четвъртък, 30 септември 2010 г.

Кое ни държи млади?

Неволно направих сравнение между две 63 – годишни жени. Наби ми се на очи.
Едната приличаше на 83 годишна, а беше налегната и от болести.
Другата руса, тип Бриджит Бардо на по- млади години, добре изглеждаща, мярнах по някаква телевизия, като прехвърлях програмите. Обясняваше как с две лъжици си масажирала лицето, на въпроса защо няма бръчки на 63. Водещата я пита харесват ли я още мъжете, на което Бриджитката отговори – кандидати, млади, колкото щеш.

Всички остаряваме бавно или бързо, видимо или невидимо, но едно е сигурно - всички искаме да изглеждаме млади до късно.

Кое ни държи млади?

Може би най-важното е да сме здрави, защото здравият човек винаги изглежда по-добре от болния.
Може би генът, който носим, ни осигурява младостта.
Може би забраните...на греховно хубавите неща.
Може би чистите мисли, защото лошите, неприятни мисли се отразяват на лицето рано или късно.
Може би възвишеността на чувствата, които изпитваме.
А може би виновна е просто любовта – този, който я изпитва и я има до себе си, със сигурност изглежда по-млад.
А може би сексът, експериментите в него.
А може би светлината в очите, която отразява душата.
Може би причината е в движението, фитнес, спа процедури.
Може би причината е в любимо занимание, или поне хоби.
Може би е в модела на римски патриций – масажи, куртизанки, лежанка, слуги, добра храна, власт и мързелуване?

Дали има универсална рецепта?
Някъде прочетох – обичай ближния си, стреми се към съвършенство и ще бъдеш здрав и млад.

Да се чувстваш млад е вътрешно усещане, то идва от душата и ума, формира се от тях и със сигурност означава радост и удовлетворение от живота.

Един ден в огледалото, в часа на истината, ще е добре да не се запитаме – Времето в галоп ли мина покрай мен, че не го усетих как се изниза?

събота, 25 септември 2010 г.

Религията - нищо страшно

Това не съм го писала сега. Извадих го от дъното на блога си, поотупах го от праха и пак се оказва актуално. Разгаря се дискусия по въпроса за изучаване на религия, може би на някой ще му е полезно...


Дъщеря ми тръгна в първи клас в Германия - така се случи. Беше на 6 години.

Записахме я в католическо училище до жилището ни. Училището чисто, подредено, с много цветя по прозорците, грижата за които е на децата. Децата до 4-ти клас учат само сутрин. Голямото междучасие – 30 минути, задължително се прекарва на двора, децата ядат сандвичите, които носят от къщи /с черен хляб/ и пият сокчета. По време на едно междучасие, дъщеря ми леко треперела от студ и учителката я попитала – ти взе ли си тази сутрин студен душ?!

Веднага фрау Гутхоф /така се казваше учителката/ - една любезна немкиня пред пенсиониране с перфектен външен вид, ни постави въпроса – тя ще посещава ли предмета „религия”. Ние с баща й, отговорихме – не. Дъщеря ни е кръстена в църква, в България, как така ще посещава часовете по католическа религия. Да, ама след първия час, който тя изкара сама в двора на училището, решихме, че е добре отговора да е „да”. И така започна.
Това бяха едни от най-интересните часове за детето ми. Рисуваха в час, водеха ги да слушат меса в католическия храм наблизо, пееха песни. Когато дойде първата Коледа, или всъщност преди нея, имаше тържество в училището, на което децата облечени в техните традиционни тъмносини кадифени рокли с бели якички, пяха католически коледни песни заедно с родителите си и беше една чудесна вечер.
Тогава си помислих – в кое училище в България се събират пред Коледа родители и деца и пеят заедно песни?
На другата година, пак пред Коледа отидохме до един голям хипермаркет, извън града, да напазаруваме. Каква беше изненадата ни, когато на паркинга, отпред пред магазина заварихме много хора, със семействата си, с колички – приготвили се да влязат в хипермаркета, но спрели и под звуците на нает от магазина, оркестър пееха коледни песни. Беше сумрачно, те стояха на студа и пееха – всички заедно. Нещо ме сграбчи за гърлото. Какво би ни обединило нас, българите, като народ, ако не вярата в нещо? Така, както е обединила тези германци.
Дъщеря ми вече порасна.
Всъщност какво научи тя от часовете по религия – формира си правилна представа за християнството, разбра че има и други религии /ислям, юдаизъм, будизъм/ и всеки е свободен да изповядва една или друга религия според вътрешното си чувство, възпитание, традиции, народност, т.е. научи се на толерантност към вярата на различните хора, наясно е с поведението си, когато присъства на църковна служба и най-вече запази чудесни и мили спомени от часовете по религия.

У нас се получава нещо странно. Нашият съгражданин в църква скучае. Не му е ясно какво вършат там, за какво говорят, какво пеят, кога трябва да се прекръсти и целият смисъл на присъствието му там му се губи.
Подчинява се на инерцията - да се венчава в църква, да кръщава децата си в църква, да опява покойниците в църква.
От една страна има неразбиране на църковните ритуали, а от друга - те все пак присъстват в живота му.
Толкова дълго време никой не учеше децата във вяра и пропуските са налице.

Отнякъде трябва да се започне у нас и защо това да не е едно културно отношение към религията и вярата на хората, едно формиране у децата на важни понятия като добро и зло, грях, милосърдие, любов към света.

Нещо дребно и необходимо.

вторник, 21 септември 2010 г.

След две години

Лятото на 2008 г. бях на море в Китен. На плажа наблюдавах едно семейство с шест деца и като се върнах, написах "Шест деца!" в сайта БГ Репортер/тогава съществуваше/.
Не знаех кои са, дори не се запознах с тях, просто едно българско семейство, на което се възхитих заради смелостта , задружността и хармонията.
Тогава един български емигрант ми написа следния коментар:
„Миражи, миражи, миражи... Аз като баща на 3 деца, няма да се върна в България за нищо на света, децата ми да живеят в някаква полудива държава, в която се вихри чалга и беззаконие. След като толкова много милеете за българското семейство, защо не си народите и вие един отбор дечица и да си ги дундуркате в България, за без пари може би? И това ще го направите само от едното човеколюбие и чест или ще предпочетете да си отглеждате куче или котка, за да не ви късат нервите. Стига сте ни занимавали с глупости, вземете и направете нещо съществено.“
Запазих коментара – за коректив, може би съм само една мечтателка.

Снощи гледах по Нова телевизия "Bailando - сцена на мечтите". Огромно беше учудването ми, когато видях дъщерята на същото това семейство от плажа в Китен, да участва в щоуто. Рада е само на 14 години и ще пее. Иска да помогне на семейството си, защото са задружни и са на принципа „всички за един“. Едно от децата е болно от левкемия и се нуждае от скъпи лекарства. Децата са се увеличили вече на седем. В опит да намери своя дом, семейството на Рада е сменяло жилището си 12 пъти. Семейството е купило къща в покрайнините на Пловдив и сега трябва да избира между вноските по кредита и скъпите лекарства.
Рада ще пее за своята мечта да осигури дом на деветчленното си семейство.

Искрено желая успех на това смело дете, с треперещо гласче!

събота, 11 септември 2010 г.

Нещата от живота /не за филма с Мишел Пиколи/

Филмите, книгите, музиката, но и …. вицовете отразяват най-точно времето, в което живеем.
Думата ми е за вицовете.

Един познат ми разказваше следния истински случай, някога си. Пътувал във влака и решил да разведри обстановката в пълното купе. Попитал - знаете ли каква е разликата между слънцето и кашкавала?
Всички гледали незнаещо.
-Разликата е, че слънцето залязва на запад, а кашкавалът – на изток /имал предвид към тогавашния СССР/.
Тогава един от пътниците го извикал навън, показал някаква карта и му казал -
А знаеш ли каква е разликата между мен и теб? Аз ще стигна, за където пътувам, а ти ще слезеш на първата спирка…
Та го ударил на молби и оня с картата се смилил.
Сега, това изглежда незначително, ама тогава….

Или пък за оня канал, дето го копаели някакви хора.
Един човек минал и попитал – Какви са тия хора, дето копаят канал?
Отговорили му – от едната страна на канала копаят тия, дето са разказвали политически вицове, а от другата – тия, дето са слушали.
Звучи архаично сега, ама тогава…

Вицът, който искам да ви разкажа е от по-друго естество. Той отразява промените в мисленето, морала на хората. Датира от 60 – 70 години на миналия век. Ето го.

Колко пъти в живота си се срамуват мъжете и жените?

Мъжете се срамуват два пъти:
Първият път, когато не могат за втори път
и втория път – когато не могат за първи път.

Жените се срамуват четири пъти:
Първият път, когато им е за първи път
вторият път, когато казват, че им е за първи път
третият път, когато им плащат за първи път и
четвъртият път – когато те плащат за първи път.

Не е актуален вече, нали?

На спирката цяла седмица висеше обява – „Жена, на средна възраст, бизнес дама, търси неангажираща връзка с мъж срещу добро заплащане“ Име, телефон, че и адрес.

О, времена, о, нрави…