Разходка около София

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.






Имам няколко любими места около София, подходящи за разходки през почивните дни.
Едни от тях са идеални за горещо време, други - за ранна пролет, трети разкриват очарованието си през есента, но всички са много красиви.
Едно от тях е след Панчарево, по пътя за Самоков. Една скала, на която е кацнала каменната къща на художник ни подсказва, че пристигаме. На шосето се издига паметник на безименен трудовак.
Първата ми мисъл е – защо хората са изхвърлили толкова боклуци около чешмичката, от която не тече вода.















Слизаме надолу в долината. Минаваме по мостчето през реката.














Тук обикновено през лятото лагеруват по-мързеливите туристи, дошли да правят плаж.

Продължаваме напред, а пътят изглежда така.















Минаваме покрай летния театър, където между сцената и пейките са израснали дръвчета и буйна трева. Никой не стопанисва това място.
Наоколо тръгват различни пътеки – към къщата на художника на високото, към хълма с люляците, които ще цъфнат през май и към други места.

Всичко е потънало в зелена тишина.
Мирише на пролет, на треви, на цъфтящи цветя, въздухът е свеж и омайващ.

















Пътят се вие покрай планина, следва отклонение за манастир „Св. Николай летни“, но ние продължаваме напред. Един джип, влязал непозволено, слиза от манастира и мъжът нагло ни гледа от отворения прозорец – сигурно е от тези, заради които момичетата ходят при д-р Енчев:)














Не срещнахме никой друг. Няма хора. Такава тишина. Само птичките пеят.
Слънцето е приятно и всичко е окъпано в светлина.
Стигаме до мястото, където миналото лято си изградихме огнище от камъни.















Дори и импровизираната скара стои. Наоколо паднали дървета, клони в изобилие , чакат да запалим огън. Приготвено на огъня , всичко е толкова вкусно- дори да е чушка-пръжка.
А покоят ме обзема, успокоява сетивата и душата и ми се иска да не си тръгвам оттук.













Полянката, която сме си избрали е толкова красива.
Наоколо поляни в жълто, обсипани с цветя. Теменужките почти са прецъфтели.















Когато лъчите на слънцето става полегати, поемаме обратния път.




























Попивам спокойствието, красотата, тишината, зеленото безмълвие на природата ...до следващия път.



Ако постът ви харесва, кликнете за одобрение:)