събота, 20 декември 2008 г.

Мечтание























Нали знаете оня виц – „Отворям хладилника , какво ли няма там ?
-няма сирене
-няма яйца
-няма кашкавал
-няма салам
-няма нищо”

Та и аз така – отворям проспект на туристическа фирма – къде ли не съм била?
- не съм била на Бора-Бора – казват, там е раят на земята!
- не съм била на остров Мавриций
- не съм била на Хаваите
- не съм била на Малдивите
- не съм била и на Карибитe

Дядо Коледа, сънувах сън. В България сняг, студ, температурите – отрицателни, а аз съм на един топъл плаж. Слънце, палми се полюшват леко, натежали от кокосови орехи... Просторно и никой не ми ходи по хавлията. Няма нужда и от бански. Отпред океанът се ширнал - мечта!

Една игуана се появи, гледахме се втренчено с нея и а-ха, да побягна първа, но тя излезе по-благоразумна.

По Коледа ставали чудеса, непрекъснато ми го набиват в главата.


Дядо Коледа, знам че изпълняваш желания само на децата, носиш им подаръци.
Тази година дали не може да направиш щастлива и мен? Ако трябва ще ти направя комплимент – ти си най-милия, добър, красив старец, който носи надежди и сбъдва мечти, ти си най-доброто нещо на тоя свят:))
Искам да отида на някой екзотичен остров, може и по твой избор! Да видя белия пясък, лагуната с прозрачна вода, колибите във водата, палми, разноцветните риби!
Та, Дядо Коледа, дали не може да минеш с шейната покрай нас, за колко ще стигнем до там! По небето задръствания няма, ще караме напряко!

Побързай, дядо Коледа, догодина може и да не искам да плувам в океана и да се препичам на белия пясък! Мечтите, и те като всичко търпят развитие. Догодина туко-виж нещо друго сънувам.
В очакване за сбъдване, оставам вярна твоя почитателка!

сряда, 12 ноември 2008 г.

Умкалоабо

Тази дума означава „тежка кашлица” на зулуски език и умкалоабото е екстракт от корени на южноафриканско растение Pelargonium sidoides, с което местните от векове я лекуват традиционно. И така до края на 19 век, когато един зулуски лечител успява да излекува англичанина Чарл Хенри Стивънс от дългогодишната му туберкулоза.
Англичанинът внася чудодейното растение в Европа. То става успешно противотуберкулозно средство, което е изместено на свой ред от модерните лекарства и антибиотици.
Южноафриканската пеларгония се появява на немския пазар през 20 век. След многобройни клинични проучвания, е отчетена много добра поносимост, включително и при деца. Умкалоабо е обявен за едно от най-успешните противопростудни лекарства, продаващи се в Германия без лекарско предписание. Търговският оборот от продажбата му възлиза на 60 млн. евро годишно.
От 2007 г. под името УМКАЛОР, той е регистриран и в България . При инфекции на дихателните пътища.
Приет при първи симптоми на простуда, ангина, бронхит или синузит, екстрактът от пеларгония покрива лигавицата на дихателните пътища, като засилва защитата срещу вируси, потиска бактериалния растеж и подпомага отделянето на бактериалния секрет.
Той не само облекчава симптомите, но скъсява продължителноста на заболяването и действа срещу причинителите.

Е, разбира се не е панацея, така че ако се появат рецидиви при заболяването – трябва да се отиде при специалист.

/По материали от здравния печат/

четвъртък, 18 септември 2008 г.

За любопитството


- Вие...Мая ....не знам си коя, ли се казвате?

Действието се развива в подлеза на НДК.

- Не, не..

- А, ...просто Мая..

- Не, не съм дори Мая.

В това време тролеят отваря врати и аз с подскок вътре. Жената след мен – Ама вие не сте ли работили във Фармахим?

- Не, не съм.

Жената невярващо ме гледа.

В зеленчуковия магазин до офиса, ме припознават на една депутатка /чух ги/ и внимателно гледат какво пазарувам, като ми се усмихват прекалено любезно.

На едно друго място пък ме припознават на една друга жена....и с уж дискретно любопитство ме наблюдават.

Да се смееш ли, да плачеш ли.....

Ние, българите сме любопитен народ. Някои мислят, че това е защото сме будни, отворени към света и природно интелигентни хора. Други – че това се дължи на простотия и лошо възпитание.

Ние, българите, обичаме да „зяпаме”. Ще се спънем, но не спираме. „Зяпаме” в количките на хората в Билла и Метро, „зяпаме” в прозорците, „зяпаме” в колите, в магазините - нищо не пропускаме.

Любопитството е обратно пропорционално на големината на населеното място – колкото е по-малко, толкова е по-голямо любопитството.

Човек би казал, че е начин на живот или единствено развлечение за местните хора.

Дотук нищо лошо, но то преминава в нездраво любопитство често. Българинът дори наднича в чуждия живот, в чуждите чаршафи, прекрачва тънката граница на личното пространство на другия. Кой кога се прибира вечер, кой с кого спи, какви торби носи с покупки, каква кола кара, какво пране простира, каква дограма е сложил в жилището си, как се облича – всичко е предмет на оживени разисквания.

Може би любопитството определя и огромния интерес на българския народ към предавания като Биг Брадър, Хванати в изневяра, Сървайвър, Стани богат и други подобни.

В същото време българинът не проявява любопитство към такива щекотливи теми като застрояването в Рила, Иракли, устието на Камчия, Странджа, бетонирането на Черноморското крайбрежие и на зимните ни курорти, унищожаването на природата ни и на всички безобразия, които се вършат в чудесната ни страна.

Може би любопитството е от топлата ни южняшка кръв. Всички южни народи са по-любопитни от северните.

Странни хора сме ние, българите! Любопитни, но пък и сърдечни и топли!

четвъртък, 11 септември 2008 г.

Шест деца!

Лежа си по корем на плажа в Китен и не мисля за нищо. Просто се препичам на слънцето. Изведнъж чувам бебешки плач и надигам глава - наблизо количка на плажа и бебе в нея, майка му го успокоява. Постепенно до съзнанието ми стига факта, че това е семейство с няколко – колко точно, ами да – 6 деца. Шестото – с неясен пол, в количката, но чудесно, пълничко бебе на около 6 -7 месеца. Иначе две момчета и три момичета – всички здрави, хубави деца.
Става 12 часа и всички получават по един кроасан и чаша натурален сок, бебето – мляко. Майката и бащата, добре изглеждащи, на около 35-37 години, хапват и те с децата.
Обзема ме симпатия и доброжелателност към това непознато семейство.
На другия ден пак са на плажа, на същото място. И пак ги наблюдавам и им се радвам.
Това, което ме спечелва е, че в това семейство няма напрежение, няма викове, закани, плач. Бащата чете книга под чадъра. Майката е до количката, облегнала глава на лодката. Всяко дете се грижи само за себе си, но никое не прави нещо укорително.
После бащата с всички деца влиза във водата и играят на топка. Плуват, смеят се.

Едно чудесно, задружно българско семейство!

Когато си тръгват, всяко дете взема по нещо от плажните принадлежности, които носят, а таткото и най-голямото момченце – количката с бебето.
Замислих се - сигурно отглеждането на толкова деца изисква повече средства и по-голямо жилище. Поне три спални за децата и една за родителите, станаха четири. Колко хора у нас имат такива големи жилища? И колко от тия, които имат големи жилища, имат повече от едно дете?
И все пак тези незнайни родители бяха решили да имат много деца, защото шест деца не са плод на случайност или грешка.

Иска ми се да има повече такива семейства!
Децата от такива семейства не е възможно да израстнат като лоши хора.

Размечтах се за времето, когато българските семейства ще имат възможност и желание да отглеждат по три деца.
Размечтах се за оня, отдавна изчезнал модел на здравото и сплотено българско семейство!
Размечтах се да се върнат обратно всички българи, напуснали страната ни, които подпомагат чужди икономики с труда си, с данъци и осигуровки върху заплатите си, колите и пр., с наеми и комунални услуги за жилищата си, с всичките пари които оставят в магазините.....

Размечтах се за една България от 10 млн. души българско население.
Дали пък са само мечти?

сряда, 6 август 2008 г.

Бойскаути у нас ? Възможно ли е?

С удоволствие гледам, когато мога, детските коментари във новините на БТВ, както и предаването на бате Енчо „Кой е по-по-най”. Момчетата искат неизменно да станат шофьори на камиони, пожарникари или полицаи, за да се борят с „лошите”; момичетата – принцеси, фризьорки или лекарки.

Никой не иска да стане престъпник или „лош”.

Тогава къде се къса веригата? Какво се случва като пораснат?

Децата - те попиват това, което виждат, а то не е е най-доброто, което може да се види.

Какво очакваме? Децата на тази страна от сънищата си ли да вземат добрият пример, за да си създадат идол за подражание?

Изтрихме символите на оня строй – няма вече чавдарчета, няма пионерчета, Тимур и неговата команда не се дават за пример. Няма детски лагери.

Чудесно, но с какво ги заменихме?

Никой няма време да възпитава морални ценности у децата, всеки препуска в това забързано време, учителите - из материала, родителите - между работата и семейството.

Би могло да се помисли за някакви момчешки лагери, нещо като лагерите на бойскаутите в Америка. Със сигурност у нас има подготвени хора, планинари, които биха могли да организират обучение на децата. Да ги научат как да оцеляват в планината, как да я пазят, какво да направят, ако ги застигне буря, как да си запалят огън, без да предизвикат пожар, как да опънат палатка, как да сигнализират при бедствие и още много полезни умения.

Дали е много трудно това?

Сигурно не е най-лесното нещо, но доброто за децата ще е много повече, в пъти. Ще възпитат у себе си двигателна култура, ще се научат да ходят в планината, да я пазят чиста, а един ден ще научат на това и децата си.

Един правилник за поведение на момчетата и какви ценности изповядва момчешкото движение, име на движението. Няколко учители-планинари с авторитет, един лекар, кухня, провизии, лагер в планината. Не съм специалист, сигурно пропускам нещо, но поне има откъде да се почерпи опит по света.

След с. Железница нагоре, в отклонението към с. Плана е имало детски лагер /едно чудесно място/, който бурените бавно превземат. Сигурно и на други места, в планините, има такива запустели детски лагери. Толкова ли е трудно да се стегнат и в тях да се появат деца? Преди някой депутат или бизнесмен да е построил нещо.

Вместо децата да се чудят през лятото какви щуротии да измислят, а родителите да се чудят как да им организират ваканцията, могат да бъдат на лагер в планината. Да се катерят, да ходят на поход, да развиват мъжки умения, да не бъдат изнежени дебеланковци, седящи пред компютъра или скитащи по улиците, деца.

четвъртък, 12 юни 2008 г.

За убийството на една жена Минка

Да сте чували някоя жена да завърже мъж, да го души, да го удари с нещо по главата, да го насилва анално с бутилка от бира и накрая той да умре, потънал в кръв от раните си? Аз - не съм.

Не е само от това, че сме по-слаби като пол. На коя жена ще й хрумнат такива извратености? Въпреки, че мъжете понякога ни вбесяват и ни се иска да ги „убием”, все пак не го правим. Оставаме си само с намеренията. После ни минава. До следващия път и до по-следващия...

Жените създават живот, грижат се за децата и такава постъпка е за тях противоестествена.

Нямам намерение да ви убеждавам, че жените са по-добрия пол, не това е целта ми.

Чета за Минка, която беше убита и още не мога да повярвам, че това е възможно. Какъв ужасен край на един човешки живот! Решила жената да направи нощен купон и той се оказал последния в живота й. Някой би казал – да би мирно седяло, не би чудо видяло. Но аз не приемам така нещата. Всеки има право да изживее както иска и разбира, живота си, да търси предизвикателства или каквото там му е интересно.

Никой няма право обаче да отнема живот!

Преди няколко години бяхме в едно село на гости и там се запознахме с един млад мъж, който наскоро беше излязал от затвора за убийство. Беше убил убиеца на дядо си. Нещо като италианска вендета, но на българска земя. Когато извършил убийството, бил на 17-18 години. Не знам дали толкова много е обичал дядо си, че е извършил престъпление от обич или просто се беше подчинил на някакви закони, властващи в селото и заповядващи отмъщение. Аз не виждам всеки ден жив убиец и бях стресната, меко казано.

Като разбра, че сме от София, отиди до местния магазин и купи една бутилка уиски. Да не си помислите, че ние в София пием нещо друго, освен уиски! После разля по чашите обилно от топлото уиски. Нямаше лед, нямаше дори студена вода. Пийте бе, защо не пиете – дивеше се той.

Тая „национална черта”, наричам я „вижте ме”, тая показност, това желание да избиеш комплексите си, малоценността си чрез някоя зашеметяваща постъпка, просто ме.... изумява, настръхвам. Потресаваща черта!

Та ми хрумна, дали убиецът на Минка не си е казал – тя на мен ще ми отказва секс, да не си мисли, че аз съм нещо по-малко от другите, ще й покажа аз......

Всъщност каквито и да са били мотивите му, дано никога повече няма възможност за друго убийство!

сряда, 4 юни 2008 г.

Баби с дух


Откакто се стопли, всяка сутрин минавам на път за работа, покрай група жени в парка. Те са най-малко по на 75 години, а и нагоре. Събират се в 8.30 ч сутрин, та докъм 9 часа. В една сенчеста алея правят гимнастика. Един „младеж” – стегнат мъж на около 70 години им показва упражненията. Накрая завършват винаги с нещо като хоро – сами си пеят и се въртят в кръг.

Понякога на пейките е сложена торта, безалкохолни, пластмасови чинии и вилички и се носи едно жужене отдалеч – някоя от жените има рожден ден и черпи колежките по „младост”. Весела глъчка се носи, като наближа до тях. Празнуването на рожденния ден явно носи удоволствие, дори и на по-почтена възраст.

После гимнастиката свършва, жените си пожелават хубав ден и ... до другата сутрин. На групички се изтеглят от парка към трамвай единица. Вероятно имат своите ангажименти - да сготвят на съпруга си, на внуци или да се погрижат за къщата, доколкото могат. Денят ще им бъде по-приятен, когато е започнат с гимнастика, сред зелената тишина на парка и в общността и на други на тяхната възраст, жени.

Някои от жените са много възрастни, някои прегърбени, но не се отказват. Миналата година пак бяха в парка. И пак им се присмиваха минаващите младежи..

Тази година не е по-различно. Даже една млада двойка ги снимаше с GSM тази сутрин, навярно създаваше клипче, което после да показва на приятелите – пък, в парка, ще си умрете от смях – едни баби играят хоро сутрин!

Ех, ако знаете колко е важна гимнастиката, особено за възрастните хора. Как предотвратява обездвижването, как помага при остеопорозата и при един куп болести още. А най-вече създава настроение и желание за живот.

Браво, жени! Продължавайте!

ДВИЖЕНИЕТО Е ЖИВОТ!


Това го писах през 2008 г., но картината се повтори през 2009, през 2010, а и тази година отново са там.

петък, 16 май 2008 г.

Къде е Адът?


Всички хора вярват поне малко в някаква религия, а всички религии заплашат човека с Ад и за награда му обещават Рая, но след смъртта.

Мисля си, че адът не е някъде далеч от нас, някъде другаде, нито под земята във врящи казани, където дяволите бодат грешниците с тризъбци, или пък на някоя друга планета. Тук е, на земята и то приживе.

Не ми вярвате?


Помислете

Някои от хората се раждат слепи, глухи, инвалиди или с някакво друго нелечимо тежко заболяване – за тях целия живот ще бъде един ад. От раждането си те са обречени.

Не ми е цел тук да изследвам тези, които ще се възвисят духовно и ще надмогнат недъга. Те са малко; недъгавият човек е озлобен, защото несправедливо е започнал живота си с по-малко шансове от другите. Вероятно има някакъв замисъл в това, но какъв ли е...

Това е Първа група – групата на родените така.

Втора група – това са друга част хора, която придобива недъг по някаква причина - нещо също толкова ужасно и неличимо – катастрофа, авария, битова злополука, пожар, земетресение, скок отнякъде, падане от ски, неуспешен опит за самоубийство, нападение на улицата или каквото ви подскаже въображението. Това са хората впоследствие обременени, за които започва адът от часа на злощастното събитие. Тук също няма да разглеждам тези, които ще надмогнат страданието или ще станат вярващи и ще благодарят на Бог, че ги е наказал с това изпитание.

Има и Трета група хора, които имат някакви малки недостатъци, тровещи живота им и превръщайки го в ад; или заради физическия некомфорт, или защото /поради ниско самочувствие/ си въобразяват, че едва ли не всички са се вторачили в недостатъка им.

Това може да са : уж незначещи нищо лунички, кокоши трън, мазоли, голям или крив нос, обратна захапка на устата, лош дъх, криви или просто не особено хубави женски крака, смъкнато дупе, несъразмерно тяло, жена с масивно мъжко тяло и окосмяване, мъж с женско тяло, тесни раменца и широк таз, рядка коса на жена, плешивост при мъж, всякакви аномалии в гениталиите и в гърдите, нервен тик на лицето, щръкнали големи уши, малка глава на масивно тяло или обратното - да не изреждам всички възможни вариации, толкова са много. Тук причислявам и страховете – едни ги е страх от тъмно, други - от венерически болести, трети – от паяци, стоножки и змии, четвърти – от нещо друго.

От наблюденията си заключавам, че няма човек на тая планета, който да няма или на някакъв етап от живота си да не получи нещо такова, затормозяващо дните му.

Остава да спомена и болестите, от които се разболяваме в някой етап на живота си. А болестите са си Ад.

Източните мъдреци твърдят, че болестите си ги създаваме самите ние, те не падат от небето, при това една болест се създава за 20 и повече години . Болестите се създават с лоши чувства, със завист, с омраза , с презрение към другите, с прекалена бъбривост, с желание да отмъстим, с небрежно отношение към възрастните и децата, с присмеха към слепи, глухи, неми, луди и болни хора, с амбиците си, с прекалено много емоции, с леност.

Адът е нашият коректив, нашето наказание, нашия катарзис. Този, който ни е създал – бог, творец, създател, извънземен разум - хората го наричат различно, е искал да ни прекара през мъката, неудобството, нещастието, болката, за да осъзнаем по-силно колко е хубав Рая. А той също е на земята според мен, не във виртуалното „горе на небето”. Рядко попадаме там, но затова пък е върховно удоволствие!

Когато помъдреем достатъчно разбираме, че нашите дефекти или недъзи не са „болка за умиране” , не е било нужно да потъваме в Ада и човекът до нас е с нас въпреки тях или може би точно заради тях, защото всеки човек е уникален и не е случайно на тази земя.

Послеслов:

Умишлено минах по външната крива на темата, а не задълбах към сърцевината, защото темата е много дълбока и обширна и иска много страници. Тук не засегнах другия вид Ад, който много писатели, режисьори и други умове разкриват по-мъничко. Не писах нищо за Адът на непоносимите човешки взаимоотношения, за Адът на едно момиченце, насилвано от баща си, за Адът на изнасилванията във всичките им разновидности, за Адът на извършеното престъпление или убийство, за Адът на попадането в затвор или някакъв подобен род институция – психическия ад. Спомнете си „Престъпление и наказание” на Достоевски, спомнете си книгата „Чочарка” на Алберто Моравия и филма, направен по нея, спомнете си „Принцът на приливите”, "Слипърс" – много книги и филми повдигат завесата на нещо ужасяващо и невидимо, то ни убягва, защото се случва в главите и сърцата на хората. Ако мога да с изразя така – психическия Ад е много по-страшен от физическия.



вторник, 1 април 2008 г.

Удоволствието да си пенсионер!

Отивам на работа.
Нервно ми е, пак ще закъснея. Оня сухар, шефът, дори няма да ме погледне над очилата, през които е забил поглед в компютъра, а ще каже безлично „добро утро”- знак, че забелязва закъснението ми. А в рейса пълно с ранобудни пенсионери. Увиснали като гроздове на вратите, помъкнали празни туби за минерална вода.
Що не си лежат в леглата – мисля си - къде са тръгнали толкова рано? И в следващия момент ме пробожда мисълта, че всички ще станем пенсионери някой ден.
Повлечена от общата инерция и аз съм готова да се карам, че пречат, че хората отиват на работа и искат да пътуват нормално. Някои от пътниците са толкова нервни – за къде си тръгнал, бе, за Орландовци ли? В главите на повечето мисълта – тия пенсионери защо живеят, на кого са нужни?
В училище четяхме една приказка.
За един жесток владетел, който също смятал че възрастните
хора са ненужни и заповядал всички
да бъдат избити. Само един момък не можал да приеме такава участ за баща си и го скрил.
Заредели се сушави години, не се родило жито, нямало хляб. Тогава жестокият владетел поискал съвет от царедворците си какво да прави,
но никой не знаел какво да го посъветва. Само момъкът, който запазил баща си
жив, получил безценен съвет от него и предложил на владетеля да разкопаят
мравуняците и намереното жито да засеят. Така царството
се спасило от глада. Разбрал чий е мъдрия съвет, владетелят се разкаял и заповядал никой никога повече да не убива старите хора.
У нас никой не избива старите хора, но и никой не им се радва особено.
Стоят прави в мръсните рейсове - с изкривените обувки, със старите дрехи и всеки
ги заобикаля или побутва като непотребна вещ.
Цял живот човек работи, блъска и мечтае за оня заветен миг спокойствие,
когато ще престане да работи и ще получава достойна пенсия.
- Ще се пенсионирам и ще забравя за работа, началници, задачи, колеги – мисли си „бъдещият” пенсионер. Ще си пия кафенцето или биричката, ще се препичам на слънце и ще се разхождам с приятели, ще ходя на кино, на плаж, ще се изтягам мързеливо, ще си чета книжки. Край, стига толкова напрежение – аз съм свободен човек!
Само че е жестоко излъган – с пенсията не може да се живее, може да се вегетира!

Всичко, което си е представял е било илюзия!
Става изгнаник в собствената си страна.
Започва да гледа с тъга немските пенсионери, които идват всяка година на морето ни. Облечени в светли дрехи, с румени и свежи лица, макар и дебелички, те се пекат на плажа и си разнообразяват живота. Дори има и нудисти мужду тях.
У нас пенсионерът става някаква втора категория човек – храни се лошо и недостатъчно, облича се лошо, не може да си кара колата, ако я има, не може да отиде на море.
Не може да допре до добрите лекари и скъпи клиники.
Пречи на всички, най-вече на бюджета.
Не може да спи.
Не може нищо.
Ненужен човек.



...като гледам моите родители...написах това