четвъртък, 26 май 2016 г.

Деца


Дъщеря ми беше на около 4 години, когато с присъщата си козирожка категоричност,

заяви – аз като порасна, няма да се женя.


Ние с баща й подскочихме от изненада – как така, не искаш ли да си имаш детенце?

- Искам - отвърна тя.

– Ами как без татко - не може, трябва да се омъжиш.

Тя бързо намери изход – добре, тогава,

ще се оженя, ще си имам дете, вземам го и се връщам при вас да си живея, тук е хубаво.

Брат й пък беше на около две-три годинки, когато ми заяви – аз като порасна, ще се оженя за теб, ти си най-хубавата мама.

Обяснявах му дълго, че децата не се женят за майките си.

Той накрая склони – добре, ще се оженя за друга жена, но ще имам пет деца.

Приех – пет, пет, колкото толкова.

И двамата бяха единодушни в едно – като си имаме деца, ще ти ги дадем, мамо,

да ги възпиташ, защото ти много добре си ни възпитала ?!


Сега и двамата са големи и не си спомнят за намеренията си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар