вторник, 17 октомври 2017 г.

за Митко с любов



Липсва ми приятеля, на когото да кажа

- страх ме е, дали ще успея

а той да ми отвърне

- дай да те прегърна, всичко ще е наред,

давай , не се бой

и аз да му повярвам безрезервно,

да ме хване за ръка и да се разхождаме дълго

или да седнем на пейката и да говорим безспир,

докато изпразним душите си,

или да мълчим заедно.

имах такъв приятел,

а приятелството е безценен дар ..



вече пет години, откакто го загубих
напусна този свят

липсва ми...

моят съпруг, който ми беше приятел.



Блогът ми заприлича на табло за некролози и възпоминания, каквото имаше на края на нашата улица, в Сливен, но какво да се прави – това ми поднася живота.

събота, 16 септември 2017 г.

10 години без татко

.


















„Мила Дианка” – така започваха писмата на татко до мен с красивия му почерк, в онова време, когато нямаше мобилни комуникации, интернет и социални мрежи

Колко обич усещах в това обръщение!

Бях много слабичко дете и майка ми ме затваряше с една купа разбити пресни жълтъци с масло, какао и захар и „докато не изядеш всичко, няма да излезеш”, а той се връщаше от работа и ме спасяваше.

Гордеех се с моя умен, висок, синеок и щедър баща.

Татко, с когото ходехме да берем череши на лозето, вървяхме пеша и аз му разказвах своите детски тайни, а той ме слушаше и разбираше.

Татко, когото разочаровах, като напуснах МЕИ и не станах инженер.

Татко, който ми предаде любовта си към книгите и четенето.

Татко, който ми даде толкова много и винаги беше зад гърба ми, като спасителен бряг.

Толкова много спомени, живи и до днес.

Аз все така те обичам, татко!

Придружавах го с линейката от болницата до центъра по хемодиализа в последните му дни, чаках го в коридора и скришом плачех, защото усещах, че си отива. Много ме болеше.


Случи ли ми се нещо вълнуващо, неосъзнатата ми реакция е да набера татко.

10 години откакто го няма.


Всеки,който е загубил любим родител, знае каква празнина се отваря в душата след загубата му.

Искам да го помня все така млад.


Може би има невидим свят и той е в него и е добре. Дано!


За достойно изживяния живот забрава няма!

вторник, 7 февруари 2017 г.

Унищожаваме се

Преди малко прочетох за кой ли път, че сьомгата, която се отглежда във ферми в Норвегия и Виетнам, е пълна с отрови. Според френските журналисти с право можем да наречем рибите, които се отглеждат в някои ферми във Виетнам и Норвегия, най-токсичната храна на света.

За филето от пангасиус да не говорим.

Не знам как стои въпроса с нашата пъстърва от развъдници, сигурно и там им хвърлят нещо, да не се разболяват рибите.

Пилетата били пълни с хормони и антибиотици.

Ами, те и кравите ги инжектират с какво ли не и после в млякото отива всичко, а оттам в сиренето, кашкавала.

Зеленчуците – пълни с нитрати. Плодовете – да сме гледали кода на малката лепенка върху вносните плодове, той подсказвал дали са с ГМО и дали са торени.

Маята, с която се прави хляба била вредна, не запомних какво имало в нея.

Колбасите вредни, кренвиршите още повече. Маргаринът – също.

То май нищо не остана за ядене.

Въздухът мръсен, пълен с прахови частици.

Хлорът във водата, с която се къпем, тровел тялото ни.

Ние унищожаваме околната среда, с което застрашаваме живота на всички.

Унищожаваме се бавно, целенасочено все едно с нашия живот приключва и живота на планетата.

И всичко е заради пари, пари, пари.

Александър Македонски е поискал да го погребат с отворени ръце,
за да видят всички, че една карфица не може да отнесе човек от тоя свят в отвъдното.

Спрете се бре, хора!

събота, 22 октомври 2016 г.

Есенна импресия



















неделя, 16 октомври 2016 г.

На село



















Сигурно съм била на 9 години, когато със сестра ми ни пратиха на село при баба и дядо. Баба – много добра жена, слабичка, с руса коса, която сплиташе на плитка, усмихнати сини очи и бяла кожа, а дядо – с по-чепат характер, често ме „гълчеше”.
Селото е в Балкана, на 10 км от Габрово – с. Кметовци. Ще рече човек, че само кметове са се раждали в това село. Кметове – не знам, но умни хора несъмнено.
Къщата – строена през турско време, покрита с големи каменни плочи, както се е строяло по това време. Прозорчетата малки, с решетки. Къщата на два етажа. На долният етаж имаше една одая, която излизаше направо на нивото на вътрешния двор. Имаше и врата към зимника, където винаги беше хладно и се съхраняваха продуктите.
Във вътрешния двор беше градинката на баба, с яркожълти гергини и други цветя. Имаше и пещ, в която са пекли хляб за многолюдната фамилия. И огнище, на което баба готвеше туко-що закланото пиле или печеше на плочата набраните от гората гъби. Гъбките пускаха сок и бяха невероятно вкусни.

В зимникът стоеше прясно приготвеното сирене, меко и още безсолно, което обожавам и до днес. И сланинката на тънки парчета с крехка кожичка – такава сланинка другаде не съм яла. И осолено крехко свинско месо.

На горният етаж имаше голям чердак с миндер, на който дядо си почиваше в горещи дни. От чердака се влизаше в една голяма стая с огнище, в която са спали всички деца навремето и една по-малка стая, в която спяхме ние със сестра ми.

Висок зид заграждаше къщата, вътрешния и външен двор. Две порти към пътя – едната голяма за каруцата с воловете и една малка за хората.

Пътят делеше къщата от гората. Хубава, широколистна, тъмна и хладна гора. Малко ме беше страх да ходя сама в гората. Там се намираше изворче, откъдето пълнехме с кратунка вода в дамаджаната. Грижливи ръце бяха покрили изворчето, за да е чисто и колкото и хора да бяха минали, на сутринта то беше пак пълно до горе.

Селото е разположено в планината и малкото ниви с жито, бяха отвоювана земя с много труд. Нищо не расте в планината – някоя дива череша, сини сливи, картофи. Долу, в ниското покрай реката, баба се грижеше за една градина, в която ставаха вкусни домати, пъпеши, дини, малко царевица.

В реката имаше малки вирове, където се къпехме със съседските деца.

Кокошките по цял ден се разхождаха из гората и снасяха яйца с тъмни жълтъци. Понякога лисица сграбчваше кокошка и се чуваше тревожно кудкудякане.

Зимата понякога имало вълци, казваше баба.

Селото с кметството, църквата и училището е било център на околните села и децата са вървели километри, за да дойдат на училище. Някога....
Селото е било известно с суджуците и луканките, които прави, защото поне животни се отглеждали много. Във всяка къща имаше крава или две, теленца.

Сутрин баба доеше кравата по тъмно и пиехме мляко. Бяхме слабички и злояди деца, а там от планинския въздух ли, не знам, но ни се отвори апетит.

Всички хора които срещахме по пътеките около селото, неизменно ни поздравяваха с „Добра среща” или „Помага бог”. Странно ми беше, в града никой не поздравява непознати. Добри хора живееха в планината.

Сега къщата е остаряла, много остаряла, превела се под тежестта на годините - поне 150, и изглежда някак малка.

Баба и дядо, отдавна не са между живите. Отидоха си от този свят и баща ми, и чичовците ми.

Останаха само спомените от детството.

сряда, 27 юли 2016 г.

Една почти истинска история

Жената се качва винаги от една и съща спирка. За мой късмет винаги в рейса, с който пътувам. Много слаба, облечена с бяло

изцапано яке, с черна пола с цепка отзад, на която подгъвът виси разпран, с дълга сплъстена коса.

Мокасините - отлепени отпред . Левият чорап с бримки. Не е виждала баня скоро, усеща се. Застава около вратата и не се доближава

до нищо и до никого.

Личи, че се страхува.


Слиза на пазара “Красно село“ и тръгва около сергиите да търси нещо, което става за ядене. А после и място, където да преспи.


Това е Мария.


Някога беше симпатично младо момиче. Очите й се смееха, дори имаше мечти – малки, но мечти.


Ожени се за неподходящия човек, както често се случва в живота. Шофьор в градския транспорт, със сини очи и черна коса – от тия,

дето ги харесват младите глупави момичета и висят в шофьорските кабини. Красавец. Прибързано и много рано – беше на 16.

Обичаше го.

А после животът я завъртя и запрати в обратната посока. Надолу, вместо нагоре.


Първите години всичко беше добре. Роди им се дете. Беше на година и няколко месеца когато се разболя, дигна висока температура.

Почина в болницата – лекарите ли объркаха нещо, болестта ли беше лоша….


Плачеше непрекъснато и тайно се надяваше да има пак дете.


Очите й не се смееха вече, гледаха празни и безучастни.


Мъжът й започна да пие, не че преди не пиеше, но сега стана практика. Много ракия и жени..те го дърпаха към себе си, а тя търпеливо чакаше да се прибере. Прибереше ли се, ставаше лошо – крещеше и я биеше. Лошо пиянство имаше.


Изпитваше нещо като щастие, когато беше толкова пиян, че се строполяваше от вратата , безпаметен в леглото. На сутринта я забелязваше, разменяше една –две думи с нея, изяждаше шумно една паница супа и излизаше. Понякога не пиеше ден, два и надеждата, че всичко ще се оправи, я обземаше отново. И тя искаше като всички семейство, деца, а защо не и жилище…


Покорно носеше орисията си на слугиня, на изтривалка, на жена, която винаги е виновна за всичко и за всички несгоди.


- Такъв ми бил късмета- мислеше си тя – това ми било писано.


И съвсем очаквано / не и за нея/ , я изгони един ден и си прибра една по-свежа, пълничка и изрусена продавачка на билети.


Тя остана на улицата – изглеждаше на 50.


Нямаше образование, нямаше работа, нямаше нищо и никой. А най-вече нямаше желание за живот.


Преживя какво ли не – спа на открито, стоя гладна, избиха й два зъба едни момчета, опитваха да я изнасилят.

Искаше да умре.

Не бе чувала за „д-р Смърт", но ако беше – би го приветствала.


Но ето че се случи нещо странно. Една възрастна жена с добро сърце я видя на пазара и я попита иска ли да й даде стари дрехи.

Заведе я в къщичката си в Княжево, до реката, накара я да се измие, подстрига й нескопосано косата отдолу, после я облече и нахрани.


- Я, ти си била хубава – рече възрастната жена.


-Ако обещаеш, че няма да ме крадеш, можеш да останеш тук. Има легло , старецът ми почина преди години, сама съм. Вече нямам сили, имам нужда някой да е около мен, да ми помага.


Мария не можеше да повярва на ушите си. Сълзите закапаха, а мислеше, че очите й са пресъхнали завинаги.


- Аз ..не съм крадла – успя да каже само тя.

неделя, 17 юли 2016 г.

Да се правиш на производител


Преди време харесах това “цвете” в саксия



















И веднага се задействах. Отидох на пазар, където продаваха разсад за домати и си купих две стръкчета чери домати. Насадих ги в една саксия, сложих ги на слънце на балкона и зачаках.

Появиха се цветчета, а после малки доматчета като топченца. Топчета пораснаха.


















Така им се радвам – това са първите доматчета, които аз отглеждам. Татко садеше няколко лехи с домати и няколко с краставички на двора, в къщи, но аз само си късах от тях.

Сега чувството е друго. Седя на балкона и гледам доматчетата и се чудя кога ще узреят.


И пръчка им сложих, и ги превързах да не клюмнат. И ги поливам най-редовно.












































Щом узреят, ще ги снимам. И без това проглуших ушите на всички с моите доматчета.


знам, че изглежда смешно, но най-ценни са малките неща в живота.

Вчера една българка, живееща извън България, която не си е идвала от много години, беше написала това:

Охмабожебе!

ДОМАТИ бе!
ИСТИНСКИ.
Хвърлих чантата и директно в градината.
Откъснах, захапах и примрях от удоволствие.
Сок потече чак до лактите ми.
Мама вика, тати се смее, а аз омазана до ушите, ям и рева..



и тези, дето я четат и те реват...