понеделник, 27 февруари 2012 г.

Балерина














Всички имаме своите мечти – цветни, големи , малки, сбъднати или несбъднати, споделени или не, тайни или явни, позабравени или силни, те са някъде в нас.
Моята беше да стана балерина.
От съвсем малка.
Не знам защо.
Бях на 4-5, когато мама ме заведе в частна балетна школа. Преподавател ни беше един известен български балетист, вече покойник.
Той ни говореше как ще ни направи големи балерини, а аз вече се виждах такава.
Той ни говореше как трябва да преминем през уморителните, скучни и задължителни упражнения на балетната станка, а аз вече исках да съм ги преминала и нямах търпение да започнем.
Той ни говореше как ще танцуваме с балетни палци, а аз вече мислено ги бях обула и танцувах ..
Той ни говореше как ще сме облечени в балетни пачки..

Свърши бързо…..
Балетистът замина за някъде.

После на 7-8 години пак тръгнах на балет. Беше по-реално от преди и мечтата ми изглеждаше по-близка. Играехме на станки, репетирахме с палци, шиеха се балетни пачки, щяхме да изнесем концерт.
Само че пак не се получи.
Дойде някаква комисия, не помня добре каква и ние трябваше да покажем какво сме научили. Тогава ме преместиха от средата, където танцувах, в десния край…,
а най-добрите са винаги в средата.
Не можех да понеса това тогава, аз исках да бъда не просто балерина, а най-добрата и през сълзи заявих, че напускам трупата.
После плаках и на концерта, когато свита в залата, гледах моите приятелки да танцуват на
сцената, но не се върнах повече.

По-късно не пропусках балетна постановка.
Когато се влюбих за първи път, съвсем закономерно, беше в балетист.
И това приключи.

Той ми подари розови палци.
Понякога ги изваждам от гардероба, завързвам розовите ширити около глезените, изправям се на палци и за един кратък миг си представям, че съм на сцената и танцувам Одета – Одилия в Лебедово езеро…

После ми става смешно.
Времето за балет свърши.

Когато гледам балет или филм с балет, нещо ме пробожда, като несподелена любов.

Как ли щеше да се стече живота ми, ако бях станала балерина – не знам.

Истината е, че се чувствам добре в сегашната си кожа.

Сигурно така е трябвало да стане.


Щом видях тази снимка в фейсбук, познах детската си мечта.


Дали животът ни е предопределен или ние го създаваме…