживявам своите 10 секунди колебание. Дали да тръгна наляво към спирката и бързо да стигна до офиса или да тръгна надясно и да мина през парка и ...
тръгвам надясно.
Паркът се е ширнал пред мен и неудържимо ме привлича. Тук всичко се събужда. Всичко се е устремило нагоре, към слънцето.
Все още дърветата изглеждат мъртви и сиви, но аз усещам как отвътре напират пролетните сокове, как се появяват първите пъпки и скоро всичко ще изригне в зелено великолепие.
Тревата уж е същата, но е станала по-ярка и по-свежа. Жълтурчетата са в трепетно очакване - да покажат усмихнатите си главички и да превърнат в жълти килими огромните поляни.
Боровете са зелени, студено красиви.
Пролетта е тук. Дошла е с южния вятър, с дъжда, със синьото небе, с щъркелите.
Въздухът е изчистен от зимния смог, диша се леко и радостно.
Всичко се подготвя да израстне, да цъфне, да се се обсипе в бели, розови, лилави и жълти цветчета. Засега е невидимо, но е там. Още малко.
Дори пръстта в горичките миреше различно.
Слънцето е толкова ласкаво. И всяка сутрин си мисля – нямало е начин хората преди векове да не го обявят за върховен бог. Та то е било единственият видим източник на светлина, на топлина, на живот за тях. И аз го боготворя и му се радвам през краткия
15 - минутен път през парка.
Има ли по-хубаво усещане от това да те огрее слънцето сутрин, да повдигне духа ти, да се възродиш, да усетиш как пролетта идва и с нея надеждата за толкова хубави неща. Дали ще се случат, не знам, но очакването е по-хубаво дори от сбъдването.
Най-хубавият сезон – пролетта!
10 секунди колебание – забрави. Има само един път – през парка.

понеделник, 22 март 2010 г.

За детството и .... „сладките” спомени















Всеки пази в душата си едно малко местенце, където е скътал спомени от детството си. И тъй като времето отмива неприятните неща, почти сигурно е, че спомените на всеки са чисти и безоблачни, емоционално обагрени и несъмнено приятни.

Искам да ви разкажа за моите.....

Когато обърна поглед назад в детството си, виждам цъфналата в бяло слива пред прозореца, огрения от слънцето двор, виждам къщата, в която живеех с родителите и сестра ми, баба и леля с нейното семейство. Къщата беше строена през 1902 г. с дебели зидове и високи тавани, а отдолу имаше мазе – най-страшното и най-очарователното място. Тук баба държеше кошницата с мушмули, чакащи да омекнат; сладката сварени от най-различни плодове, растящи в двора или на лозето – като се почне от череши и вишни, зелени смокини с корички от портокал, та се стигне до сладко от големи бели зърна грозде с орехи, пестил, мармалад от шипки, правен собственоръчно от нея, разни туршии, ябълки и орехи.
Баба беше отгледала три дъщери, останала вдовица на 39 години и никога повече не се омъжила. Беше приготвила чеиза им, задомила ги и отгледала всичките си шест внуци.

А беше хубава жена, на празник обличаше тъмносиня рокля от естествена коприна на малки бели точици и излъчваше доброта и благородство.

Запомнила съм думите й – когото бог обича, му дава момиче.

Около къщата върху каменни плочи с неправилна форма бяха наредени саксии с индрише и мушкато, а плочите отпред стигаха до градинката на баба. Това беше една пъстра градинка, която баба сама прекопаваше напролет. В нея се появяваха първо кокичета, после лалета, зюмбюли и цяло лято до късна есен все нещо цъфтеше до последните „димитровчета”, които попарваше сланата. Само чемширите оставаха зелени цяла зима.

От двете страни на стълбите се радваха на слънцето две лимонови дръвчета, посадени в дървени чебъри. Лимоните не ми се струваха кисели и аз тайно късах от тях и ги ядях с кората. Това не беше разрешено, плодовете се пазеха за зимата, но именно това ги правеше толкова „сладки”. Баба ми прощаваше – бях първата й внучка, кръстена на нея и отгледана от нея /е, това го разбрах по-късно/.

Всички наоколо живееха в къщи с огромни дворове, с плодни дървета и градинки с цветя, вратите на къщите не се заключваха, съседите се уважаваха и си помагаха. Можеше да се отиде във всяка къща, по всяко време. Когато се родеше бебе, викаха баба да го къпе през първите 40 дни и после й подаряваха нощница и хавлия. Баба имаше много подарени нощници и хавлии.

А за нас децата беше прекрасно време.

След градинката на баба започваше двора – там беше нашето детско царство. Дворът от детството ми изглеждаше огромен, после като пораснах – не чак толкова. Растяха сладки зарзали, имаше и лапад, лехи с марули, лук, чесън и магданоз, но и достатъчно място за игра.

От двете страни на къщата имаше по едно огромно дърво – едното даваше червени сливи, а другото – жълти. На тези дървета се катерехме, криехме, играехме. Игрите просто нямаха край.

Когато огладнявахме, набързо хапвахме филийка, намазана с олио и поръсена със сол и червен пипер и продължавахме.

Пиехме направо от чешмата вода.

Нямаше сокчета със сламки, нито кока-кола.

Бяхме слабички деца, но здрави и пълни с енергия .

Нямаше телевизия, нямаше реклами, почти нямаше коли по улиците.

Ако бащата на някое дете имаше колело с рамка, всички се учехме да караме на него.

Момичетата не ходеха с панталони, нямаше ботуши.

Сутрин за закуска ни даваха мекички, тиганички, варяха ни домашно точена юфка или тархана.Сигурно някои от вас не са ги и чували. Понякога имаше домашно разточена баница, прясно изпечени кифлички с мармалад - от оня, шипковия в избата.

А за „мъстеници” чували ли сте? Някъде ги наричат „балсуджук”. Това са орехови ядки, на половинки, нанизани на здрав конец, дълъг около 30 см, потапяни многократно в гроздов сок, неферментирал и сгъстен на огъня, докато се образува дебел слой около ядките. Бързо съхне и трае чак до пролетта. Сладка занимавка за зимните вечери.

За Великден се месеха козунаци с бадеми , които баба и мама носеха във фурната наблизо да изпекат. Носеха и едно агънце да се изпече, защото традициите бяха силни и се спазваха.

На Бъдни вечер задължително се месеше „боговица” – постна питка с кръст отгоре - как приятно ухаеше......

Баща ми беше от габровско село със задължаващото име - Кметовци , с традиции в приготвянето на месни продукти – там освен животни, картофи, сини сливи и гъби в гората, друго няма. Той правеше най-вкусния суджук, който съм яла – какви подправки слагаше, не знам, ама вкусотия... Моята задача беше да претривам суджука с едно стъклено шише, докато изсъхне. Понякога баба вземаше един суджук, цепваше го по дължина и го слагаше направо на жарта в печката.

/Нито баба, нито баща ми са между живите вече, но са някак в мен, защото ги обичах много/

После завърших училище, съкровищницата на душата ми се пълнеше с впечатления и преживявания, които времето щеше да отсее - да отхвърли или да превърне в спомени.

Винаги когато ми е било тежко и трудно, съм се връщала към топлината от детството и това ми е помагало да продължа напред.

сряда, 17 март 2010 г.

И аз за преписването

Признавам, че бях провокирана от статията на Албена за преписвачите
http://tiburon-tiburona.blogspot.com/2010/03/blog-post_03.html и реших и аз да погледна.
Използвах SEO блог на Васил Тошков –Инстумент за проверка на уникалност на текст.

Намерих си няколко статии, в които коректно беше посочен източника, т.е. моя блог. Стана ми драго, че някой ги е харесал и качил в личния си блог.
Намерих обаче една статия, качена в личните блогове на две жени в Сибир.бг. А сега де – да се смееш ли да плачеш ли?
И все пак неприятно.И аз си държа на моите нещица, нескопосани или не.
Влязох в сайта Сибир.бг и им прочетох правилата, по-точно „Права и задължения на страните”. Та там има един чл. 7, който гласи:
„Вие няма да изпращате, дистрибутирате каквито и да било материали защитени от авторско право, търговски марки и друга такава информация без изричното съгласие от притежателят на тези материали”.
О, чудесно, казах си и веднага писах на администраторите на сайта – така и така, в блоговете на две жени стои моя статия, без да е упоменат източник или линк.
Излезе съобщение – ще ви бъде отговорено на посочения от вас e-mail.

И зачаках. Засега си оставам с чакането.
Ако и администраторите не ми отговорят, значи подкрепят преписването, значи нещо не е наред изобщо в интернет. Ставаме заложници на нета.
Мисля, че не бива да мълчим!

понеделник, 15 март 2010 г.

Един свеж виц!

Много ми хареса този виц и реших да го сложа в блога си, за да ви усмихна... Добро настроение!

Двама младежи отишли в Англия да берат ягоди, ама не знаели много английски. Наели си квартирка. Минали няколко месеца, не чистили много и се завъдили мишки. Единият като по-отворен и знаещ 5 английски думи повече от другия, решил да се обади на хазяина:
- Hello. Me Georgi.
- Hi, Georgi, how are you?
- Me Georgi, yo......u know?
- Yeah yeah, I know.
- And Tom & Jerry, you know?
- Mm... Yes, I know.
- Jerry is here!

петък, 5 март 2010 г.

За емиграцията и демокрацията

Много пъти сме спорили за това с Х. Той от малък обикаля света, може да се нарече „гражданин на света”, както ентусиазирано ми описа една майка – сина си, наскоро.
Х. е учил в Женева, после завършил гимназия в Германия, после отишъл да следва във Франция. Живял е сам, по квартири, имал е местни хазайки, общувал е с със съученици и състуденти, ходил по екскурзии и хижи, по купони, пил е бира с шнапс в междучасиeто, обичал е и са го обичали навярно и в резултат познава отлично психиката, манталитета, предпочитанията и интересите на швейцарците, немците и французите.

- Тези хора не са като нас – винаги твърди той. Те са студени и материалисти. Там няма приятелства, има само интереси. Те не допускат чужденци лесно до себе си, особено от България и никога няма да приемат, че сме равни с тях. При тях някои неща никога не ще се променят.
- Не, не си прав, аз лично видях поне десет двойки в Париж, при които жената беше французойка, а мъжът – черен – опонирам аз. Нещата се променят. – Ето виж, племенницата ми отиде да следва във Франция и много бързо влезе в френска среда и я приемат. Най-добрата й приятелка е французойка.
- Всичко е до време – отговаря ми той.

Всеки вади доводи – от убедителни, по-убедителни, но всеки си остава на позицията.

По Нова телевизия върви през седмицата предаването на Мартин Карбовски – „Емигранти”. Във вторник разговорът беше с един българин, емигрирал преди 20 години във Франция. Заслушах се и бях поразена.
Накратко историята е следната. Въпросният българин завършил философия в СУ „Кл. Охридски”. Мечтата му била да завърши Сорбоната. И заедно с съпругата си, която била завършила българска филология и двете им деца заминали за Франция. Завършил философия и в Сорбоната, сбъднал мечтата си, но чак тогава разбрал, че не може да преподава, защото не е от страна, членка на Европейския съюз. Не можел да започне работа и като журналист, защото френските журналисти били по-добри от него на майчиния си френски език. Явно семейството е преживявало трудности, но нещата сигурно са тръгнали добре, щом са се появили още две деца. И в един момент българинът си намерил добра работа, но на 17 км от града, в който живеят и поради липса на транспорт до там, ставал сутрин много рано, за да успее да стигне с колело дотам и вечер се връщал отново с колелото Съпругата му оставала сама, водела децата на училище и детски градини, прибирала ги и се грижела за тях.
Записала се на курс по френски език, който водела една французойка, жена на лекар. Та французойката все си говорела с българката и я подпитвала как живее, къде е съпругът й, как се чувства и т.н. Българката бързо била спечелена и й разказала, че се чувства много самотна, няма приятели, съпругът й по цял ден на работа, не й помага за децата, тя изпада в депресия и тъгува за България, приятелите и близките там.
Французойката пратила българката на психотерапевт – той установил ендогенна депресия /Депресии с неясен вътрешен произход/ , съобщили на социалната служба в района, след редица перипетии, ги пратили на съд и в резултат им взели и четирите деца. Дали ги на приемни семейства, за да се адаптират децата към френската култура, към френския начин на живот. Това не бил първи случай на отнемане на деца от емигранти с цел адаптация към френската държава и общество.
Отначало им разрешавали да говорят два пъти седмично по телефона с децата си. После, под предлог, че говорят с тях на български /подслушвали разговорите им/, им забранили и това.
Това се случва във Франция, в която са вперени толкова български очи...

Това ли е демокрацията? Аз съм погнусена.
Говорим за бели, добре сложени и добре изглеждащи българи, с образование, култура, със здрави и добре възпитани деца – не за цигани!
Карбовски попита българина – вие къде живеехте? Отговорът беше – в апартамент в центъра на града, малък, но уютен и чист, не в покрайнините, нито при лоши условия.
– Ти да не би да пиеш ?- попита Карбовски. Не, аз не употребявам алкохол и съм вегетарианец.
– Да не би да си малтретирал жена си? Няма такова нещо – отговори българинът.
– Обичаш ли си децата? Как да не ги обичам, те са всичко за мен – отговори .
– Сега съм хванат в капан, каза българинът. Заложник съм на френската държава. Не мога да напусна Франция, защото това означава да загубя и най-малката надежда да си върна децата.

И понеже нещастието никога не идва само, за капак жена му го напуснала, защото й натяквал, че тя е предизвикала всичко това.

Българинът беше учудващо възпитан – не повиши нито веднъж глас, не каза и една лоша дума против французите.

- Видя ли, че съм прав – каза Х., когато му разказах историята. Демокрация – правото на силният!
-
Нашата малка и бедна страна не може да защити децата си.

Дали винаги ще е така?

понеделник, 1 март 2010 г.

Честита Баба Марта! Честита първа пролет!

И това са вид мартенички, нетрадиционни, но пък желани -:)