вторник, 17 октомври 2017 г.

за Митко с любов



Липсва ми приятеля, на когото да кажа

- страх ме е, дали ще успея

а той да ми отвърне

- дай да те прегърна, всичко ще е наред,

давай , не се бой

и аз да му повярвам безрезервно,

да ме хване за ръка и да се разхождаме дълго

или да седнем на пейката и да говорим безспир,

докато изпразним душите си,

или да мълчим заедно.

имах такъв приятел,

а приятелството е безценен дар ..



вече пет години, откакто го загубих
напусна този свят

липсва ми...

моят съпруг, който ми беше приятел.



Блогът ми заприлича на табло за некролози и възпоминания, каквото имаше на края на нашата улица, в Сливен, но какво да се прави – това ми поднася живота.

събота, 16 септември 2017 г.

10 години без татко

.


















„Мила Дианка” – така започваха писмата на татко до мен с красивия му почерк, в онова време, когато нямаше мобилни комуникации, интернет и социални мрежи

Колко обич усещах в това обръщение!

Бях много слабичко дете и майка ми ме затваряше с една купа разбити пресни жълтъци с масло, какао и захар и „докато не изядеш всичко, няма да излезеш”, а той се връщаше от работа и ме спасяваше.

Гордеех се с моя умен, висок, синеок и щедър баща.

Татко, с когото ходехме да берем череши на лозето, вървяхме пеша и аз му разказвах своите детски тайни, а той ме слушаше и разбираше.

Татко, когото разочаровах, като напуснах МЕИ и не станах инженер.

Татко, който ми предаде любовта си към книгите и четенето.

Татко, който ми даде толкова много и винаги беше зад гърба ми, като спасителен бряг.

Толкова много спомени, живи и до днес.

Аз все така те обичам, татко!

Придружавах го с линейката от болницата до центъра по хемодиализа в последните му дни, чаках го в коридора и скришом плачех, защото усещах, че си отива. Много ме болеше.


Случи ли ми се нещо вълнуващо, неосъзнатата ми реакция е да набера татко.

10 години откакто го няма.


Всеки,който е загубил любим родител, знае каква празнина се отваря в душата след загубата му.

Искам да го помня все така млад.


Може би има невидим свят и той е в него и е добре. Дано!


За достойно изживяния живот забрава няма!

вторник, 7 февруари 2017 г.

Унищожаваме се

Преди малко прочетох за кой ли път, че сьомгата, която се отглежда във ферми в Норвегия и Виетнам, е пълна с отрови. Според френските журналисти с право можем да наречем рибите, които се отглеждат в някои ферми във Виетнам и Норвегия, най-токсичната храна на света.

За филето от пангасиус да не говорим.

Не знам как стои въпроса с нашата пъстърва от развъдници, сигурно и там им хвърлят нещо, да не се разболяват рибите.

Пилетата били пълни с хормони и антибиотици.

Ами, те и кравите ги инжектират с какво ли не и после в млякото отива всичко, а оттам в сиренето, кашкавала.

Зеленчуците – пълни с нитрати. Плодовете – да сме гледали кода на малката лепенка върху вносните плодове, той подсказвал дали са с ГМО и дали са торени.

Маята, с която се прави хляба била вредна, не запомних какво имало в нея.

Колбасите вредни, кренвиршите още повече. Маргаринът – също.

То май нищо не остана за ядене.

Въздухът мръсен, пълен с прахови частици.

Хлорът във водата, с която се къпем, тровел тялото ни.

Ние унищожаваме околната среда, с което застрашаваме живота на всички.

Унищожаваме се бавно, целенасочено все едно с нашия живот приключва и живота на планетата.

И всичко е заради пари, пари, пари.

Александър Македонски е поискал да го погребат с отворени ръце,
за да видят всички, че една карфица не може да отнесе човек от тоя свят в отвъдното.

Спрете се бре, хора!