петък, 3 ноември 2017 г.

Латино сага с истински елементи

Влад отби от Княжевско шосе наляво и джипът се закатери по стръмния път. Горе на високото беше къщата. Спря пред вратата, слезе да я отвори и вкара джипа в широкия двор. Два черни дога – Ахил и Хера тихо се приближиха. Бяха специално обучени да не лаят, но можеха да бъдат опасни към неканени гости. Той ги погали и погледна към къщата. Вечерта беше хладна, а тук сред Витоша - още повече. От прозорците струеше топла светлина, приканваше вътре и той набързо се изкачи по терасовидния зелен склон. Вътре го посрещна Клара, икономката. Беше запалила камината и в голямата стая беше приятно топло и светло. От прозорците се откриваше изглед към София - светеха блокове, квартали, улици.
Къщата беше голяма, с много прозорци, които улавяха слънцето през целия ден.

Клара пое работата и се нанесе, откакто Влад купи къщата преди няколко години. Половин немкиня по майка, педантично чиста и подредена, останала сама. Нищо не знаеше за живота й, но не му беше и необходимо. Стигаше му, че изглежда добре за възрастта си и подържа къщата; фризерите и хладилниците винаги бяха пълни /веднъж на десет дни зареждаха с джипа/ за неочаквани гости, от кухнята се носеше приятния мирис на нейния Kuchen.


Влад минаваше 53, беше понатежал и напълнял.

Демократичните промени го завариха зъболекар в поликлиника. Бързо улови вятъра на промяната, изтегли кредит и си направи частен кабинет. Беше добър зъболекар, а и му провървя. Кабинетът прерасна в клиника, а по-после във верига стоматологични клиники.
Живееше в панелен апартамент от 60 квадрата със семейството си, продаде го и купи друг голям и монолитен. После купи и къщата в Княжево.

Сега жена му и синовете живееха в София, а той се качваше в къщата и спеше тук. Отношенията с жена му бяха охладнели, беше я обичал някога, но вече - не.

Понякога синовете му събираха компании в къщата, водеха момичета, но предимно пролет и есен, лятото бяха на море. Зиме и джипът трудно се изкачваше по снежния, неразчистен път.

Влад вече не работеше, в клиниките му имаше достатъчно зъболекари. Занимаваше се с мениджмънта, с оборудване и поръчки, даваше по някоя консултация на млади колеги.

Животът му изведнъж стана по-лек, но и по-скучен.

Докато не я срещна. Беше довела 5-годишното си момиченце в кабинета да му проверят млечните зъби. Момиченцето беше сладко, мило и палаво. А майката привлече интереса му веднага. Излъчваше мека, приглушена красота, ненатрапчива. Стройна, с издължени крайници, светли коси и изразителни очи.

Разговорът тръгна непринудено и докато се усетят беше минал час.

На другия ден пиха кафе. После я покани в къщата.

- Клара, утре ще имаме гости – извести той икономката и се качи на горния етаж.

На другия ден се събуди с приятно очакване. Биби щеше да дойде следобед.

Клара я посрещна на вратата и я покани в голямата стая. – Заповядайте, какво сладко момиченце имате, на колко е? – Искате ли
кафе, чай - какво да ви предложа? Изпекла съм пресен Kuchen с боровинки, със сметана, сега ще донеса и на двете ви. Сервира на масата и се разприказваха, докато Влад слезе.

– От София ли сте, как се казвате?

- Бибиане, но всички ми казват просто Биби. - Да, от тук съм. - Ти си Клара, нали - Влад ми спомена. Да си говорим на ти.

-Какво хубаво и рядко име, защо ли така те е нарекла майка ти? – Ами майка си не познавам, била е половин немкиня и ме е
кръстила на нейната майка – само това знам. Отгледа ме баба, майката на татко. А татко почина миналата година.

-Кога си родена, Биби? Да не би да е на 16 ноември? Осемдесета година?

-Да, как отгатна?

Клара пребледня и се олюля. Миналото изведнъж изскочи от съзнанието й, където ревниво го криеше и я връхлетя.

Пред нея, най-вероятно, беше дъщеря й Биби, която й бе отнета.

Някога се влюби в един мъж, доста по-възрастен от нея.

За брак с бащата на Биби и дума не можеше да става.Той беше влиятелен и силен човек, а тя толкова млада и несигурна.

Взе й детето с помощта на връзките си, парите и адвокатите и го даде на майка си за отглеждане.

- Пази дъщеря ми, майка й почина при раждането и я възпитай добре. Ще й осигуря всичко.

Огорчена, наранена, с разбито сърце Клара събра багажа си и избяга в провинцията. Беше толкова безпомощна.

Дълги години преподаваше немски език в една гимназия, докато се пенсионира и реши да се върне обратно в София.

Нито веднъж не направи опит да види Биби, смяташе, че така е разумно.

Докато търсеше квартира разбра, че собственик на къща в Княжево търси икономка и прие работата.

-Биби, ти си моя дъщеря - каза Клара и сълзите потекоха сами по лицето й.

А това е внучката ми, нали?

Ще ти разкажа, колко много имам да ти разказвам – mein Gott, с какво заслужих тази милост?


Влад стоеше безмълвен на стълбите. Приятното очакване се беше изпарило.






това съм го писала отдавна, но стои назад в блога и никой не го вижда, а аз много си го харесвам....

понеделник, 30 октомври 2017 г.

Не ви ли се струва, че...

Някога нещата се деляха на добри и лоши, на бели и черни.

Всичко беше много просто. Полутоновете и нюансите дойдоха по-късно.

Мъжете бяха добри, когато работеха, грижеха се за семейство и деца, градяха къща и пиеха само на празници без да прекаляват.

Жените бяха добри, когато си гледаха къщата, съпруга и децата, чистеха и готвеха, правеха баници, компоти и зимнина, плетяха или бродираха.

Децата бяха добри, когато учеха прилежно, поздравяваха, отстъпваха място на по-възрастните в градския транспорт и се влюбваха някъде към края на гимназиалното си образование.

Имаше и изключения разбира се, но не нарушаваха общата закономерност.

После дойде еманципацията и всичко се обърка.

Дойде и демокрацията, интернет, скайп, мобилни телефони и социалните мрежи и светът заприлича на едно голямо село.

Няма граници, няма и забрани.

Всичко е разрешено.

Разкрепостени модерни хора, разкрепостено облекло и отношения. Паднаха табутата.

Няма семейства, има съжителства. Има деца само с един родител.

Обратните избуяха и излязоха от сенките. Започнаха да сключват брак помежду си.

Английският започва успешно да измества българския език.

Учениците не искат знания , учението не е приоритет.

Младите не отстъпват вече място в градския транспорт – напротив избутват с лакти старите и се качват само отпред и заемат седалките. Край тях тъжно се държат с хилавите си ръце пенсионери, прегърбени и болни, озлобени от кучешкия си живот.

Без ограничения, светът стана по-свободен и достъпен, по-широк и по-лесен.

Неспокоен, нервен и несигурен.

Стана ли по-добър?

вторник, 17 октомври 2017 г.

за Митко с любов



Липсва ми приятеля, на когото да кажа

- страх ме е, дали ще успея

а той да ми отвърне

- дай да те прегърна, всичко ще е наред,

давай , не се бой

и аз да му повярвам безрезервно,

да ме хване за ръка и да се разхождаме дълго

или да седнем на пейката и да говорим безспир,

докато изпразним душите си,

или да мълчим заедно.

имах такъв приятел,

а приятелството е безценен дар ..



вече пет години, откакто го загубих
напусна този свят

липсва ми...

моят съпруг, който ми беше приятел.



Блогът ми заприлича на табло за некролози и възпоминания, каквото имаше на края на нашата улица, в Сливен, но какво да се прави – това ми поднася живота.

събота, 16 септември 2017 г.

10 години без татко

.


















„Мила Дианка” – така започваха писмата на татко до мен с красивия му почерк, в онова време, когато нямаше мобилни комуникации, интернет и социални мрежи

Колко обич усещах в това обръщение!

Бях много слабичко дете и майка ми ме затваряше с една купа разбити пресни жълтъци с масло, какао и захар и „докато не изядеш всичко, няма да излезеш”, а той се връщаше от работа и ме спасяваше.

Гордеех се с моя умен, висок, синеок и щедър баща.

Татко, с когото ходехме да берем череши на лозето, вървяхме пеша и аз му разказвах своите детски тайни, а той ме слушаше и разбираше.

Татко, когото разочаровах, като напуснах МЕИ и не станах инженер.

Татко, който ми предаде любовта си към книгите и четенето.

Татко, който ми даде толкова много и винаги беше зад гърба ми, като спасителен бряг.

Толкова много спомени, живи и до днес.

Аз все така те обичам, татко!

Придружавах го с линейката от болницата до центъра по хемодиализа в последните му дни, чаках го в коридора и скришом плачех, защото усещах, че си отива. Много ме болеше.


Случи ли ми се нещо вълнуващо, неосъзнатата ми реакция е да набера татко.

10 години откакто го няма.


Всеки,който е загубил любим родител, знае каква празнина се отваря в душата след загубата му.

Искам да го помня все така млад.


Може би има невидим свят и той е в него и е добре. Дано!


За достойно изживяния живот забрава няма!

вторник, 7 февруари 2017 г.

Унищожаваме се

Преди малко прочетох за кой ли път, че сьомгата, която се отглежда във ферми в Норвегия и Виетнам, е пълна с отрови. Според френските журналисти с право можем да наречем рибите, които се отглеждат в някои ферми във Виетнам и Норвегия, най-токсичната храна на света.

За филето от пангасиус да не говорим.

Не знам как стои въпроса с нашата пъстърва от развъдници, сигурно и там им хвърлят нещо, да не се разболяват рибите.

Пилетата били пълни с хормони и антибиотици.

Ами, те и кравите ги инжектират с какво ли не и после в млякото отива всичко, а оттам в сиренето, кашкавала.

Зеленчуците – пълни с нитрати. Плодовете – да сме гледали кода на малката лепенка върху вносните плодове, той подсказвал дали са с ГМО и дали са торени.

Маята, с която се прави хляба била вредна, не запомних какво имало в нея.

Колбасите вредни, кренвиршите още повече. Маргаринът – също.

То май нищо не остана за ядене.

Въздухът мръсен, пълен с прахови частици.

Хлорът във водата, с която се къпем, тровел тялото ни.

Ние унищожаваме околната среда, с което застрашаваме живота на всички.

Унищожаваме се бавно, целенасочено все едно с нашия живот приключва и живота на планетата.

И всичко е заради пари, пари, пари.

Александър Македонски е поискал да го погребат с отворени ръце,
за да видят всички, че една карфица не може да отнесе човек от тоя свят в отвъдното.

Спрете се бре, хора!