сряда, 27 юли 2016 г.

Една почти истинска история

Жената се качва винаги от една и съща спирка. За мой късмет винаги в рейса, с който пътувам. Много слаба, облечена с бяло

изцапано яке, с черна пола с цепка отзад, на която подгъвът виси разпран, с дълга сплъстена коса.

Мокасините - отлепени отпред . Левият чорап с бримки. Не е виждала баня скоро, усеща се. Застава около вратата и не се доближава

до нищо и до никого.

Личи, че се страхува.


Слиза на пазара “Красно село“ и тръгва около сергиите да търси нещо, което става за ядене. А после и място, където да преспи.


Това е Мария.


Някога беше симпатично младо момиче. Очите й се смееха, дори имаше мечти – малки, но мечти.


Ожени се за неподходящия човек, както често се случва в живота. Шофьор в градския транспорт, със сини очи и черна коса – от тия,

дето ги харесват младите глупави момичета и висят в шофьорските кабини. Красавец. Прибързано и много рано – беше на 16.

Обичаше го.

А после животът я завъртя и запрати в обратната посока. Надолу, вместо нагоре.


Първите години всичко беше добре. Роди им се дете. Беше на година и няколко месеца когато се разболя, дигна висока температура.

Почина в болницата – лекарите ли объркаха нещо, болестта ли беше лоша….


Плачеше непрекъснато и тайно се надяваше да има пак дете.


Очите й не се смееха вече, гледаха празни и безучастни.


Мъжът й започна да пие, не че преди не пиеше, но сега стана практика. Много ракия и жени..те го дърпаха към себе си, а тя търпеливо чакаше да се прибере. Прибереше ли се, ставаше лошо – крещеше и я биеше. Лошо пиянство имаше.


Изпитваше нещо като щастие, когато беше толкова пиян, че се строполяваше от вратата , безпаметен в леглото. На сутринта я забелязваше, разменяше една –две думи с нея, изяждаше шумно една паница супа и излизаше. Понякога не пиеше ден, два и надеждата, че всичко ще се оправи, я обземаше отново. И тя искаше като всички семейство, деца, а защо не и жилище…


Покорно носеше орисията си на слугиня, на изтривалка, на жена, която винаги е виновна за всичко и за всички несгоди.


- Такъв ми бил късмета- мислеше си тя – това ми било писано.


И съвсем очаквано / не и за нея/ , я изгони един ден и си прибра една по-свежа, пълничка и изрусена продавачка на билети.


Тя остана на улицата – изглеждаше на 50.


Нямаше образование, нямаше работа, нямаше нищо и никой. А най-вече нямаше желание за живот.


Преживя какво ли не – спа на открито, стоя гладна, избиха й два зъба едни момчета, опитваха да я изнасилят.

Искаше да умре.

Не бе чувала за „д-р Смърт", но ако беше – би го приветствала.


Но ето че се случи нещо странно. Една възрастна жена с добро сърце я видя на пазара и я попита иска ли да й даде стари дрехи.

Заведе я в къщичката си в Княжево, до реката, накара я да се измие, подстрига й нескопосано косата отдолу, после я облече и нахрани.


- Я, ти си била хубава – рече възрастната жена.


-Ако обещаеш, че няма да ме крадеш, можеш да останеш тук. Има легло , старецът ми почина преди години, сама съм. Вече нямам сили, имам нужда някой да е около мен, да ми помага.


Мария не можеше да повярва на ушите си. Сълзите закапаха, а мислеше, че очите й са пресъхнали завинаги.


- Аз ..не съм крадла – успя да каже само тя.

неделя, 17 юли 2016 г.

Да се правиш на производител


Преди време харесах това “цвете” в саксия



















И веднага се задействах. Отидох на пазар, където продаваха разсад за домати и си купих две стръкчета чери домати. Насадих ги в една саксия, сложих ги на слънце на балкона и зачаках.

Появиха се цветчета, а после малки доматчета като топченца. Топчета пораснаха.


















Така им се радвам – това са първите доматчета, които аз отглеждам. Татко садеше няколко лехи с домати и няколко с краставички на двора, в къщи, но аз само си късах от тях.

Сега чувството е друго. Седя на балкона и гледам доматчетата и се чудя кога ще узреят.


И пръчка им сложих, и ги превързах да не клюмнат. И ги поливам най-редовно.












































Щом узреят, ще ги снимам. И без това проглуших ушите на всички с моите доматчета.


знам, че изглежда смешно, но най-ценни са малките неща в живота.

Вчера една българка, живееща извън България, която не си е идвала от много години, беше написала това:

Охмабожебе!

ДОМАТИ бе!
ИСТИНСКИ.
Хвърлих чантата и директно в градината.
Откъснах, захапах и примрях от удоволствие.
Сок потече чак до лактите ми.
Мама вика, тати се смее, а аз омазана до ушите, ям и рева..



и тези, дето я четат и те реват...