понеделник, 30 август 2010 г.

Бягство

Заминах преди една седмица. Сама. Исках да остана със себе си.
Отидох при сестра ми в нейния просторен, чист и топъл дом. Топлината идва от отношенията между хората, от атмосферата в него, не от температурата. А сестра ми има чудесно семейство.
Една огромна, преливаща от цветя тераса, от която се открива изглед чак към хълмовете над града и на която е приятно в летните вечери. Зет ми е измайсторил система за капково напояване и поливането на цветята не е трудно.
Ходих боса по топлите плочки. Приятно усещане.
И сладки приказки, и спомени от пътешествия, от летни ваканции заедно. Вкусни ястия на масата и много плодове, и любимите ми големи смокини, набрани долу от двора.
Спокойствие, дори леност ме беше обзела. Просто се наслаждавах на всичко, топлех се на обичта на сестра ми, която се отнася с мен като с непораснала дъщеря и събирах добро настроение и сили.
Видях братовчеди, направих снимки, събрах впечатления и спомени за после.
Имах нужда от това.
Само интернетът беше отчайващо изнервящ – почти нищо не можах да прочета и да отворя, та имам да наваксвам.
Снощи се върнах късно. Задръствания на входа на София и хладно време.
Отрезвяващо.
Отвътре ми е топличко.
Милата ми, добра сестричка - много те обичам!

понеделник, 23 август 2010 г.

Два манастира

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.







Тръгваме на разходка с колата. Винаги е чудесно да напуснеш града и да се озовеш някъде на ново място, особено ако е в планината.
Трудното е да се измъкнем от София и да стигнем веднъж до магистрала Хемус – горещо, задръствания, светофари, нахални до безрасъдство шофьори, таксита и обичайните неща по Софийските булеварди.
На магистралата спокойно. Отбивката към Етрополе и там следим табелата за манастира „Св. Троица“. Пътуваме в гора, тихо спокойно и прохладно, няма друга кола пред нас или зад нас.
Манастирите винаги се намират на невероятно красиви места, закътани и по-далеч от хорските очи, така че не се учудвам, когато пристигаме в Етрополския манастир. Красиво разположен сред планината, огрян от слънцето, сред тишината на дърветата. Покой. Спряло време.


















Ограден манастирски двор, вътре тревичка и две-три дървета, отрупани с круши, пейки на сянка, постройки за гости и църква. Не виждаме никой – нито цивилно, нито духовно лице. Оставяме пари за свещи, на самообслужване е и се запътваме към църквата. Оказва се, че я реставрират, вътре скелета и един реставратор във високото, под купола. Гледката не предразполага към уединение, пред олтара са струпани пакети с брашно, олио и някакви надиплени дарове от вярващи.



































Манастирът е действащ паметник на културата.
Той има своята история, тъй като дълго време е бил книжовен и духовен център. Етрополския манастир води началото си още от годините на Втората българска държава. Според преданията, Иван Рилски се е заселил в района за известно време, преди да стане отшелник, в една от пещерите в близката местност Варовитец. Населението на Етрополе приело мястото за свято и положило основите на манастира “Варовитец”. Манастирският храм “Св. Троица” е изграден е от майстор Иван Боянин от брациговската строителна школа и представлява внушителна кръстовидна сграда с пет купола. Стенописите в черквата са от по-късен етап – създадени са през 1907 г.
По време на Османското робство манастирът е давал приют на български революционери. Един от тях е Васил Левски.
Виждаме къде е било скривалището му – в една малка стаичка, входът скрит под нара.
Прочетох в интернет, че в „Света Троица“ може да бъде видян таен тунел, прокопан, за да даде възможност на криещите се в светата обител революционери да избягат при нужда, но не го видяхме.
После слязохме по една пътечка до водопада Варовитец. Той не е голям, но се намира в гората и е красиво и романтично. Няма шум, няма горещина, няма никой, само слънчевите лъчи успяват да се прокраднат измежду високите дървета. Покой за очите и душата.


































Връщаме се обратно, два коня са влезли в манастирския двор и пасат необезпокоявани.

















Потегляме назад и надолу и когато стигаме разклонението, тръгваме към с. Ямна. Пътят лош, с дупки, срещат се повече коне, отколкото хора. Имаме усещането, че цялото това място е забравено от Бога и хората.
Продължаваме напред, пътят се вие покрай река Черни Вит, а отстрани са високите склонове на планината, обрасли в дървета.
Добре, че има планини и дървета още в тази страна. Величествена гледка.

Красиво, зелено, много зелено и пак няма никой и имаме чувството, че сме сами на света. Пожелавам си да не попадам тук, когато се смрачи и завали пороен дъжд, защото сигурно е страшно. По пътя си личи колко пръст е довлякъл дъждът от гората и как е пропаднало на места, шосето. По едно време виждаме чешма и спираме. Отдолу под пътя, на полянка се извисява паметник на Нейо Крачунов , който не е предал Бенковски на турците – „не ще го аз предам“, а е скочил от скалата. Не знаех, не съм чела за това.

















И продължаваме по тесния асфалтов път, през красивата гора, започваме да срещаме повече коли и къщи и стигаме до разклона за Тетевен. След кратко колебание дали да продължим към Тетевен и Рибарица или към Гложенския манастир, избираме манастира.
Това е най-красивия и невероятен манастир, който съм виждала. Той е кацнал на една висока скала, със стръмни и отвесни скали и когато го видях от пътя долу, не можех да повярвам на очите си. Много нависоко и впечатляващо местоположение.
Докато стигнем до горе, трябва да преодолеем обаче много тесния лъкатушещ път в гората. Добре, че е делничен ден и само веднъж ни се наложи да се разминем с една кола – направо екстремно преживяване, разминахме се на косъм.

Не можах да направя хубава снимка на Гложенския манастир. В интернет има една великолепна снимка с автор Gegata - вижте я, заслужава си.
http://4coolpics.com/gallery_photo/52/177120.html
















Качваме се по стръмните стълби, горе ни посреща радушно един отец и ни пита откъде сме. После през каменен тунел влизаме в двора на манастира"Свети Великомъченик Георги Победоносец".



Влизаме и в църквата.
Една роза е разцъфнала горе, в двора на манастира.

















От стаичката, където се е крил Васил Левски и хората са хвърляли монети в скривалището – защо монети…, се открива невероятна гледка. Ако живеех на такова място, сигурно щях да съзерцавам с благовение тази красота, тези непристъпни склонове на Балкана. Човек се усеща малък, много малък тук. И преходен на фона на непреходността.
Запазени са спомени на монаси, че дякон Левски често намирал радушен прием в непристъпния манастир при своя приятел игумена Хаджи Евтимий (1864-1895 г.), който бил член на тайния революционен комитет.
Казват, че при ясно време, отгоре от манастира се вижда Дунав и Беломорието. Панорамата е безкрайна, погледът не може да обхване всичко, толкова надалеч се вижда и планини, планини. Невероятна природа!




































На около 50 минути от манастира се намира пещерата Моровица, която със своите 3025 м подземни галерии е сред най-дългите в България.
В интернет пише за Гложенския манастир следното:

„Според преданието манастирът е построен през 13-ти век, когато по тези места се заселва украинският княз Георги Глож с благословията на цар Иван Асен II. В близост до кръстеното на него село Гложене и река Черни Вит той основава света обител, посветена на Св. Георги Победоносец, икона на когото носи със себе си. Според легендата, скоро след основаването на манастира, иконата многократно е изчезвала от обителта, само за да бъде намерена по-късно на хълма недалеч от селото, на който се намира настоящият манастир. Това необяснимо ‘бягство’ на иконата е било изтълкувано от монасите като божи знак за това, че манастирът трябва да бъде преместен на хълма, което и те в крайна сметка правят в края на 14 век. За кратко време, двата манастира съществуват паралелно, свързани от тунел помежду си. Този проход е използван многократно от Апостола на свободата Васил Левски за бягство от турците. За съжаление тунелът е затрупан от земетресение през 1928 г. В манастира е живял и известният български книжовник Васил Друмев след като княз Фердинанд, който изповядва католицизма, постановява Друмев да бъде затворен там. В продължение на 15 месеца той изкарва на солена риба и вода, както и на скришом давани му провизии от милостиви монаси през незабележим отвор на тавана на стаята му. Васил Друмев е освободен след падането на правителството на Ал. Стамболов.“

Преизпълнени с уважение към миналото ни, с красотата на видяното, с омиротворени души слизаме и поемаме към София. Към шума, праха, тълпата, но и към дома.

неделя, 15 август 2010 г.

За капката катран

Ако оприличим човек на каца с мед, то в нея винаги има и капка катран.
При някои капката е по-голяма, при други съвсем малка, но винаги я има.
Разваля мъничко вкуса на меда.

Вариациите за капката са много - може да e самовлюбеност, твърдоглавост, инат, завист, мнителност, самодоволство, алчност, мързел и какво ли не.

Това е, защото във всеки един от нас и в различна степен има известно количество отрицателно. Черна точка от негативизъм в бялата чистота на доброто.

Ако позволим на черната точка да се разрасне, тя би могла да замърси бялото.

Но можем и да я превърнем в полезна балансираща негативност.

Ние обичаме любимите си, приятелите въпреки капката катран, а може би и заради нея, защото несъвършенното има нужда от любов.

вторник, 10 август 2010 г.

Можете ли да ми помогнете?

В неделя се рових из старите постинги на блога си. Установих, че почти навсякъде са ми изчезнали снимките. Все едно са се изпарили.
Подозирам извънземните :))
Там, където е имало повече снимки, са останали само няколко. Като вляза в редактиране на публикации, установявам, че адреса на снимките стои, но в блога ги няма.
Неприятно, не ми се занимава отново с това – все пак имам поне 90 постинга.
Някой може ли да ми каже защо става така?

неделя, 8 август 2010 г.

Imanuel

Една нова виртуална приятелка имам във фейсбук – Imanuel. Когато поиска да я включа в списъка с приятели си помислих, че сигурно е българка. Аз пиша само на български, откъде би разбрала езика, ако не беше? Тя живее в Дубай.
Представям си я зад високите стени на златната й клетка, на брега на морето.
Умно същество, писахме си с нея няколко дни. Много ми хареса това, което каза – "Лесно е да съблазниш, трудно е да задържиш"!
Imanuel с нейните 1150 приятели, сред които най-известните хора в света, в киното,в политиката, във футбола, принцеси и принцове.
Тя повдигна завесата към един свят, за който в ежедневието забравям, че го има - светът на известните, на богатите.
И се появи тази странна Imanuel с невероятни снимки в профила. Толкова красиви и нереални, смесица между реалност и фантазия, че се чудя рисунки ли са, дело на голям майстор – фотограф ли са, фотошоп ли? Има и снимки от някакви дворци отвътре, яхти, палми, море, цветя. На повечето снимки Imanuel е позирала полуоблечена или гола, но не си мислете че е някаква пошлост. Напротив еротика от най-висша класа, красота за окото, художествени изпълнения. Питам я – фотомодел ли си, ти ли си на снимките – тя не ми отговаря директно, ами – моите снимки са..

И един ден отварям фейсбук и какво да видя – една невероятно красива снимка на съвсем младо полуголо момиче в моя профил и пише – на тази снимка е Диана. И като започнах да получавам едни съобщения - 26 съобщения от мъже някакви, принцове арабски със странни имена и във всичките възторг, аууу, горещо, целувки, много секси…Даже и от един пакистански побелял мъж- сигурно му се е "прияло агнешко".
Да се смееш ли, да плачеш ли? Изтрих ги всичките.

Веднага й писах – Imanuel, моля те махни тая снимка, това не съм аз, не искам да лъжа хората. В резултат тя сложи още една до тази, пак художествена еротика…и написала – на тези снимки са Диана и Imanuel. Този път имаше и скандинавски имена някакви и пак възторзи…. beautifulllllllllllllllllllllllll!!!! wow wow is very wonderfull! и сърчица даже.

Този път бях много настоятелна, защото си имам причина, и тя ги изтри отвсякъде, дори и от нейния профил, така че не надничайте във фейсбук.
Не й се сърдя, всеки мери според мярата си..

Остана ми една снимка. Ето я.
















събота, 7 август 2010 г.

The phantom of the opera

video

понеделник, 2 август 2010 г.

Думи паразити

В предишната ми работа, моята приятелка юристката,
всеки ден повтаряше едни и същи бисери, резултат от истински ситуации в богатия й юридически опит.
- един „нотариален“ сок
- един „натурален“ акт
- тази „кауза“ на договора
- ще подкрепим тази „клауза“
На принципа на нацистите – една лъжа повторена много пъти, става истина
и една грешна дума, повторена много пъти, започва да звучи като правилна.

В резултат винаги се замислям, преди да си поръчам натурален сок.

Една друга колежка, пристигнала да работи в София от малко населено място, винаги казваше „настъпалка“ на изтривалката пред вратата
и ул. „Аладин“ вместо ул.“Алабин“.

Заливах се от смях, но сега не мога да погледна изтривалка, без да се сетя за настъпалка.
Не мога и да мина по Алабин, без да се сетя за Аладин.

Странно е човешкото съзнание.
А плевелите и паразитите са много устойчиви.