понеделник, 21 декември 2009 г.

Един арабин в американското посолство

Arab in US embassy for visa

Consul : What is your name?

Arab: Abdul Aziz

Consul: Sex?

Arab : Six to ten times a week

Consul:I mean, male or female?

Arab : Male, female and sometimes camel.

Consul: Holy cow!

Arab : Yes, cows and dogs too!!!!

Consul: Man,........ isn't it hostile

Arab : Horse style, dog style, any style

Consul: Oh.......... dear!

Arab : Deer? No deer, they run too fаst

сряда, 16 декември 2009 г.

Коледно настроение






Знам, че най-истинските неща на този свят са тези, които нито децата, нито възрастните могат да видят. Аз вярвам в чудеса все още, вярвам че се случват на Коледа и миналата година мечтанието ме отнесе на един топъл плаж с бял пясък.
Не ми се случи. Това не означава, че празникът беше лош, просто мечтите ми бяха други.
После племенницата ми се върна от почивка и донесе снимки от полуостров Юкатан, Мексико. Плажовете са покрити с бял пясък, водите са синьо-зелени и чисти, а културният живот предлага археологически останки от пирамиди и музеи на открито. Красиво!
Помислих си с тъга, че на тоя свят има толкова невероятни места, че един човешки живот не стига да видиш всичко.
И аз няма да мога.

Тази година няма да си пожелавам невъзможни неща.
Искам топлина и уют, спокойствие, здраве, благородство в отношенията, мир, любов, надежда, музика и светлина в душата ми!
Искам го най-вече за тия, които са в сърцето ми – моето семейство!

Пожелавам го и на вас!

четвъртък, 10 декември 2009 г.

Отново за БГ Репортер

Вчера ми писа едно момиче по скайпа, за да ме пита нещо за БГ Репортер. Тъй като нямах ярък спомен за нейно творение, реших да вляза в сайта, за да потърся.
Идва ми да попитам – какво беше това БГ Репортер?

Пусто и празно в сайта. Прилича ми на мегдана на село, в горещ летен ден, когато малцината жители са се изпокрили по къщите си и само един старец седи под навеса на кръчмата, подпрял се на бастунчето и съзерцава безкрая. Какво стана? Къде отидоха хората, къде изчезнаха приятелствата, сладките приказки, гъмжилото, грохотът на невъздържаните коментари?

Колко топло и уютно местенце беше сайта, как с трепет го отварях сутрин, как пишех с удоволствие, как се радвах на всяка моя поместена статия; поглъщах написаното от другите. И не бях само аз, усещах, че и на другите им доставя удоволствие да са част от сайта. А колко весело беше преди Коледа миналата година.....
Много тривиални изречения могат да се напишат, като „Хубавите неща бързо свършват”, „Хубавото е кратко”, но не ми става по-леко от това.
В България ако нещо не се разцепи, то просто няма да е българско! То не бяха партии, то не бяха парламентарни групи, то не бяха предавания, то не бяха творчески и артистични групи, фондации и асоциации, които се разцепиха, та как да остане цял и БГ Репортер? Разцеплението е заложено още в създаването.

За умрелият /сайт/ или добро или нищо.


In memoriam
Как ви запомних всички вас, пишещи в сайта:

Бети Сиракова с „За мен и за жените”
Весна Петрова с нейния „Синдром на сърдитите лелки”;
Цветан Минчев и неговата „Теория за …..гърдата”;
Георги Сотиров с внук Алеко, кръстен на него, с боба от Египет, казанът за ракия и рецептата за капама;
Румен Донкин с философския си поглед към нещата;
Стела Недкова, която е невероятно добра и в стихове и в проза;
Красимира Минчева с хубавото бебе в профила си;
Мария Темелкова;
артистичната Лилия Илинова;
журналистката Мария Маринова,която твърдо отстоява позициите си,
Милена Бончева Димова – харесвах я как пише, Елица и нейния съпруг Емил,
Силвия Ангелова;

„Класната” Дани Божинова, както сполучливо я нарече Петър Донкин.

Росен, с неговите описания от Белгия и света, с чудесните му писания за любовта, който беше най-шумен, най-запомнящ се.
Албена Иванова, която има дарба да пише;
изпълнената с любов Юмюгюл Ахмед ;
Цветан Ненов;
оригиналната Мая Долапчиева
Петър Донкин – най-добрият,
Паула Лайт, която пише интелигентно, но много рядко се появяваше;
разбира се – непокорното дете на сайта Симо, поетесите Атоанета и Цветомира;
журналистката Христина Чопарова,
Ясен Василев, който беше интересен автор, но не всички го разбираха,
загриженият за съдбата на Палестина и народа й, Мариян.
Валентин Михалев – един чудесен разказвач,
да спомена и себе си с най-значимото ми написано - "Усмихни се, утре ще бъде по-лошо" .

И всички останали в сайта БГ Репортер, не мога да изброя толкова имена – добре че ви имаше!

понеделник, 23 ноември 2009 г.

Гарваните


Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.
















Минавайки по алеята го забелязах. Беше кацнал на пейка и ме гледаше. Този гарван ми стана интересен и ми се прииска да си го отглеждам в къщи. Гарваните са мистични птици, а аз откакто се помня, съм привлечена от мистичното.
А дали нямаше да ме кълве? Зарових се в интернет.

Започнах да забелязвам гарваните след като бях в Англия. Преди това чуех ли за гарван, в главата ми зазвучаваше стиха на Хр. Ботев от „Обесването на Васил Левски”:
„Гарване и ти, птицо проклета,
Над чий гроб там тъй грозно грачеш?”

или „Гарван гарвану око не вади”.

В крепостта Тауър в Лондон има гарвани – големи, охранени и екскурзоводката /мила, безцветна англичанка/ ни разказа преданието, че кралството ще бъде сполетяно от страхотно зло, изчезнат ли те. Затова и полагат специални грижи за тях. На мен ми се сториха доста страховити.
Страховита е и самата крепост Тауър. Старинна крепост. Представлява цял комплекс от сгради, заобиколени от защитни стени и ров.
Зелено иначе наоколо.














Тауър с Тауър Бридж


Първоначалното й предназначение е като крепост, кралски дворец, после затвор, място за екзекуции и мъчения, оръжейна, хазна, зоологическа градина, Кралският монетен двор, офис за обществени архиви, обсерватория, а след 1303 г. е домът на Коронните скъпоценности на Обединеното кралство.
Колко знатни хора са били заточени тук – поне 23, а други – убити. Сред затворниците са Джон Шотландски, Дейвид II, крал на Шотландия, Шарл Орлеански, Хенри VI, Томас Мор и още много.
Рудолф Хес, заместник водач на германската Националсоциалистическа работническа партия е последният затворник от държавно ниво, държан в Тауър, през май 1941 г.


Затворничка, преди да бъде убита, е Анна Болейн, майката на бъдещата кралица Елизабет I. Елизабет също е прекарала известно време зад каменните му стени. От тук е и мрачната известност на Тауър като политически затвор.

Отклоних се, а думата ми бе за гарваните. Разхождайки се из Южния парк, забелязах доста гарвани.
Те са интересни птици, умни, дори гениални. Освен това са любими животни на етолозите - самият Конрад Лоренц е отгледал десетки поколения гарвани в полудиво състояние.
Гарванът не е домашно животно, въпреки че много хора са намирали ранени или паднали малки и са ги отглеждали.
Твърди се, че гарваните могат да се научат да говорят. Дори казвали свързани неща. Могат и да броят.
Един от интересните факти за тях е, че е почти невъзможно да бъде определен пола на птицата. Освен в любовния период – тогава човекът, който отглежда гарван, става обект на ухажване. Танци, храна – най-вече брашнени червеи и няма „не искам”. Получаваш червей , в краен случай – в носа.
Гарванът е самотник, най-много да го видите в двойка.

Гарванът Corvus corax е защитена птица. Целият е черен, дори клюнът и краката. Трябва да ги пазим.

Ако решите да си вземете гарван в къщи случайно, помислете преди това. Няма да е лесно.

вторник, 17 ноември 2009 г.

Федър

ФЕДЪР /живял около 15 г. пр. н. е. - около 70 г. от н. е./
е написал някога:

ЗА ПОРОЦИТЕ НА ХОРАТА

По две торби окачил ни е Юпитер: едната на гърба, напълнена със нашите пороци;
другата тежи отпред - натъпкана е тя със чуждите.
Затуй не можем слабостта си да съзрем. Сгрешат ли други, лесно ги осъждаме.

Какво бих могла да добавя?

сряда, 11 ноември 2009 г.

9 те чудеса на социализма

1. - Всички имаха работа !
2. - Независимо, че всички имаха работа, никой не работеше!
3. - Независимо, че никой не работеше, петилетните планове се изпълняваха на 100%
4. - Независимо, че планове се изпълняваха на 100%, в магазините нямаше нищо!
5. - Независимо, че в магазините нямаше нищо, всички имаха всичко!
6. - Независимо, че всички имаха всичко, всички крадяха!
7. - Независимо, че всички крадяха, стигаше за всички!
8. - Независимо, че стигаше за всички, всички бяха недоволни!
9. - Независимо, че всички бяха недоволни, всички гласуваха ЗА!


Това не съм го измислила аз, но го пейстнах, защото е свежо и вярно -))

петък, 30 октомври 2009 г.

Прогнозата




Снощи слушах прогнозата за времето по ТВ.
За София - 3 градуса следобед, много рязко застудяване. Една бяла, ледена вълна идваше от север.
Предупредих всички в къщи.
Тази сутрин се облякох като за зимни условия. Панталон, боти, топлия пуловер, зимното яке.
На работа пристигнах изпотена. Е, бях и позакъсняла.
В стаята ми топло, парното на max - веднага отворих прозореца.
Сега съм на точката преди кипене.

Това време няма ли да се съобрази най-накрая с прогнозата?

четвъртък, 22 октомври 2009 г.

Какво беше това Лада, а ?

понеделник, 19 октомври 2009 г.

"Нещастието никога не идва само"

Преглеждах си пощата и отворих стари, забравени почти неща, които са ми изпращали. Ето едно от тях. Забавно е!
Звъни телефона:
>> - Ало, сеньор Родригес? Обажда се Ернесто, иконома на вашата лятна вила.
>> - Да, Ернесто, аз съм. Да не се е случило нещо?
>> - Исках да ви кажа, че вашият папагал...умря,
>> - Как така умря? Призьорът ми от международни състезания?
>> - Да, сеньор.
>> - По дяволите, толкова пари съм дал за него. От какво умря?
>> - Яде отровено месо.
>> - Отровно? Кой го е нахранил с него?
>> - Никой, сеньор. Само хапна малко от умрелия кон.
>> - Кой кой?
>> - Вашият арабски жребец.
>> - КАКВО? Моят арабски жребец е мъртъв също?
>> - Да, сеньор. Той тегли една кола с вода и издъхна.
>> - Ти в ред ли си? Каква кола с вода?
>> - Такава, с която потушавахме пожара.
>> - Господи, пожар?
>> - Да, във вашата къща. Завесата се запали от свещта.
>> - По дяволите!!! Искаш да кажеш, че ми е изгоряла къщата от една свещ?
>> - Да, сеньор.
>> - Защо си палил свещ, Ернесто?
>> - За погребението, сеньор.
>> - КАКВО ПОГРЕБЕНИЕ?!!!?
>> - Вашата жена, сеньор. Прибира се късно една нощ, а аз помислих, че
>> е крадец и я ударих с вашия нов стик за голф
>> - E ако си ми счупил и новия стик за голф, не знам какво ти се пише направо!!!!

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Кралският площад в Копенхаген

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.

























Моята приятелка се върна преди няколко дни от Дания с купища снимки и още повече впечатления.
Дания - мечтана и неосъществена дестинация! Тази снимка на Кралския площад в Копенхаген ми дава настроение.

вторник, 13 октомври 2009 г.

Приятелството

Аз имам три приятелки.
Познаваме се отдавна, работехме на едно и също място, преди приватизаторката да ни разпръсне в различни посоки. Едната от нас все още не е омъжена, другата е успяла да се разведе, а двете сме семейни.

Понякога се виждаме веднъж на месец, друг път – по-често. Когато се видим, става някаква магия. Образуваме някакъв чудесен кръг. Енергиите ли си допълваме - не знам, но ни е много, много хубаво и топло. Не можем да се наприказваме. Всяка иска да разкаже какво й се е случило, да вметне нещо и не ни стигат пет-шест часа обикновено. Тръгваме си с усмивка и мисълта, че утре пак ще е добре да се видим, за да продължим.

Сядаме в някое заведение на открито, под дървета, ако е топло или в нашия любим китайски ресторант, ако е студено. Ресторантът е само фон, сервитьорките ни познават вече и ни се радват. И се почва...Не е имало случай хората от съседните маси да не са надавали ухо за интересните ни разговори, все едно нямат какво да си кажат. А ние говорим за всичко – за история, за семействата си, за гаджета, за козметика, за парфюми, за живота и смъртта, за книги и автори, за политика, за чужди държави и пътешествията, които е направила някоя от нас, за служебни проблеми, за кредити, за децата, за майките си, за всичко. Няма тайни между нас, дори споделяме неща, които в къщи не знаят близките ни. Пълно отваряне на душите и мислите, пълно отпускане!
А как се заливаме от смях!
Ние сме толкова различни и като физика, и като светоусещане. И четирите сме хубави и умни жени, но по различен начин. Едната вярва, че животът свършва със смъртта, две мислим, че има прераждане, а четвъртата e още млада. Едната е с пищни форми, другите - сме слаби; едната се облича само с маркови дрехи, втората – класически, неизменно с висок ток, третата – спортно, четвъртата – младежки свежо и красиво.
Дори не гласуваме еднакво на изборите, дори не сме еднакви по финансов статус. Понякога спорим разгорещено.
Всички ние обичаме красотата, обичаме природата, обичаме България, искаме София да е една модерна, красива и чиста столица, искаме младите да пишат грамотно, искаме отговорни и честни министри и съдии, искаме да тръгне напред страната ни, искаме толкова неща.
И обичаме да пишем, всяка твори по своему.
Готови сме да си помогнем една на друга. Знам, че ще звънна и ще получа разбиране, помощ, съвет и съчувствие при нужда. Всички го знаем. И никога, никоя не е предала другите. И никоя не мисли лошо на останалите. Ние сме опора, късмет, самочувствие една за друга.
Понякога си подаряваме малки подаръчета, друг път – не. Винаги празнуваме рождените си дни заедно, това просто е традиция.
Можем да не се видим цяло лято, защото всяка нанякъде е тръгнала, но щом се видим – все едно сме се разделили преди пет минути.
Много неща са изписани за приятелството, всички сме ги чели и не искам да ги повтарям.
Ние искаме да сме приятелки.
Променяме се с годините, остаряваме неусетно и пак сме заедно. Щом една от нас се погледне в очите на другите три, се вижда млада, хубава и желана.
Обичам ги!

Какво чудесно нещо е приятелството! Дано винаги го има!

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Отново за петела и кокошката...







Възможно ли е това? От любовта между петела и кокошката са се излюпили пилета. И те са на поляната пред блока. Петелът ги предвожда, кукуригайки като горд баща.

Под балкона на първия етаж децата са сложили кашон и в него четири малки котенца - бебенца и едно новородено черно кученце. Така спят и през нощта - прилепили се едно до друго, защото октомврийските нощи са студени. Не мога да вляза във входа, катерят ми се по крака - гладни, малки, глупави бонбончета. Сега пият мляко и са доволни.

Какво ли ще е следващото животинче в нашата столична "ферма"?

Предсказанията на Ботис

Как се е затичало човечеството към унищожение на Земята!
Все едно утре ще се премести на друга - новичка и чиста планета. Изсича гори, създава нови и нови населени места, оризища и ниви, създава лифтове и нови курорти, нови производства и замърсява по всякакъв начин земята. Умират животни, изчезват цели видове, загубили естествената си среда за живот, изчезват завинаги птици и растения. Топи се снежната шапка на планетата, утре туко-виж изчезнали и белите мечки. И се получава ефектът на доминото - едно загинало нещо повлича след себе си още много.
Нашата България – как са я описвали в миналото? Планини, гори, пълноводни реки и езера, върхове, дълбок сняг. Сега има планини, но горите силно са намалели, морето е замърсено, рибата – значително намаляла, на места изчезнала, снегът е малко и не пълни реките. Градове – големи, бетонни, почти без дървета, мръсни и прашни и в тях се разхождат хората – нещастни, бездуховни, отчуждени един от друг.
Добротата изчезва от сърцата ни. Може би хората погрешно мислят, че добрината е синоним на наивност и простодушие. Срещнат ли добър човек, хората усещат, че с него проблеми няма да имат и насочват мислите и усилията си към лошия човек, когото трябва да спечелят за нещо.
Насилие сред деца, насилие сред възрастни, омраза между хората, материални „идеали”, суета и показност, бедстващи сираци по домове, силикон и чалга.
Духовното го има при една шепа хора. „Смешници” – шепне сивата тълпа за тях.

Когато екозащитниците излязат да протестират – колко са те? Сто или двеста души, на фона на 2-милионна София. Равнодушие цари навсякъде.

Отдавна светли умове на земята разбрали, че ще настъпи еко катастрофа, ако човечеството продължава в същия ритъм, говорят, доказват, призовават – понякога ги чуват, по-често – не.

Прочетох предсказанието на Ботис, така както го е записала Паула Лайт.Публикувам го с нейното съгласие. Ето го:


“Предстоят ви тъмни дни, дете на Светлината. Дни, когато това, което наричате болка, ще раздира душите ви. В тия дни ще забравите извора, а устните ви ще пият отрова. Оскверненият ви дом ще си отмъсти и ще излъчва жлъч и горчилка. Ще има много плач – ще плачат отсечените дървета, ще капе кръвта на убитите животни, ще гинат светлите и добри хора. Болката ще продължи дълго. Докато сте приковани към колелото на времето. Ще страдате така, докато имате очи, а сте слепи; докато сте безсмъртни, а умирате; докато сте едно, а се мразите; докато в душите ви грее светлина, а излъчвате мрак; докато разкъсвате майката земя и плюете в лика на бащата време; докато ранявате кожата на змията и спиралата се превръща в сляп, безмислен кръг; докато душите ви спят в невежество.
“Няма ли изход, Ботис? – запитах го аз.
Никога няма да се промените, докато сте слепи за вътрешното си богатство, докато калта на материята смазва светлика на духа ви, докато стоите в петстенния си затвор като плъхове в дупките си; докато се боите да погледнете нагоре и да видите извора”.

Настръхнах! Ще го чуе ли някой?

четвъртък, 24 септември 2009 г.

Eх, мъже...

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Ваканция

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.















Тръгнахме за морето. Неочаквано и набързо. Съпругът ми е приключил спешната си работа и можем да тръгнем. Къде отиваме? Южното Черноморие - където ни хареса.
Набързо стягаме багажа, качваме се в колата и тръгваме. В началото съм малко унила, мисля за сто неща, но колкото по се отдалечаваме от София, настроението ми се покачва. Навън – горещо. Не помня да сме пътували и да е било хладно. Преди, когато кучето ни Бърси беше живо и идваше с нас на море, му отваряхме задния прозорец, а той взе, че скочи през прозореца веднъж в движение. Добре, че нищо лошо не се случи.

Преди и след Сливен, хора от околните села продават праскови - това е долината на прасковите. Зачервени, огромни, сочни и сладки праскови - това са най-хубавите праскови! И домати - розови, сладки, два домата тежаха един кг и сто и двадесет грама. Такива домати не съм видяла да има в Германия. За кой ли път ще го кажа - благословена земя имаме!
Пътят не е натоварен, стигаме бързо до Бургас. Оттам надолу, на юг .
Спираме в Лозенец. Хубави нови сгради, чудесни хотели, много джипове. Кисели физиономии на красиви руси момичета, атлетични младежи и не толкова. Щом си кисел – значи си от хайлайфа, явно това е мотото това лято. Не е за нас тук.
Следващият град – Царево. И тук нови покриви се виждат отдалеч, хотели, семейни къщи и надписи на всяка крачка – апартаменти за продаване и под наем, квартири свободни. Нещо не ни харесва и тук, има нещо дразнещо.

На мен все ми се привиждат онези туземни колиби със сламени покриви от далечни мечтани острови, които изглеждат примитивно, но само изглеждат така.

Следващото място е Ахтопол – дали не беше един от най-старите градове по морето?
Установяваме се в едно от десетте бунгала, които държи един частник, заградени с приветлива червена ограда. Бунгалото има две големи стаи, баня с бойлер, а отпред по цялото протежение широка тераса с мраморни плочи, маса, столове. Над всяко бунгало е разпостряло клони, дърво. Не е нужен климатик, естествено хладно е и се спи чудесно.
На сутринта пием кафе на терасата на слънце, закусваме вкусно. Отпред градинка, цветенца – е, има какво да се желае още. Банските, торбата с хавлии и отиваме на плаж.
Минаваме покрай примитивно ресторантче с рибарска мрежа, после през малка борова гора с килим от иглички и нападали шишарки и сме на плажа.Тук ни чака концесионерът /сигурно някоя мутра/ с опънати чадъри и място под тях срещу 5 лева. Морето все още е безплатно. А то ни посреща с бляскава повърхност, огледално тихо и чисто. Слънце в изобилие както винаги.
На другият ден решаваме да отидем на устието на р. Велека. Пътят в ужасно състояние, дълбоки коловози, все едно от трактор оставени и само майстор, като съпругът ми на волана, успява да ни изведе до мястото. Но каква красота ни очаква! От едната страна р. Велека – дълбока, лениво влачи зелените си води към морето, една ивица пясък, в който тя потъва и се губи и следва морето. Грохотът на разбиващи се вълни в скалите е първото, което чувам. . Между скалите са се оформили малки лагунки, с топла вода, докато не плисне следващата вълна. Заливът е огромен. Няколко къмпингуващи с палатки, следи от огън. Почти няма хора, наблизо две семейства румънци и млади момчета и момичета, които следват екопътеката от Ахтопол, през устието на Велека до Синеморец. Това е представата ми за хубав плаж – да няма много хора наоколо, да няма шум, да няма свирки на спасители и джетове, ревящи през морето. Спокойствие и само шума на морето, а днес то напомня за себе си.
На другия ден тръгваме за Силистар – друго райско кътче. Там определено има повече хора, но не прекалено, а пътят до там е приличен. Преди години никой не събираше пари за колата, сега някакъв чичко ни връчва билетчето. Красив залив, заграден от двете страни със скали, ситен пясък, красота и безбрежност.
Стояхме до късно на плажа, топлото слънце ни милваше приятно, после потеглихме обратно за Ахтопол.
На другият ден решихме да изследваме един от многото коларските пътища, които излизат от шосето. Отведе ни до едно рибарско селище, позапуснато, на малко заливче с каменист пясък. Лодките бяха горе, значи рибарите ги нямаше. Обратно.

Пътувахме до Синеморец, оттам до един следващ залив пеша през хълма, после до Резово. А тесният път минава през дъбови ниски гори и е приятно да се пътува.
Навсякъде е толкова красиво, имаме невероятна природа.

Порази ме нощното небе над Ахтопол. Такова небе в София не съм виждала. Въздухът ли е по-чист, та небето изглежда толкова близо и е обсипано с звезди. Малки, големи, по-ярки и по-незабележими, хиляди. И Млечния път и Голямата мечка, какви ли бяха другите съзвездия - не помня, толкова много звезди! Дори и луната в първата си четвърт и тя някак ярка и много близо – ще се покатеря на високо, ще протегна ръка и ще я достигна. Стоях, наслаждавах се и мечтаех. Красиво, безкрайно и пак си помислих – би било разхищение на природата при толкова звезди, само Земята да е населена с хора. Какви светове има зад тези звезди, за които нямаме и представа? Какво ли би било да отида там....

А щурците свирят на фона на това небе – такова спокойствие, тишина и забравям защо и къде съм и някак странно щастлива съм от мястото и уединението. Цивилизацията е далеч някъде, тук е само топлата нощ, небето и щурците.

Ахтопол е приятно градче, разположено по дължината на полуостров. Разхождахме се из него, по тесни улички в стария град под надвисналите смокини. Много смокини и нарове, дори палми и цветя по дворовете. Вечер, малкото пристанище за лодки е много красиво осветено в синьо.

Сега, когато пиша това, вече съм на работа. Отвреме навреме се отплесвам и пак съм на брега на морето.
До следващата година.

петък, 24 юли 2009 г.

Сън








Как спите? По гръб, по корем? Все неправилни пози за здрав сън!
Трябва да спите на дясната страна, със свити колене - поза наподобяваща ембриона в утробата.
Така ни съветват уважавани доктори – американски разбира се, от най-различни предавания, статии в списания и всевъзможни публикации.

Мислех, че и аз спя неправилно.
Снощи гледах по телевизията Свами Дев Мурти - 108 годишен йога.
Поради напредналата си възраст, той ползва ученика си, за да покаже как е най-правилно да се спи.
Ами аз спя точно така – по корем, левият крак изпънат, десният свит в коляното и главата обърната на ляво. Дали пък не съм живяла в Индия!
Показа и няколко упражнения, гарантиращи здраве и дълголетие, ако се правят всеки ден. Прости и лесни.
Лягам на пода, ръцете встрани от тялото, краката свити в коленете. Наляво - докато коленете допрат пода, после надясно - докато коленете пак допрат пода. И така 50 пъти.
После две дихателни упражнения. После сън.

И така до 100 години! :))

сряда, 22 юли 2009 г.

Какво куче!

















сряда, 15 юли 2009 г.

Роза от Монмартър

понеделник, 13 юли 2009 г.

На село














Сигурно съм била на 9 години, когато със сестра ми ни пратиха на село при баба и дядо. Баба – много добра жена, слабичка, с руса коса, която сплиташе на плитка, усмихнати сини очи и бяла кожа, а дядо – с по-чепат характер, често ме „гълчеше”.
Селото е в Балкана, на 10 км от Габрово – с. Кметовци. Ще рече човек, че само кметове са се раждали в това село. Кметове – не знам, но умни хора несъмнено.
Къщата – строена през турско време, покрита с големи каменни плочи, както се е строяло по това време. Прозорчетата малки, с решетки. Къщата на два етажа. На долният етаж имаше една одая, която излизаше направо на нивото на вътрешния двор. Имаше и врата към зимника, където винаги беше хладно и се съхраняваха продуктите. Във вътрешния двор беше градинката на баба, с яркожълти гергини и други цветя. Имаше и пещ, в която са пекли хляб за многолюдната фамилия. И огнище, на което баба готвеше туко-що закланото пиле или печеше на плочата набраните от гората гъби. Гъбките пускаха сок и бяха невероятно вкусни.

В зимникът стоеше прясно приготвеното сирене, меко и още безсолно, което обожавам и до днес. И сланинката на тънки парчета с крехка кожичка – такава сланинка другаде не съм яла. И осолено крехко свинско месо.
На горният етаж имаше голям чердак с миндер, на който дядо си почиваше в горещи дни. От чердака се влизаше в една голяма стая с огнище, в която са спали всички деца навремето и една по-малка стая, в която спяхме ние със сестра ми.
Висок зид заграждаше къщата, вътрешния и външен двор. Две порти към пътя – едната голяма за каруцата с воловете и една малка за хората.
Пътят делеше къщата от гората. Хубава, широколистна, тъмна и хладна гора. Малко ме беше страх да ходя сама в гората. Там се намираше изворче, откъдето пълнехме с кратунка вода в дамаджаната. Грижливи ръце бяха покрили изворчето, за да е чисто и колкото и хора да бяха минали, на сутринта то беше пак пълно до горе.
Селото е разположено в планината и малкото ниви с жито, бяха отвоювана земя с много труд. Нищо не расте в планината – някоя дива череша, сини сливи, картофи. Долу, в ниското покрай реката, баба се грижеше за една градина, в която ставаха вкусни домати, пъпеши, дини, малко царевица.
В реката имаше малки вирове, където се къпехме със съседските деца.
Кокошките по цял ден се разхождаха из гората и снасяха яйца с тъмни жълтъци. Понякога лисица сграбчваше кокошка и се чуваше тревожно кудкудякане.
Зимата понякога имало вълци, казваше баба.
Селото с кметството, църквата и училището е било център на околните села и децата са вървели километри, за да дойдат на училище. Някога....
Селото е било известно с суджуците и луканките, които прави, защото поне животни се отглеждали много. Във всяка къща имаше крава или две, теленца.
Сутрин баба доеше кравата по тъмно и пиехме мляко. Бяхме слабички и злояди деца, а там от планинския въздух ли, не знам, но ни се отвори апетит.
Всички хора които срещахме по пътеките около селото, неизменно ни поздравяваха с „Добра среща” или „Помага бог”. Странно ми беше, в града никой не поздравява непознати. Добри хора живееха в планината.
Сега къщата е остаряла, много остаряла, превела се под тежестта на годините - поне 150, и изглежда някак малка.
Баба и дядо, отдавна не са между живите. Отидоха си от този свят и баща ми, и чичовците ми.
Останаха само спомените от детството.

петък, 10 юли 2009 г.

Ние си имаме петел, кокошка, гъска...


Не знам има ли друго такова място в София. Блок, около който се разхождат на воля петел, кокошка, бяла гъска, зайчета и кучета.

Завиждате ли!

Тази сутрин в осем часа гъската обикаляше нервно около входа, като подканяше с грачещи звуци стопанина си да излезе по-бързо. Той се появи и двамата тръгнаха към парка – тя , успокоена и смешно клатеща се, той – бавно до нея, а отзад кучето му Ушка.
Винаги съм мислела, че гъските са глупави, а тази се държи като домашен любимец!

Преди години художникът в съседния вход си беше взел петел. Този петел пиеше бира от чашата на художника, снимаха го даже от телевизията, беше атракция на заведението в парка и непрестанно кукуригаше пред блока. По едно време изчезна.
Тогава художникът си взе куче, женско - Инук, а ние я наричаме Ушка /заради клепналото ухо/, което му роди дванадесет кутрета. Радвахме им се, такива едни малки, тичат напред назад, но пораснаха и станаха безинтересни.
Художникът ги подари, остана само майката.

Сега художникът си взе петел и кокошка. Разхождат се в зелената площ пред блока, петелът кукурига по цял ден, точно през пет минути. Клъвнат тук, клъвнат там и станаха големи. После се появи и гъската.

Появиха се и зайчета. Бягат из поляната, много са бързи.

Ушка пази петела, кокошката и гъската. Един циганин се опитал преди няколко дни да сложи в торбата едно от пернатите, но Ушка го захапала за крака.

Децата от блока си построиха импровизирана къщичка под боровете и мирно съжителстват с петела, кокошката, кучето и зайчетата.

Идилията е пълна – почти като на село сме. Очаквам някой ден да се появи и козичка.

Мила, наша, българска действителност :)

понеделник, 29 юни 2009 г.

Дано не се загубим!


Преди време ми попадна едно списание за кулинария, българско, с заглавие на английски, много добре оформено, лъскаво, с всевъзможни рецепти. Списанието – чудесно, хубаво написани статии как да подредим масата, каква покривка и прибори да подберем, какво да сервираме и в каква последователност, но вътре почти нямаше българско ястие. И тези чуждоземни майстор-готвачи, които приготвят нещо от тяхната си кухня - високо ниво, но не е за в къщи.
Как ли би се почувствала милата ми баба, ако прочетеше за гурме, артишок, дресинг, топинг, броколи, оцет балсамико, лангусти и омари.
Не искам вкусната ни българска кухня да заприлича на американската, пък било и на европейската. Не искам децата ми,като по американските филми, да ядат сандвичи непрекъснато. Не искам внуците ми да избират от купчина замразени пици в фризера коя, загрята в микровълновата печка да бъде тяхната вечеря. Не искам витаминозните им, нискокалорични и полезни храни. Ние си имаме наши.
Ядат ли американците и европейците шопска салата или пък печени чушки, или таратор или агнешко по гергьовски, капама, баница, истинско кисело мляко, прясно меко сирене, лапад и коприва? Ядат, но само в България. А черешите им като нашите ли са? Всичко, което се ражда на нашата земя е вкусно – и плодовете и зеленчуците ни, и месото е по-вкусно от вносното; а туршиите и киселото зеле стават невероятни. Благословенна земя!
Знаете, как чужденците харесват храната ни, а и няма начин да не я харесват.

Добре, че из тая страна има места, където се съхраняват традициите ни, където сръчни, пъргави български жени не забравят да месят питки и козунаци и да правят невероятно вкусни неща наред с още един куп умения.
Пиша всичко това, защото България е на път да се превърне в част от големия свят без граници, където се размиват националните особености, кухни, традиции, приемайки чужди модели на хранене, се забравят нашенските обичаи и ние сме обречени бавно, дай боже много бавно, да загубим миналото и идентичността си. Разбирам, че прогресът не може да бъде спрян, световната глобализация – също, но нека не бързаме толкова да се превръщаме в хора - роботи, хапващи сандвич с някакви неясни плънки, чаша готова супа „Маги” – дневна порция витамини и задължителната кока-кола.
Дано не се загубим!

четвъртък, 25 юни 2009 г.

Времето понякога спира
















Тази сутрин Ди пак ме накара да минем през парка. Паркът в тоя ранен час е много свеж, зелен и спокоен. И почти пуст. Дърветата се раззеленили, но листата още малки и с тоя приятен за окото бледозелен цвят, а долу в основата израснали издънки и отдолу зеленината е повече, отколкото нагоре. Между всичкото това пролетно, чисто зелено, тъмнеят стволовете на дърветата и е невероятно красиво. А по поляните израснала трева , свежа и зелена и върху нея се показали жълтите главички на глухарчетата. Отдалеч изглежда приказно – зелена основа, ярко жълто изпъстрена отгоре, а тук-там и тъмни кръгове от някакви иглолистни храсти, които създават контраст в общото възприятие. Всичко се е пробудило, устремило нагоре към слънцето.

Долу в ниското има едно езерце, по-скоро блато. Дърветата го обградили отвсякъде, привели клони над зеленикавата вода.

Вървя и в душата ми нахлува покой и удоволствие. Удоволствие от простичките неща – слънцето, зелената трева, жълтурчета, цъфналия люляк. Не мисля за работа, не мисля за пари, не мисля за нищо - просто вървя, дишам и се наслаждавам.

Времето е спряло за малко.

По към изхода на парка виждам група момичета и момчета около масите за тенис. Дошли са да поиграят. Радостни възгласи, пропуснато топче, смях.

Едно момиче е легнало на пейка и сънливо се протяга под слънчевите лъчи.

На самия вход на парка искрят струите на новопостроения фонтан – с подкрепата на финансова група. Чудесно нещо е водата; лятото ще разхлажда въздуха.













Няма друга част от деня, която да е така хубава. Прибирала съм се от работа през парка, но не е същото. Тогава е пълно с хора, слънцето се спуска надолу, паркът е някак прашен, шумен и като че ли уморен от толкова народ, дори зеления цвят изглежда някак посивял.

Паркът е доста по-различен от първоначалния си вид - построен е по социалистическо време./ Тогава поне паркове, градинки и детски площадки са се изграждали – сега само ги рушат./ В горния му край изникна сградата на американското посолство, от другата страна на реката върнаха земя на собственици и сега там се издигат няколко блока, в самия парк. По-дивата му и некултивирана част намаля.

И в сегашния си вид, паркът е глътка въздух, любимо място за разходки и игра – в събота и неделя отвсякъде са го заградили спрели коли. Това са млади семейства, довели децата си в парка. Надвечер излизат „кучкарите”, а малко след това пейките заемат влюбените двойки. Животът не спира.

Излизам от парка и изведнъж ме блъска шума от колите, мириса на изгорели газове, изсвистяването на спирачки на светофара.

Добро утро, София!

вторник, 23 юни 2009 г.

Цъфнали липите



















Обичам София през юни, когато цъфтят липите.
Вечер когато си лягам, през широко отворената врата към терасата нахлува сладкият аромат на цъфналите липи.Толкова е тихо и прохладно през нощта. Отвсякъде дървета заобикалят блока ни – има и борове, но през юни установявам за пореден път, че повечето дървета са липи. Заспивам мечтаейки.
На сутринта минавам през парка, на път за работа , а там цъфнали липите навсякъде.
И една черница, отрупана с плод, между тях. Кога ли ще узрее?
Може би само салкъмите /бяла акация/ имат по-сладък аромат, когато цъфтят, но прецъфтяха вече, те са по-рано от липите.
Пред храм-паметника „Александър Невски” целият площад е обграден от цъфнали липи. И пак мирише сладко.
Ухание се носи и в градинката зад Царския дворец, градинката пред Народния театър и тази срещу театъра на армията, навсякъде.
Дори в офиса се прокрадва през прозорците този единствен, неповторим аромат на липи.
Имаше преди едно романтично заведение "Под липите", дали е останало в оня автентичен вид...
Може би и ние като немците, трябва да имаме улица „Под липите”.
Обичам София с този прекрасен, упойващ, сладък мирис на цъфнали липи! Особено нощем, когато ароматът е толкова силен! Божествен аромат!



Ако постът ви харесва, кликнете за одобрение:)

четвъртък, 18 юни 2009 г.

За жените

Неотдавна бил открит магазин, в който жените можели да си изберат и да
си купят мъж. На входа висяла табела с правилата на работа на магазина
със следното съдържание:
1. Вие можете да посетите този магазин САМО ВЕДНЪЖ.
2. В магазина има 6 етажа, като качеството на мъжете се повишава с
увеличаването на броя на етажите.
3. Можете да си избирате мъж, от който и да е етаж и да се качвате на
по-горен етаж.
4. Не се разрешава връщането на по-долен етаж.
Една жена решила да посети същият този „Магазин за мъже”, за да си
намери половинка.
След като прочела на входа на първия етаж табелата: „Мъже, които имат
работа” - тя веднага се качила на втория етаж. Табелата на втория етаж
гласяла: „Мъже, които имат работа и обичат децата”. Жената отишла на
третия. Там имало надпис: „Мъже с работа, обичащи деца и необикновено
красиви”. „Божичко!” - зарадвала се жената, но все пак се качила на
четвъртия етаж. Там висяла табела: „Мъже с работа, които обичат деца,
ослепително красиви и помагащи вкъщи”.
- Невероятно! - възкликнала жената - Много ми е трудно да устоя!
Но, произнасяйки това, тя все пак се качила на петия етаж. Надписът там
бил: „Мъже, имащи работа, обичащи децата, с ослепителна красота,
помагащи вкъщи и много романтични”.
На жената много и се приискало да остане на този етаж и да си избере
половинка, но все пак, се преборила с чувствата си и се качила на последния етаж. И на този етаж прочела надпис със следното съдържание:
„Вие сте посетителка № 31 456 012, тук няма мъже, този етаж съществува
само за да докаже за пореден път, че е невъзможно да се угоди на една
жена. Благодарим ви, че посетихте нашия магазин!
А точно срещу този магазин бил открит” Магазин за жени”. На първия етаж
се предлагали жени, които обичат да правят секс. На втория - богати
жени, обичащи да правят секс. А от третия до шестия етаж ДОСЕГА НИКОЙ,
НИКОГА НЕ СЕ Е КАЧВАЛ.

понеделник, 15 юни 2009 г.

Пай с вишни




















Продукти:

750 грама вишни
125 грама масло
4 яйца
1 и ½ чаена чаша захар
3 чаени чаши брашно
1 чаена чаша прясно мляко
1 бакпулвер
2 ванилии


Приготовление:
Маслото се разбива със захарта. Прибавят се яйцата едно по едно, прясното мляко, пресятото брашно с бакпулвера.
Изсипва се сместа в тавичка, покрита с хартия за печене.
Отгоре се нареждат изчистените от костилки, вишни.
Пече се в умерена фурна.
След като се изпече, се поръсва с пудра захар.

Може и с череши, ако не ви се чака да узреят вишните - аз вече го направих.

Това е сладкищ, който винаги става много хубав, а е толкова лесен.


Явно рецептата ми е дадена с любов:)



Ако постът ви харесва, кликнете за одобрение:)


четвъртък, 11 юни 2009 г.

„Да спасим мъжа”

Нали знаете агресивната реклама на Каменица – „Да спасим Мъжа”?
Отпред върви един мъж с волево лице, което идва да покаже, че мъжът е не човек, а стомана. Сигурно въздишат по него жени. Аз обаче си харесвам Пухчо-то с белия чаршаф и тъжни очи, който подтичква най-отзад.
Когато истинския Мъж е заплашен, ние в Каменица казваме – Стига.
Когато истинският мъж е в опасност, ние в Каменица казваме „Не”.
И рекламата продължава:
Няма да пия нищо синьо, да се мажа с крем и да чета менюта
Няма да й дам дистанционното
Няма да разхождам пудела или
да поливам цветята
Няма да гладя дънките си, да пазарувам в Мол-а,
Да ходя на годишнини и да се обаждам на тъщата
Няма да питам за посоката
Да ползвам конец за зъби
Да чета инструкции и да измия колата си
Да гледам романтични комедии
Няма да я чакам цял час
Няма да предам приятелите си!
Да отворим Каменица, да спасим Мъжът.

Предлагам ние, жените да не пием Каменица! Като знаем какво защитава тази марка бира - мъжът, който не уважава тъща си, който не си чисти зъбите, който не обича пудели, не обича цветя, кара без посока, който не може да чака любимата....

И какъв ли е този Истински Мъж? И при това в опасност?! Това определено е образът на балкански Робинзон.


Само че на мен ми идва отвътре :

Когато жените са в опасност, ние във Винпром казваме „Стига”.
Когато истинската Жена е заплашена, ние във Винпром казваме „НЕ”.
И декларираме:
Няма да пускам ризите му в пералнята
Няма да простирам дрехите му
Няма да гладя панталоните му
Няма да му готвя
Няма да се грижа сама за децата
Няма да чистя жилището
Няма да му дам да гледа мачове
Няма да търпя пиянските му свади, като се върне късно
Няма да търпя да се заглежда по чужди жени
Няма да се обаждам на майка му
Няма да слушам музиката, която си пуска
Няма да предам приятелките си!
Да отворим сухо бяло вино, да добавим лед, да спасим Жената!

събота, 30 май 2009 г.

Един автобус убиец беше разкрит. След като помля 17 души. А болката и ужаса на ранените?
Не ми се мисли в малките градчета на България още колко такива автобуси – убийци има.
Всеки, който иска да забогатее бързо, може да ги наеме, закупи и да осъществява транспорт с тях.
У нас законите се създават, за да се заобикалят, а не за да се спазват.
Ние все хитруваме.
Затова и плащаме с кървав курбан.
Малко ли ни бяха войничетата, които загинаха, децата в р. Лим, дискотека Индиго, жертвите в Ирак, влакът, който горя, катастрофата на моста на Бяла,та сега и Ямбол почерня.
Няма ли край тази черна поличба?
Всеки казва – Господи, защо допускаш това?
Ами Господ не ни е виновен, ние сме виновните.
Българийо, освести се, държаво, намеси се!

сряда, 27 май 2009 г.

Бай Иван

Човекът седеше пред кръчмата в селото. Облегнал се бе на избелялата си раница, а в ръката си държеше една огромна оранжево-кафява гъба.

Забеляза го първа Миленка и го заприказва. Миленка всичко вижда, нищо не й убягва.Точно се връщахме от предобедната си разходка, по време на която Миленка видя и ни показа къпини, диви круши, шипки и орехи. Запознахме с нея и съпруга й предната вечер в същата тая къчма. Те се връщаха от Търново и минали през селото, да вечерят и преспят.

Кръчмата беше единственото място в селото, където можехме да се нахраним. Ама как вкусно готвят и какви големи порции сервират!

Спахме в същото това малко балканско селце, в стая с баня и топла вода.

Поканихме бай Иван /така се казваше човекът с раницата/ да обядва с нас. Той си поръча само една салата и като я видя, каза – ама, как ще я изям, тя е толкова голяма!

Даде гъбата на собствениците, да ни я приготвят. Те с известно недоверие я приеха – ама, сигурни ли сте, че не е отровна – не, не е - и много вкусно я направиха наистина.

-Това е дървесна гъба – каза бай Иван, как би могла да бъде отровна? У нас отровни дървета няма.

Прав е бил, нищо ни няма.

Бай Иван се оказа много приятен и добър събеседник. Буден и открит човек, с чувство за хумор. Преместил се да живее в селото, в къщата на дядо си, след като се развел с жена си и от Варна – в Габровско. Децата му били заминали за Америка.

Беше добре информиран – четеше вестници, книги, а си имаше и телевизор.

Сега предстоеше да навърши 65 години и да получи пенсия – тези, които нямат необходимите точки, се пенсионирали на 65 години.

Явно живееше скромно и оскъдно. Събирал си дърва от гората, берял си плодове и гъби,шипки, но най-вече събирал орехи и ги продавал после на пазара в Габрово. Сега точно се връщаше отам, взел цели 15 лева и веднага си купил три книги за всичките пари. Прибираше се пеша от Габрово / десетина км/, видимо доволен. Вечерите му щяха да бъдат запълнени.

- Как живееш, бай Иване? Ами, добре, по цял ден съм из гората, някои дни изминавам по 30-ина км. Зимата тук, почти не остават хора и е скучно, но иначе е много красиво. Ако дойдете в селото през зимата, непременно ми се обадете, аз живея – ей, в оная къщичка, показа ни той. - Аз запомних номера на колата ви и ще разбера, ако дойдете пак.

- А от какво живееш? – Ами правя по някоя дърворезба, помагам на бабите по селата, поправям им прозорците, ако има някъде някоя работа да се свърши по къщите, върша я. Бабите ми дават по 2 лв. - с тези малки пенсийки, не могат повече да дадат. На мен колко ми трябва?

Говорихме си още, но трябваше да тръгваме за София. И си тръгнахме с едно много приятно чувство, каквото остава след среща с добри хора.

Мислех си, че ако някой иска да разбере що за хора сме българите, трябва да отиде в провинцията, в малките градчета и селца – там живееят добри, скромни и трудолюбиви хора. Тук, в София, нещата не са същите, не че няма добри хора и тук. Големият град и всичко, което го съпътства, нервният живот, ни прави по-различни и ние се отдалечаваме от корените си. Като че ли живеем във вакуум.

Да си жив и здрав, бай Иван!

вторник, 19 май 2009 г.

Харесвам те заради това, което означаваш за мен...

Едно момиче попитало едно момче дали е хубава
И той казал .... “не”.
Тя го попитала дали той би искал да бъде с нея завинаги...
И той казал “не”.
Тогава тя го попитала дали ако си тръгне, той би плакал,
А той отново отговорил с “не”.
Това й било достатъчно. Като си тръгвала, сълзи се стичали по лицето й,
Момчето я хванало за ръката и казало:
Ти не си хубава, ти си красива.
Аз не искам да бъда с теб завинаги. Аз имам НУЖДА да бъда с теб завинаги.
И няма да плача, ако ти си тръгнеш,... а ще умра...

понеделник, 18 май 2009 г.

Особености на болестите

Нали сте виждали как на някои хора стъпалото на крака е деформирано - отстрани има издадено кокалче, което затруднява намирането на обувки. Това не е случайно - означава, че човекът прекалено много се навежда, т.е. отстъпва от позициите си.
А хората които не харесват живота си, получават болки в ставите на единия или двата крака.
Хората, които се страхуват, разболяват бъбреците си. Хората, които изпитват постоянна тъга, разболяват белите си дробове. Хората, които прекалено много се радват - сърцето. Хората, които говорят зад гърба на другите - разболяват зъбите си.
Всички знаем, че източните народи не показват прекалени емоции. Защо е така? Защото са възпитани от деца в контрол на емоциите. Прекалените емоции - в посока към върха или към долната граница, разболяват човека.

Това не е мое наблюдение, прочела съм го, но съм склонна да повярвам.

Древните източни мъдреци, макар и да не са били учени, са знаели много повече за вътрешната същност на човека, за себепознанието, за болестите и тяхното лечение.
Те са знаели, че болестите се зараждат, възникват, образуват, растат и проявяват като следствие от нашите емоции, чувства, страхове и най-вече мисли. Казват, че за да възникне една болест и се прояви са достатъчни около 20 години.
С други думи – „Каквото сме си надробили, това ще сърбаме”.

Класическата медицина лекува болестта, а източната – причината.

Намерих описание на 100- болести, които си причиняваме сами, написани от древен източен автор.
Списъкът е дълъг, затова копирах само някои от причините за тях.
1. Не познавайки постоянството - ту се радваш, ту се гневиш - това е болест.
2. Забравяйки за дълга, да се стремиш към изгода - това е болест.
3. Да обичаш чувствените наслаждения - това е болест.
4. Да обичаш, привързвайки се с цялото си сърце - това е болест.
5. От ненавист да желаеш нечия смърт - това е болест.
6. Да не забелязваш, че заради разпуснатост и алчност правиш грешки - това е болест.
7. Да ругаеш хората, хвалейки себе си - това е болест.
8. Да смяташ хората за грешни, а себе си - за прав - това е болест.
9. Да обиждаш, обръщайки се небрежно към слабите и беззащитните - това е болест.
10. Да не обичаш хората, а само себе си - това е болест.
11. Да се гордееш със себе си и в добро разположение и при гняв - това е болест.
12. Да смяташ другите за глупави, а себе си за мъдър - това е болест.
13. Да се изтъкваш, вършейки достойна постъпка - това е болест.
14. Да намираш недостатъци на известните хора - това е болест.
15. Да се радваш на чуждите грешки - това е болест.
16. Да се гордееш пред хората със своето богатство - това е болест.
17. Да бъдеш аристократ и да презираш хората - това е болест.
18. Да бъдеш беден и да завиждаш на богатите - това е болест.
19. Да мразиш хората за това, че те превъзхождат - това е болест.
20. Грозни думи и зли слова - това е болест.
21. Небрежно и с презрение да се отнасяш към възрастните и децата - това е болест.
22. Да се бъркаш в чужди дела - това е болест.
23. Да надничаш и послушваш скришом - това е болест.
24. Да не се вслушаш в противоположното мнение - това е болест.
25 Да харесаш нещо и да пожелаеш да го отнемеш - това е болест.
26 Хитрост и ласкателство - това е болест
27. Да вдигаш много шум за някакви твои способности - това е болест.
28. Да обсъждаш достойнствата и недостатъците на другите - това е болест.

Всъщност всеки знае това, вътре в себе си, но не си дава сметка.

Днес хората не обръщат внимание и не се стараят да предотвратяват болестите. Те насочват силите си за това, как да се излекуват. Не се предпазват от рано, а се опитват да се лекуват с помощта на лекарства.
След като знаем какво предизвиква болестите, можем да се предпазим.

петък, 15 май 2009 г.

Ядосвам се

Ядосвам се.
На тия умници, дето измислиха електронните устройства по превозните средства, та създадоха допълнителен хаос. Едни възрастни хора се качват и се мятат по свободните седалки. После оставят нещо /чанта, торбичка/, за да покажат временната си собственост над седалката и се устремяват към устройствата. Половината от устройствата не работят и почва едно придвижване от едната врата до другата и обратно. А развалените устройства пищят, докато решат, че е достатъчно и спират.
След като възрастните хора са си направили труда да отидат до бюрото и да си извадят карта, която им дава право на неограничен брой пътувания, защо трябва и да я валидират?
Наблюдавам из превозните средства, че електронни карти ползват засега изключително възрастните хора. Те са и най-съвестните пътници като цяло. И пак не разбирам защо, като имат карти, трябва и да ги поднасят към електронните устройства.

Смисъл би имало само, ако картите се издават за брой пътувания, а не за фиксирано време.

После се качват контрольорки с кисели физиономии, носят и те електронни устройства и почват да проверяват старците дали са си валидирали картите.

Пълно безумие!

Не ми се мисли какво ще стане, когато електронните карти станат задължителни за всички!
Кой печели от всичко това?

четвъртък, 7 май 2009 г.

Анкета на ООН

ООН проведе глобална световна анкета с въпрос: „Моля кажете честно какво е Вашето мнение за решаване на проблема с недостига на храна в другите
страни?” Анкетата обаче се провали поради следните причини:
- В Африка не знаели какво е „храна”
- В Източна Европа не знаели какво е „честно”
- В Западна Европа не знаели какво е „недостиг”
- В Китай не знаели какво е „мнение”
- В Близкия изток не знаели какво е „решение”
- В Южна Америка не знаели какво е „моля”
- В САЩ не знаели какво е „други страни”

понеделник, 27 април 2009 г.

В очакване на перфектния мъж

сряда, 15 април 2009 г.

Поклон пред тази жена!

Случайно се загледах в „Шоуто на Слави” снощи. И все едно някой ме накара да го направя. Слави разговаряше с една мила и хубава жена. Чух – „И ти даде една трета от черния си дроб”? – и се заслушах.
- И защо го направи? – За да помогна.
- И даде една трета част от черния си дроб на едно бебе? – Да.
- И защо го направи? – Защото бебето щеше да умре.
- Колко време ти трябваше да вземеш решението? – Ами, аз го взех в себе си в момента, в който чух.
- Близките ти не те ли спряха? – Не.
- А мъжът ти? – Той се притесняваше от операцията, страхуваше се за мен.
- Няма ли някакви правни пречки за даряване на органи? – Има. Аз осинових детето, за да мога да му даря част от черния си дроб.
- А осиновяването не е ли много тромава процедура? – Учудващо бързо стана. Всички искаха да помогнат.
- И ти дари една трета от черния си дроб на едно чуждо бебе? – То не е вече чуждо. Аз го осинових, то ми е дъщеря по закон.
- Какво работиш? – В социалната служба към Общината във Видин.
- Колко време продължи операцията? – За бебето от 6 сутринта до 6 вечерта. За мен от 6 сутринта до към 14 ч
- Какво си помисли когато те упояваха? – Всичко ще мине добре.
- Какво си помисли, когато се събуди от упойката? – Дали е добре бебето.
- Голям ли е белега, покажи ми? – Като буквата „Т”, голям е. Имам си вече и белег.
- Къде направиха трансплантацията? – Във Правителствена болница.
- И успешна ли е? – Да, детето беше на изследване, всичко е в норма.
- Кога се проведе? – Преди два месеца.
- И аз пак те питам, защо дари част от черния си дроб на това чуждо бебе? – Защото исках да помогна.
- Ще се възстановиш ли? – Да. Аз вече съм здрава.
Предполагам всички сте разбрали. Една необикновенно добра жена от Видин живее в един вход с друга жена, която ражда близнаци. Едното от близнаците е момиченце и му остава малко живот според лекарите. И тази жена решава да помогне на майката и бебето, като се подложи на тежка операция и дари част от черния си дроб.
Необходимият донор е трябвало да бъде с нулева група, като бебето, а никой от родителите или роднините не бил с такава група.
Аз просто нямам думи. И Слави занемя.

Името на тази жена е ЕМИЛИЯ КАЗАКОВА от Видин, България.
Не вярвах, че се раждат такива хора още!

Освен да й се поклоня доземи, не знам какво друго мога да направя.

-

вторник, 14 април 2009 г.

За българските мъже с усмивка

Хванах някакъв откъс от документален филм за Мадона. Ставаше дума за времето, когато певицата е била на 43 години. Питаха някакъв американец какво мисли за нея. Американецът видимо не беше по-млад от Мадона. Той отговори – на колко е Мадона, - на 43 – а, не става вече. Мадона не ставала – за какво, мога само да се досещам . Мадона със стегнатото тяло, на която би завидяла и 30 – годишна жена! Не знам дали този американец не беше от български произход – все едно чувам как български мъж го казва.
От многото тестостерон ли е, от възпитанието ли е, от глобалното затопляне ли, но българските мъже са „голяма работа” по техните думи.

Българските мъже разбират от всичко – това си го знаем.

Най-добри са в леглото – и това сме го чували. Друг е въпросът дали е вярно. По форуми, блогове, сайтове, където има коментари, българските мъже твърдят, че са „велики” и в леглото, просто като тигри.. За размера – да не говорим – и там са номер едно.
Българските мъже обикновено гледат на жената като на временно удоволствие, като на стока от супермаркета например. И тая стока са я имали...е-хе.. безброй пъти.
Между бирата, водката, ракията и футболния мач– кога ли им остава време за сексуални подвизи?

Защото българските мъже пият много и налитат после на бой. „Велики” са, като пийнат! Той на мен ли ще ми каже... аз ще му дам да разбере....Като петли се ежат и перчат. „Маркират” си територията, като хищниците в природата, а на тази територия са жената, децата, апартамента и кучето или котката /е, ако са семейни/.
Ако не са още – пак я маркират, защото мъжкият, хищнически инстинкт е вкоренен в тях.
Чуждото е общо, моето – е само мое! Крилата фраза!

Българските мъже не обичат стари /над 30 годишни/ жени – по-добре на 220 месеца, ако е – да е.....
Българските мъже не обичат да дават предимство, когато шофират, не обичат да бъдат задминавани – ще ти @ба майката, особено пък от жени; без удоволствие и от немай къде спират пред „пешеходните пътеки” – айде, бе, бабче или кукло, по-бързичко....

Когато е валяло, не карат бавно през локвите, напротив с пълна газ минават и изпръскват пешеходците.След тях се сипят пожелания към майките им.....
Колата за тях е отново повод да се поперчат, да покажат величието си.

Пукне ли пролет, излизат мъжете на моторите. За тях улиците на града са състезателни отсечки, като издуят мотора, цял квартал настръхва от рева.
Напомнят ми за пауните – мъжките.

Българските мъже, като се разминават с жена на тясно място, не й отстъпват, а очакват тя да направи това и й казват дори "мерси" - все едно това е най-естественото нещо на тоя свят.
Българските мъже сядат първи в превозните средства. Не само сядат, ами разкрачват и масивните си крайници, та заемат място за още един човек.

Особено са смешно-симпатични младите, прохождащи мъже – косата с гел намазана, стърчи нагоре, тъмни очила, самочувствие до небето, някакви английски думи се хвърлят във въздуха – знак, че са специални; вътре - кипи от хормони, а навън сякаш са си сложили надпис – пазете се, гърлс, ще ви разбием ...
Българските мъже обичат да ходят с джапанки, широки гащи – нещо средно между къс и дълъг панталон, почесват се, където ги засърби без никакво неудобство.Като застудее, слагат анцуга. Така ни се е паднало, да се родим тук.

Разбира се, че има и друг тип мъже, но в статическата извадка, която съм направила, те не се вместват просто – умни, четящи книги, възпитани, внимателни, отнасящи се към жената като към човешко същество, по-слабо физически, но този вид е ....почти на изчезване.

Ескизи от пътувания




















Преди години, когато живеех в Германия със семейството си, отидохме на остров Зюлт в Северно море. То си беше цяло приключение. Като се почне от пътуването през северната провинция Шлезвиг – Холщайн с красивите къщи със сламени покриви – ето как приблизително изглеждат /снимката не съм я правила аз/, натоварването на колите във влак от Кил, странната картина – вода от двете страни, защото се пътува сред море и така се стига до острова.
Остров Зюлт през зимата е с малко население, той е място за почивка през лятото и обърнете внимание – на богатите. Бих могла да потърся в нета данни за площ на острова, население и някакви подобни характеристики, но не това е важно за мен. Важно е какво ми е останало в мислите и какво виждам, когато затворя очи.
Имам снимки, но са на хартия.
Аз се дивях на всичко – хубавата вила на три етажа, в която бяхме отседнали на острова, местният човек, който ни отключи и който подържаше и се грижеше за всички къщи-вили на уличката, просторното чисто мазе, откъдето си взехме колела; малката зелена полянка на която се излизаше от хола направо; невероятно широката плажна ивица, дюните, летуващите, които вместо чадъри като при нас, бяха опънали нещо като стени от бризент, за да се предпазят от бръснещият северен вятър. Водата на Северно море ми се стори ледена, слънцето учудващо силно, вятърът ми създаваше усещане за студ. Порази ме, че всички, абсолютно всички, цели фамилии се печаха голи на плажа и всички имаха страхотен шоколадов тен. Само ние, шест българи, бяхме с бански, но никой не ни загледа любопитно.
За два дни хванах тен.
Преди да стигнем до плажа, трябваше да се изкачим на една дюна и застанали на високото, съзерцавахме безкрайността. Толкова просторно и величествено, безбрежно, толкова близо до „края на света” никога повече не съм била. Невероятен спомен!
Бяхме толкова близо до Дания, но не отидохме. Все още мечтая да отида там. Да видя страната на Ханс Кристиан Андерсен, да видя Малката русалка в парка Кастелет, най-дългия висящ мост в света, характерните им къщи, прословутите пъстри цветя в градинките пред тях, прозорците, които са винаги открити, датчаните на колелета, леголанд, столицата в която се живее спокойно и добре, и още много неща.
Същата година отидохме и до Холандия. Посетихме фермата на един холандец, който произвеждаше най-различни сирена от млякото на кравите си. Нали знаете, техните сирена само се наричат така, по-скоро приличат на кашкавал. Холандецът говореше нещо като немски език, но му се разбираше трудно. Показа ни как са правили сирене баба му, майка му и как го прави сега той. Чистота невероятна. През всичкото време ни обясняваше за неговата „Принцесин” и аз наивно реших, че говори за жена си и си казах ”браво на този човек, виж как цени жена си”. Оказа се, че той говорел за кравата си, която дава най-много мляко /май беше 20 и няколко литра на ден/, после ни заведе да я видим. Кравата не ме впечатли особено! После си купихме от неговите сирена, всички узрели и вкусни / е, не всички/.
После пътувахме още – към Франция, Испания, Англия.
Минаха години, но аз още пазя спомените и виждам цветове и картини.
Има ли нещо по-хубаво от това човек да пътува, да вижда нови хоризонти, да се запознава с други култури и бит? Пожелавам го на всеки.

четвъртък, 9 април 2009 г.

ВИП Брадър

Каква пошлост се излива от екрана! Нова телевизия решила да прави благотворителност на наш гръб. Първо идеята е открадната. Веднъж вече гледахме и дарихме пари за „Великолепната шесторка”. Идеята не беше и на БТВ – вероятно на Уницеф. „Великолепната шесторка” все пак ме развълнува, участниците бяха много емоциални и истински, но не мога да кажа същото за ВИП Брадър.Не им вярвам! Все по-малко ми харесва водещият. Защо акцентира на клюките, на жълтата страна, на евтиния ефект! А и тоя противен ми Евгени Минчев...

Едно поколение деца израсна с мутрите. В съзнанието на тези деца се оформи привлекателния образ на мутрите, които имат много пари, карат скъпи коли, свалят най-красивите момичета, имат къщи-замъци в престижните райони на столицата.

Сега Нова телевизия насажда в съзнанието на децата нов образ за подражание – образът на лъскав гей, който има всичко. Къща прекрасна, пътувания до Лондон, лъскави обувки, кола с шофьор, балове във Военния клуб, връзки с богати бизнесмени, пари.

Дава ли си някой сметка как подсъзнателно се набива този образ на Евгени Минчев, като преуспял човек, в крехката детска психика, на фона на криза, безработица и още куп неуредици в живота на много хора? И защо Ники Кънчев все повтаря - само първият път е страшно?

Отвратена съм! А и колко богати хора си купуват „индулгенции за рая”, уж се били трогнали от съдбата на децата! Ако се бяха трогнали, да бяха дарили анонимно досега, проблемът не е от вчера, не да чакат ВИП Брадър, че да дарят пари!

Никой не казва колко пари струва изграждането на къщата в Нови хан, всекидневните разходи на участниците – те непрекъснато се наливат с алкохол, ядат ягоди, все едно са ги набрали от градината отпред. Всички тези пари, похарчени за участниците да бяха дарени от Нова телевизия за каузата, щеше да е по-честно!

Единственото истинско нещо е филмчето с момченцето, което казва, че обича Живко и иска да му помогне. Всичко друго е толкова фалшиво!

вторник, 17 март 2009 г.

Усмихни се, утре ще бъде по-лошо

„На 20 изглеждаме така, както ни е създала природата,
на 30 – както си искаме,
но на 40 и повече – както заслужаваме”.


Когато си на 20 години, кожата ти е свежа и стегната, очите блестят, зъбите са бели, дъхът – сладък, коремът – прибран, смехът – звънлив.
Караш ски, пързаляш се на кънки, изкачваш се, бягаш, скачаш, прескачаш, плуваш, играеш гимнастика или танци - всички мускули, стави, кости, нерви, сухожилия, хормони и органи са един чудесен ансамбъл, диригентът на който си ти.
Не го осъзнаваш.

Когато си на 20 косата ти е права или къдрава, кестенява, черна или руса, но ти непременно не я харесваш и променяш. Изрусяваш я, изправяш или накъдряш.
Когато си на 20 очите ти са светли, тъмни или пъстри, но ти непремено не ги харесваш и слагаш цветни лещи, за да приличаш на мечтата си.
Когато си на 20 не харесваш краката или гърдите си и мечтаеш да са като на някоя друга.
Когато си на 20 момчетата и мъжете се обръщат след теб и ти можеш да имаш всеки, когото пожелаеш.
Когато си на 20 ти се струва, че младостта и красотата са ти дадени просто така.
Когато си на 20 всъщност светът е прекрасен, но на теб не ти се струва, че може да стане още по-добър.
Когато си на 20, жените на 40 ти изглеждат неконкурентноспособни и се подсмиваш на смелото им облекло.
Когато си на 20 мислиш, че приятелките ти са до гроб.
Когато си на 20 мислиш, че ще се обичате винаги с приятеля ти.
Когато си на 20 мислиш, че винаги ще останеш на толкова.

После ставаш на 30 и пак си хубава и свежа и светът е в краката ти, но има едно леко безпокойство в теб.

После ставаш на 40 и сутрин събуждайки се, се чувстваш като на 20, но не си. И леки бръчици се образуват около очите, а в тях се чете опита от победи и падения, от разочарования и амбиции, от напрежение и успехи, споделени и несподелени любови, безсънни нощи. Започваш да си купуваш френски кремове за лице, ходиш на спа процедури. И коремът не е така стегнат, родила си едно, две или повече деца. Гърдите, дупето - не е ли време за промяна? Обиколката на талията се е увеличила малко. Мъжът, с когото живееш, започва да поглежда към младите момичета. Понякога леглото става тясно от настанилото се равнодушие.
Пак си хубава.

После ставаш на 50.. на 60, на 70. Боядисваш си косата в светли нюанси, подстригваш я късо, носиш черни очила, за да скриеш торбичките под очите. Минаваш през хормоналния дисбаланс, през подпухнали клепачи, врязани бръчки, през отпуснатата кожа на шията, всъщност цялата ти кожа започва да следва гравитацията. Все по-често мислиш за времето, когато си била на 20. Мъжът до теб е загубил сексуалната си мощ. Превърнал се е от буен жребец в кротък кон. Вечер заспивате спокойни, че сте заедно. Едно сладко гласче ти казва „бабо” и се гушка в теб.

Душата ти – тази неспокойна придобивка, не е остаряла. Тя помни и понякога се събужда със странни желания. Късно, безкрайно късно е за тях.

Сега разбираш, колко лекомислено си приемала младостта за вечна, колко лекомислено си приемала живота си въобще, колко неща си пропуснала, колко пъти си казвала, че те боли главата или че си уморена, за да откажеш секс, колко пъти си носила скучни дрехи заради приказките на другите.
Когато чуеш, че една жена е на 70 години какво си представяш? Бабата със забрадка и дебели чорапи, която продава на пазара магданоз и коренчета от пащърнак?
Представяй си примата Лили Иванова как пее и не спира да подскача на сцената на зала Олимпия в Париж. Или София Лорен. Човек може и на 70 години да достигне върха, за който е мечтал.
Или Тина Търнър. Или Силви Вартан. Чуя ли нейното изпълнение на "Облаче ле, бяло..." и сълзите сами тръгват от очите ми.
И докато си представяш, не пропускай нито една минута от младостта!

четвъртък, 12 март 2009 г.

Да дадем име























Прочетох в новините:
„Московският ЕСГРАОН отказва да издаде акт за раждане на дете, чиито родители искат да го нарекат БОЧ РВФ 260602, съобщава РИА Новости. Родителите, които не желаят друго име, се обърнали към съда в Страсбург, но от там отказали да разглеждат казуса. Според родителите на детето БОЧ РВФ 260602 не е шантава приумица, а съкращение на "Биологически Обект Човек от Рода на Воронини-Фролови, роден на 26 юни 2002 г."

Какво име да дадем на детето?
След като сме избрали измежду много хора най- подходящия партньор или партньорка за нас и бебето предстои да се роди, трябва да помислим за име.

Името на човек не е случайно. То се обмисля внимателно от родителите на детето, то е първият подарък от тях за малкото същество и е избрано с любов, но е и отговорност. То обикновено отразява желанията на родителите детето им да има светец-покровител, да прилича на някого, да живее в съзвучие с природата и околния свят, да бъде здраво, да е кръстено на баба и дядо или на други любими близки хора или да е в тон с последната мода .
Според нумеролозите, буквата с която започва едно име е от изключителна важност, както и другите букви в името. Прочела съм две страници какво ми дава моята буква „Д” като първа в името ми и какво ми вземат следващите. Най-добре ще да е било да ме кръстят Д ддд, но късно е вече.
Хубаво е името да е кратко – така по-лесно се помни. Хубаво е да има съзвучие между собственото име, презимето и фамилията. Нали никой не иска подигрателно отношение към името на отрочето му? Пък и ако е първороден син, неговите деца ще носят името му един ден.
Определено не звучи добре Есмералда Златинова, Клотилда Любенова или Винету Келешев.

Името ли прави човека или човека – името? Екзистенциален въпрос. Почти като за кокошката и яйцето. За себе си знам, че обикновено харесвам някое име, защото харесвам човека, който го носи и на когото се възхищавам.

Когато кръщават детето си на известна историческа личност, хората несъзнателно избират името, за да приеме детето нещо величаво от съответната личност.

Има много хубави имена на този свят.

Има имена на цветя – Биляна, Иглика, Здравко, Цветан;
на плодове - Грозданка, Малинка;
имена свързани с красота –Калин, Дивна, Аглая, Красимир;
на птици - Орлин, Славея
имена свързани с природата – Зорница, Ясен, Явор, Росен, Горица;
на български ханове – Кардам, Тервел, Калоян, Аспарух и на исторически личности, като Александър, Клавдия, Октавиан;
на герои от филми, песни. Познавах една Дилайла, с име взето от песента на Том
Джоунс ;
на актуални политици – чувала съм за Ленин и Сталинка,
Чух по новините и за онзи човек от град на р.Дунав, който чрез съда се прекръстил на Манчестър /на любимия си отбор/.


Преди време срещнах една съседка. – Честито – разбрах, че имаш внуче! Как го кръстихте? - Евсевий, дойде си с името.
А....???
Ще му казваме Сава.

Много хора носят имена на християнски светци и светици. Прието е детето да се кръщава на светеца на деня, по Православния календар. Заедно с името си в този случай, вярваме, че детето има и закрилата му. Детето получава и един празник за целия му живот, защото всички знаят кога празнуват Иван, Димитър, Николай или Стефан.
Има деца, кръстени Иисус, а Мария е името, с което кръщават най-много момичета по света. Кръщават се и много деца на светите апостоли Павел, Йоан, Матей, Тома, Андрей, Филип.


Когато една майка загубвала детето си няколко пъти подред, давали на новороденото „здраво” име – Камен, Петър /от гръцки - скала/.

Нали сте чували за израза – „Кръстили го Светлин на дядо му Ламби”. Това е по-честата практика напоследък.
Давам си сметка, че с процеса на глобализация, със заминаването на толкова много българи навън, със смесените бракове, много български имена ще изчезнат завинаги, както и много български фамилии.
Осиротяваме като народ.

вторник, 10 март 2009 г.

Бъди каквато си и не спирай да мечтаеш, Ди!

Аз съм Диана. В мен живее обаче и едно младо и изключително незряло същество, почти дете – мечтателно, любопитно, добро, наивно и невероятно чувствително.
Наричам я умалително Ди.
- Ди, трябва да престанеш да мечтаеш, казвам строго аз.
- Не мога - ако спра да мечтая, ще забравя защо живея –отговаря Ди и детските й очи се пълнят с тъга.
- За какво мечтаеш, Ди?
- Мечтая да пътувам
– Мечтая да обиколя Земята
- Мечтая да разгадая всички неразгадани тайни
- Мечтая да няма бедни, болни и нещастни хора
- Мечтая да няма убийства, катастрофи и беди
След това започва с въпросите.
- Откъде сме се появили.
- Какви са били първите хора на земята – черни или бели.
– Идват ли извънземни на Земята.
- Земята наистина ли е единствената планета на свободен избор, а на другите планети има колективно съзнание.
- Легендарния "Жълт Император", Хуанг-ти , който е дал толкова много за китайската цивилизация „син на небето” ли е бил, т.е. извънземен.
- Има ли наистина пещери в Тибет, в които в състояние на „сомати” спят представители още от първата раса на земята, та до петата.
- Кой е построил пирамидите в Египет и Мексико.
- А кой е поставил тежките каменни блокове в Стоунхендж.
- Какви са тези „акашови” записи, не може ли да надникна в тях.
- А защо хората не са безсмъртни....
Списъкът е дълъг.
- Стига Ди – ние знаем толкова малко.
Ди е всичко, което аз не съм.
Ди е слънчева, непокорна и щура, някак разпиляна и неподредена. Косата й – светла и развята, очите й гледат някъде надалеч, усмивка играе по лицето й.
Ди предпочита панталони, които стоят добре на дългите й слаби крака, облича блузки, които откриват красивите й рамене.
Ди обича празниците и купоните, музиката. Истински се забавлява, като танцува. Движенията й са толкова гъвкави.
Ди се усмихва на всички, отваря сърцето си за хората. После плаче – от незаслужена обида, от непредизвикана грубост, от нагли намеци.
Ди обича шоколад и сладки неща.
Аз ....не съм такава.
Сутрин Ди настоява да минем през парка на път за работа. Вървим по пустата пътека в парка и аз неспокойно се оглеждам, а Ди се радва на катеричката, която скача от дървото, на кучетата, които бягат из поляните. По едно време спира и се обръща към слънцето, което се издига над дърветата.
- Ди, къде си? - Говорех на слънцето - казах му, колко е хубаво че го има.
Не знам какво да правя с Ди - да я оставя или да й забраня да съществува..
Не, не мога да постъпя така.
Бъди каквато си и не спирай да мечтаеш, Ди!

петък, 30 януари 2009 г.

„Да не се излагаме пред чужденците”

Откъде дойде този израз „да не се излагаме пред чужденците” ?
Смешен ли е?

За мен е унизителен!

Социализмът като строй роди този двойнствен стандарт – едно за обикновените хора, друго, като дойдат чужденци например. Пред тях се показваше най-доброто, слагаха се най-богатите трапези, показваха се най-големите плодове и зеленчуци по изложенията, изнасяше се най-качествената и елитна продукция – не биваше да мислят, че социалистическият строй е по-лош модел от капиталистическия.
И ето ни сега, двадесет години по-късно, ние пак сме със същото мислене.
Притесняваме се от чужденците – какво ще си помислят за нас!
Уж на майтап, но не е.

Може би тази комплексарщина идва от славянското ни гостоприемство. Знае се, че българинът ще извади всичко на масата, като му дойдат гости /май започваме да губим тази черта постепенно, особено в големите градове, но в малките все още е така/. За разлика от жителите на Западна Европа – там не канят на софра лесно.
Когато живеехме в Германия, отидохме на гости на един българин, отдавна емигрирал. Човекът беше забогатял, купил си къща, обзаведена със скъпи антики, вила в Алпите. Съпругата му ни поднесе сандвичи – от скъп хляб със скъпи деликатеси, пихме елитно вино в много скъпи чаши, всичко премерено и по-малко, като в немска къща, дори и разговорът беше такъв. След време ги поканихме у нас – ядоха неограничено български манджи с удоволствие, пиха хубаво българско вино и им беше толкова хубаво, че не искаха да си тръгнат и в два през нощта. А разговорът се лееше...
Първата ми любов беше и си остана Париж – прекарах едно лято там. Влюбих се в тоя град, каква атмосфера има! Разхождахме се вечер до късно и по български обичай гледах сградите от двете страни на улицата, хвърлях по едно око в прозорците и странно – не бяха осветени ярко, а някаква слаба светлина идваше отвътре. В хотела – същата работа, едни крушки от по 25 вата, побърквам се от такива икономии, книга не може да прочетеш. Във парка на Версай същото– не работят фонтаните непрестанно, а само два пъти на ден, да се пести електроенергия.
Е, не ги обичам западняците, не понасям пестеливостта им, премереността им.
Очаквам да ми опонирате, че те затова имат, защото пестят. Сигурно е така, но се дразня от дребнавости.
Поувлякох се, да се върна към темата за чужденците.

Някой от западняците притеснява ли се от чужденците, тоест и от нас? Не. Немислимо да си представи човек един англичанин, французин или немец да се стресне от чужденци. Това са нации, убедени в своето превъзходство.
А защо ние трябва да се стряскаме? Все се доказваме – пред кого и защо?
Родината на хан Тервел, когото благодарна Европа е увековечила на икона, защото е спрял арабското нашествие към континента ни, родината на Орфей, на хан Крум, по чието време България е била третата велика сила в Европа, населението на една от най-древните държави на континента, се притеснява от „чужденците”!
Който има очи да види, ще оцени предимствата на природата, хората, храната и всичко друго у нас. Който няма – каквото и да му кажеш, или покажеш – все тая.
Социалистическият строй роди и още един феномен – убеждението, че чужденците се нещо повече от нас и че в чужбина всичко е лесно, богато, просто невероятно хубаво и много интересно. В резултат целокупната ни нация чуе ли, че някой живее в чужбина, тя моментално го приема като богопомазан и му се прекланя. „Е, той живее в Париж или Лондон – не мога да се меря с него аз”.
Дълги години обикновеният българин не можеше и да мечтае да излезе в Западна Европа да работи легално с малки изключения и това създаде във въображението му мита, че всеки който работи там е непременно успял и може само да му се завижда. Този мит продължава да битува и днес, особено по малките населени места.

Вярно е, че страните от Западна Европа са много уредени, социални държави и се мисли за обикновените хора, но все пак и там не всичко е лесно. И там има и луди, които убиват невръстни дечица в детски градини или ученици в училища или просто убиват хора. Дали е от добър живот?
Хубаво е, че сега всеки може да тръгне по света и сам да си създаде собствена представа и където иска, там да живее и работи.

Та, в заключение да спрем да робуваме на митове, а?

сряда, 14 януари 2009 г.

Поучително

Веднъж един дървосекач сякъл дърво над реката и изпуснал брадвата си в нея.

Той заплакал от мъка, но пред него се явил Господ и попитал:
- Защо плачеш, човече?
- Как да не плача, изпуснах в реката брадвата си и вече няма да мога да заработвам, за да храня семейството си.
Тогава Господ извадил от реката златна брадва и попитал:
- Това ли е брадвата ти?
- Hе, това не е моята брадва, - отговорил дървосекачът.
Господ извадил от реката сребърна брадва и попитал:
- Може би, това е твоята брадва?
- Hе, и това не е моята брадва, - отговорил дървосекачът.
Hай-накрая, Господ извадил от реката желязна брадва.
- Да, това е моята брадва, - зарадвал се дървосекачът.
- Виждам, че ти си честен човек и съблюдаваш моите заповеди, - казал Господ, - затова вземи със себе си за награда и трите брадви.


Дървосекачът започнал да си живее в добрина и
охолство, но за нещастие един ден в реката паднала жена му. Той отново горчиво заплакал. И отново му се явил Господ и го попитал:
- Защо плачеш, човече?
- Как да не плача, като в реката падна жена ми...
Тогава Господ извадил от реката Дженифъp Лопес и попитал:
- Това ли е жена ти?
- Да, това е моята жена, - pадостно отговорил дървосекачът.
Господ се разгневил:
- Ти ме излъга, защо направи това?
- Виждаш ли, о Господи, - отговорил дървосекачът, - тук стана малко недоpазумение. Аз щях да кажа, че това не е моята жена. Ти тогава щеше да извадиш от реката Катрин Зита-Джоунс, а аз пак щях да кажа, че това не е жена ми. Тогава щеше да извадиш от реката моята жена, и аз щях да ти кажа, че точно това е тя - моята жена. Ти щеше да ми дадеш за награда и трите, и какво щях да ги правя? Аз нямаше да мога да изхранвам и трите, и ние четиримата щяхме да сме много нещастни.


Моpал: Когато мъжете лъжат, то те го правят достойно и за общото благо.