събота, 22 октомври 2016 г.

Есенна импресия



















неделя, 16 октомври 2016 г.

На село



















Сигурно съм била на 9 години, когато със сестра ми ни пратиха на село при баба и дядо. Баба – много добра жена, слабичка, с руса коса, която сплиташе на плитка, усмихнати сини очи и бяла кожа, а дядо – с по-чепат характер, често ме „гълчеше”.
Селото е в Балкана, на 10 км от Габрово – с. Кметовци. Ще рече човек, че само кметове са се раждали в това село. Кметове – не знам, но умни хора несъмнено.
Къщата – строена през турско време, покрита с големи каменни плочи, както се е строяло по това време. Прозорчетата малки, с решетки. Къщата на два етажа. На долният етаж имаше една одая, която излизаше направо на нивото на вътрешния двор. Имаше и врата към зимника, където винаги беше хладно и се съхраняваха продуктите.
Във вътрешния двор беше градинката на баба, с яркожълти гергини и други цветя. Имаше и пещ, в която са пекли хляб за многолюдната фамилия. И огнище, на което баба готвеше туко-що закланото пиле или печеше на плочата набраните от гората гъби. Гъбките пускаха сок и бяха невероятно вкусни.

В зимникът стоеше прясно приготвеното сирене, меко и още безсолно, което обожавам и до днес. И сланинката на тънки парчета с крехка кожичка – такава сланинка другаде не съм яла. И осолено крехко свинско месо.

На горният етаж имаше голям чердак с миндер, на който дядо си почиваше в горещи дни. От чердака се влизаше в една голяма стая с огнище, в която са спали всички деца навремето и една по-малка стая, в която спяхме ние със сестра ми.

Висок зид заграждаше къщата, вътрешния и външен двор. Две порти към пътя – едната голяма за каруцата с воловете и една малка за хората.

Пътят делеше къщата от гората. Хубава, широколистна, тъмна и хладна гора. Малко ме беше страх да ходя сама в гората. Там се намираше изворче, откъдето пълнехме с кратунка вода в дамаджаната. Грижливи ръце бяха покрили изворчето, за да е чисто и колкото и хора да бяха минали, на сутринта то беше пак пълно до горе.

Селото е разположено в планината и малкото ниви с жито, бяха отвоювана земя с много труд. Нищо не расте в планината – някоя дива череша, сини сливи, картофи. Долу, в ниското покрай реката, баба се грижеше за една градина, в която ставаха вкусни домати, пъпеши, дини, малко царевица.

В реката имаше малки вирове, където се къпехме със съседските деца.

Кокошките по цял ден се разхождаха из гората и снасяха яйца с тъмни жълтъци. Понякога лисица сграбчваше кокошка и се чуваше тревожно кудкудякане.

Зимата понякога имало вълци, казваше баба.

Селото с кметството, църквата и училището е било център на околните села и децата са вървели километри, за да дойдат на училище. Някога....
Селото е било известно с суджуците и луканките, които прави, защото поне животни се отглеждали много. Във всяка къща имаше крава или две, теленца.

Сутрин баба доеше кравата по тъмно и пиехме мляко. Бяхме слабички и злояди деца, а там от планинския въздух ли, не знам, но ни се отвори апетит.

Всички хора които срещахме по пътеките около селото, неизменно ни поздравяваха с „Добра среща” или „Помага бог”. Странно ми беше, в града никой не поздравява непознати. Добри хора живееха в планината.

Сега къщата е остаряла, много остаряла, превела се под тежестта на годините - поне 150, и изглежда някак малка.

Баба и дядо, отдавна не са между живите. Отидоха си от този свят и баща ми, и чичовците ми.

Останаха само спомените от детството.

сряда, 27 юли 2016 г.

Една почти истинска история

Жената се качва винаги от една и съща спирка. За мой късмет винаги в рейса, с който пътувам. Много слаба, облечена с бяло

изцапано яке, с черна пола с цепка отзад, на която подгъвът виси разпран, с дълга сплъстена коса.

Мокасините - отлепени отпред . Левият чорап с бримки. Не е виждала баня скоро, усеща се. Застава около вратата и не се доближава

до нищо и до никого.

Личи, че се страхува.


Слиза на пазара “Красно село“ и тръгва около сергиите да търси нещо, което става за ядене. А после и място, където да преспи.


Това е Мария.


Някога беше симпатично младо момиче. Очите й се смееха, дори имаше мечти – малки, но мечти.


Ожени се за неподходящия човек, както често се случва в живота. Шофьор в градския транспорт, със сини очи и черна коса – от тия,

дето ги харесват младите глупави момичета и висят в шофьорските кабини. Красавец. Прибързано и много рано – беше на 16.

Обичаше го.

А после животът я завъртя и запрати в обратната посока. Надолу, вместо нагоре.


Първите години всичко беше добре. Роди им се дете. Беше на година и няколко месеца когато се разболя, дигна висока температура.

Почина в болницата – лекарите ли объркаха нещо, болестта ли беше лоша….


Плачеше непрекъснато и тайно се надяваше да има пак дете.


Очите й не се смееха вече, гледаха празни и безучастни.


Мъжът й започна да пие, не че преди не пиеше, но сега стана практика. Много ракия и жени..те го дърпаха към себе си, а тя търпеливо чакаше да се прибере. Прибереше ли се, ставаше лошо – крещеше и я биеше. Лошо пиянство имаше.


Изпитваше нещо като щастие, когато беше толкова пиян, че се строполяваше от вратата , безпаметен в леглото. На сутринта я забелязваше, разменяше една –две думи с нея, изяждаше шумно една паница супа и излизаше. Понякога не пиеше ден, два и надеждата, че всичко ще се оправи, я обземаше отново. И тя искаше като всички семейство, деца, а защо не и жилище…


Покорно носеше орисията си на слугиня, на изтривалка, на жена, която винаги е виновна за всичко и за всички несгоди.


- Такъв ми бил късмета- мислеше си тя – това ми било писано.


И съвсем очаквано / не и за нея/ , я изгони един ден и си прибра една по-свежа, пълничка и изрусена продавачка на билети.


Тя остана на улицата – изглеждаше на 50.


Нямаше образование, нямаше работа, нямаше нищо и никой. А най-вече нямаше желание за живот.


Преживя какво ли не – спа на открито, стоя гладна, избиха й два зъба едни момчета, опитваха да я изнасилят.

Искаше да умре.

Не бе чувала за „д-р Смърт", но ако беше – би го приветствала.


Но ето че се случи нещо странно. Една възрастна жена с добро сърце я видя на пазара и я попита иска ли да й даде стари дрехи.

Заведе я в къщичката си в Княжево, до реката, накара я да се измие, подстрига й нескопосано косата отдолу, после я облече и нахрани.


- Я, ти си била хубава – рече възрастната жена.


-Ако обещаеш, че няма да ме крадеш, можеш да останеш тук. Има легло , старецът ми почина преди години, сама съм. Вече нямам сили, имам нужда някой да е около мен, да ми помага.


Мария не можеше да повярва на ушите си. Сълзите закапаха, а мислеше, че очите й са пресъхнали завинаги.


- Аз ..не съм крадла – успя да каже само тя.

неделя, 17 юли 2016 г.

Да се правиш на производител


Преди време харесах това “цвете” в саксия



















И веднага се задействах. Отидох на пазар, където продаваха разсад за домати и си купих две стръкчета чери домати. Насадих ги в една саксия, сложих ги на слънце на балкона и зачаках.

Появиха се цветчета, а после малки доматчета като топченца. Топчета пораснаха.


















Така им се радвам – това са първите доматчета, които аз отглеждам. Татко садеше няколко лехи с домати и няколко с краставички на двора, в къщи, но аз само си късах от тях.

Сега чувството е друго. Седя на балкона и гледам доматчетата и се чудя кога ще узреят.


И пръчка им сложих, и ги превързах да не клюмнат. И ги поливам най-редовно.












































Щом узреят, ще ги снимам. И без това проглуших ушите на всички с моите доматчета.


знам, че изглежда смешно, но най-ценни са малките неща в живота.

Вчера една българка, живееща извън България, която не си е идвала от много години, беше написала това:

Охмабожебе!

ДОМАТИ бе!
ИСТИНСКИ.
Хвърлих чантата и директно в градината.
Откъснах, захапах и примрях от удоволствие.
Сок потече чак до лактите ми.
Мама вика, тати се смее, а аз омазана до ушите, ям и рева..



и тези, дето я четат и те реват...

вторник, 31 май 2016 г.

Изтъркано за здравеопазването

Четох какво е написала Рут Колева от болничната си стая,

виждам снимката с храната, която й е дадена след операция,

допълвам със собствените си спомени, когато придружавах съпруга си в елитна болница,

после бях всеки ден при него в друга елитна болница,

предъвквам унижението как санитарките виждаха в мен ходеща касичка,

нахлуват неприятни спомени.... боли,

слушах българският лекар- невролог, който се върнал от Германия, за да работи и живее тук

и издържал само 3 месеца в болница “Света Ана”,

спомням си моя приятелка, която падна и си счупи крака на сватбата на сина си и й сложиха пирони,

а после се оказа, че е бил достатъчен само гипс за счупеното ...

и си мисля, че здравеопазването отсъства и по-страшното е, не вярвам, че ще го има някога.


В България, ако нямаш пари и връзки си, си загубен.


Ruth Koléva
28 май в 22:43 · Sofia ·
Чета тия дни как разни хора ни дават мотивация, колко е готино в България и как всеки трябва да се труди и да се развива. Всичко 6! Докато не ти се наложи да се сблъскаш със системата. Това тук е закуската в частна болница, в която преди 2 дни ме оперираха по спешност (след платени осигуровки + четирицифрена сума кеш) поглеждаш ситуацията отстрани и ти става тъжно, не заради парчето салам което няма как да наръфаш, защото всичко те боли, нито за двете филии хляб, а за това, че когато се наложи в България без връзки и пари си обречен. Сори.
Снимка на Ruth Koléva.




















събота, 23 април 2016 г.

Шекспир

Днес се навършват 400 години от смърта на Шекспир. Починал на своя рожден ден – 23 април.

А кой не харесва Шекспир?

Запазила съм много слънчев спомен от къщата на Шекспир - всъщност това не беше неговата къща, а на жена му Ан - така ни обясни екскурзоводката. Беше със сламен покрив и пъстра градинка с цветя, много красива, преливаща от цветове, а имаше и топло, майско слънце и всичко това в автентичното градче Стратфорд, което не е мръднало от 16 век.

А дотам пътувахме през поля с рапица. Жълто отляво и отдясно, спокойно и зелено, отмора за очите, рай за душата.

Имам снимки на хартия, трябва да ги потърся.

четвъртък, 21 април 2016 г.

За една супа от леща

Направих вкусна крем супа от червена леща с разни добавки. Докато дойде време за ядене, тя поизстина.

Включих котлона на най-силната степен само да загрее дебелото дъно на тенджерата.

И си викам - за минутка ще погледна фейсбук-а на компютъра в хола, да не вися в кухнята и затворих вратата.

По едно време ми замириса на нещо вкусно и си помислих – съседите отдолу явно добре готвят, но защо в хола готвят?

Ама така неосъзнато си помислих.

След малко усетих миризма на изгоряло, ама пак не включих, продължих да ровичкам из компютъра.

Изведнъж чух глас в главата си / сигурно е бил ангела ми / - всички миризми са от твоята кухня - и подскочих. Всичко бе в гъст дим, на талази се стелеше в коридора, а в кухнята да не говоря – котлонът свети червено, супата извряла, тенджерата черна,

хубавата ми нова тенджера, всичко дими и мирише. Ама как мирише, то направо смърди.

Отворих навсякъде, да прикрия следите, ама как се измирисва изгоряло ?

И няма супа


Ето затова новото строителство обедини кухненски бокс и хол.

неделя, 27 март 2016 г.

за глътка въздух


като ме прободе снощи сърцето, ама хищно някак, викам си - край, отивам си.

май и лявата ми ръка изтръпна.

че и сама в къщи, стана ми едно страшно.

мисля си - като павел чернев ще си отида така изведнъж, като ваньо танов.

мислено казах на децата си, че ги обичам, да не ме забравят; казах на съпруга ми, че идвам

помислих си и за ремонта – пети месец правя ремонт в къщи и доникъде не съм, какво ли ще излезе накрая?

да се обаждам на 112, нали телефонът не бил в ред, обърквали повикванията, не засичали откъде идва сигнала,

туко-виж ми пратили баретите вместо доктор и линейка.

какво да правя – бях чела, че трябвало да се кашля, ами кашлях, изкарах всички фасове от дробовете си.

взе, че ми мина.

и реших – от утре спирам цигарите.

сутринта се събудих – жива съм. вали дъжд, мрачно, но аз дишам.

и поглеждам часовника - 8. ама това 7 ли означава или 9, нали смениха времето.

толкова съм объркана и спяща, а не съм руса по рождение.

и по-добре да си легна отново, то отговорът ще дойде после сам.

в девет пак се събуждам, но пускам телевизора, за да видя верния час – девет е.

рано ли е, късно ли е по новото време - иди разбери.

направих си кафе и седнах пред компютъра. в един момент поглеждам пепелника – три фаса в него, кога съм ги изпушила, нямам спомен.

толкова с добрите намерения.

пък и бях чела, че човек не умира, само съблича тялото си и преминава в друго измерение.

дано скоро не ми се наложи да проверя дали е вярно, ама колкото - толкова.

айде със здраве!


понеделник, 25 януари 2016 г.

Шанхай, Китай



















Племеницата ми се върна за Коледа от Китай и разказва странни неща.

В над 20-милионния Шанхай няма задръствания, но навсякъде се строят широки булеварди с пет ленти в едната и пет в другата посока.

Всички уважават по-възрастните от тях, това просто е издигнато в култ.

Какво е времето там? – питам аз. - Като тук. – А с парно ли си? – Не, с климатици във всяка стая. На времето Мао теглил една черта през територията на Китай и казал – от чертата нагоре е студено, там ще има парно отопление, а от чертата надолу е топло и без парно. Шанхай попада в топлата, южна част.


В Китай има нулева толерантност към шофьорите, употребили алкохол. Дори разказа за един китаец, който ял традиционната патица по пекински, в чийто сос имало алкохол и полицаите го спрели и отчели примерно 0.001 промил алкохол, но както си му е реда, го затворили за две седмици в клетка, без право на обаждане до когото и да е.

В Китай се плаща всичко с телефона – сметките за ток, вода и т.н., наем, в супермаркетите, навсякъде. Там телефонният номер е много важен и недай си боже, да го смениш, все едно трябва да си смениш ЕГН – то - много проблеми. Телефонният номер е свързан със сметката ти в банката с някакъв код – това не го разбрах съвсем.

Разказа, че след работа отивала на вечеря в нейна приятелка и на уличката имало знак – влизането забранено, защото разкопавали едната лента за някакъв ремонт, но тя минала, защото кара мотопедче. След вечерята, едното платно вече било поправено и разкопавали другото. На сутринта, като отивала на работа улицата била в идеално състояние и отворена за коли. Това ми напомни за Германия – там съм виждала същото.

В Китай няма престъпност – можеш спокойно да се разхождаш и през нощта, нищо няма да ти се случи. Явно много сурови закони има за криминалните деяния.

Обичат да се пазарят, когато ти продават някаква стока, може и да те излъжат с малко отгоре, но говорим за частните търговци.

Азиатците, в частност китайците не се целуват по улиците – не е прието. Може да се държат за ръце, да се обичат силно, но не се целуват. Свалките не са като в Европа, там мъжете ухажват по друг начин жените и на племеницата ми й се струва “захаросано”ухажването в Китай.

Ако работното време е до 18 ч, те продължават да работят и до 19 и до 20 и до 21 ч, щом има работа.

Търсели се преподаватели по английски език, по възможност от англоговорящи страни, защото целокупният китайски народ от най-ранна възраст иска да учи английски.

Китайците не приемат чернокожите като равни на белите.

И пият топла вода, вместо студена, през целия ден. Не чай, просто топла вода.

Всичко ти доставят в къщи, в това число и храна, от който си искаш ресторант.
Китайците обичат пилешки крака, затова и навсякъде се предлагат.

Няма Фейсбук.



















Сутрин китайците излизат по пижами и чехли на разходка :)
Traditional Chinese walk in pyjama with 0 degrees in the morning


Това, което не й харесва е, че китайците плюят и се секнат по улиците - отвратително!


В заключение много й харесва в Шанхай, луд купон :)