четвъртък, 24 септември 2009 г.

Eх, мъже...

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Ваканция

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.















Тръгнахме за морето. Неочаквано и набързо. Съпругът ми е приключил спешната си работа и можем да тръгнем. Къде отиваме? Южното Черноморие - където ни хареса.
Набързо стягаме багажа, качваме се в колата и тръгваме. В началото съм малко унила, мисля за сто неща, но колкото по се отдалечаваме от София, настроението ми се покачва. Навън – горещо. Не помня да сме пътували и да е било хладно. Преди, когато кучето ни Бърси беше живо и идваше с нас на море, му отваряхме задния прозорец, а той взе, че скочи през прозореца веднъж в движение. Добре, че нищо лошо не се случи.

Преди и след Сливен, хора от околните села продават праскови - това е долината на прасковите. Зачервени, огромни, сочни и сладки праскови - това са най-хубавите праскови! И домати - розови, сладки, два домата тежаха един кг и сто и двадесет грама. Такива домати не съм видяла да има в Германия. За кой ли път ще го кажа - благословена земя имаме!
Пътят не е натоварен, стигаме бързо до Бургас. Оттам надолу, на юг .
Спираме в Лозенец. Хубави нови сгради, чудесни хотели, много джипове. Кисели физиономии на красиви руси момичета, атлетични младежи и не толкова. Щом си кисел – значи си от хайлайфа, явно това е мотото това лято. Не е за нас тук.
Следващият град – Царево. И тук нови покриви се виждат отдалеч, хотели, семейни къщи и надписи на всяка крачка – апартаменти за продаване и под наем, квартири свободни. Нещо не ни харесва и тук, има нещо дразнещо.

На мен все ми се привиждат онези туземни колиби със сламени покриви от далечни мечтани острови, които изглеждат примитивно, но само изглеждат така.

Следващото място е Ахтопол – дали не беше един от най-старите градове по морето?
Установяваме се в едно от десетте бунгала, които държи един частник, заградени с приветлива червена ограда. Бунгалото има две големи стаи, баня с бойлер, а отпред по цялото протежение широка тераса с мраморни плочи, маса, столове. Над всяко бунгало е разпостряло клони, дърво. Не е нужен климатик, естествено хладно е и се спи чудесно.
На сутринта пием кафе на терасата на слънце, закусваме вкусно. Отпред градинка, цветенца – е, има какво да се желае още. Банските, торбата с хавлии и отиваме на плаж.
Минаваме покрай примитивно ресторантче с рибарска мрежа, после през малка борова гора с килим от иглички и нападали шишарки и сме на плажа.Тук ни чака концесионерът /сигурно някоя мутра/ с опънати чадъри и място под тях срещу 5 лева. Морето все още е безплатно. А то ни посреща с бляскава повърхност, огледално тихо и чисто. Слънце в изобилие както винаги.
На другият ден решаваме да отидем на устието на р. Велека. Пътят в ужасно състояние, дълбоки коловози, все едно от трактор оставени и само майстор, като съпругът ми на волана, успява да ни изведе до мястото. Но каква красота ни очаква! От едната страна р. Велека – дълбока, лениво влачи зелените си води към морето, една ивица пясък, в който тя потъва и се губи и следва морето. Грохотът на разбиващи се вълни в скалите е първото, което чувам. . Между скалите са се оформили малки лагунки, с топла вода, докато не плисне следващата вълна. Заливът е огромен. Няколко къмпингуващи с палатки, следи от огън. Почти няма хора, наблизо две семейства румънци и млади момчета и момичета, които следват екопътеката от Ахтопол, през устието на Велека до Синеморец. Това е представата ми за хубав плаж – да няма много хора наоколо, да няма шум, да няма свирки на спасители и джетове, ревящи през морето. Спокойствие и само шума на морето, а днес то напомня за себе си.
На другия ден тръгваме за Силистар – друго райско кътче. Там определено има повече хора, но не прекалено, а пътят до там е приличен. Преди години никой не събираше пари за колата, сега някакъв чичко ни връчва билетчето. Красив залив, заграден от двете страни със скали, ситен пясък, красота и безбрежност.
Стояхме до късно на плажа, топлото слънце ни милваше приятно, после потеглихме обратно за Ахтопол.
На другият ден решихме да изследваме един от многото коларските пътища, които излизат от шосето. Отведе ни до едно рибарско селище, позапуснато, на малко заливче с каменист пясък. Лодките бяха горе, значи рибарите ги нямаше. Обратно.

Пътувахме до Синеморец, оттам до един следващ залив пеша през хълма, после до Резово. А тесният път минава през дъбови ниски гори и е приятно да се пътува.
Навсякъде е толкова красиво, имаме невероятна природа.

Порази ме нощното небе над Ахтопол. Такова небе в София не съм виждала. Въздухът ли е по-чист, та небето изглежда толкова близо и е обсипано с звезди. Малки, големи, по-ярки и по-незабележими, хиляди. И Млечния път и Голямата мечка, какви ли бяха другите съзвездия - не помня, толкова много звезди! Дори и луната в първата си четвърт и тя някак ярка и много близо – ще се покатеря на високо, ще протегна ръка и ще я достигна. Стоях, наслаждавах се и мечтаех. Красиво, безкрайно и пак си помислих – би било разхищение на природата при толкова звезди, само Земята да е населена с хора. Какви светове има зад тези звезди, за които нямаме и представа? Какво ли би било да отида там....

А щурците свирят на фона на това небе – такова спокойствие, тишина и забравям защо и къде съм и някак странно щастлива съм от мястото и уединението. Цивилизацията е далеч някъде, тук е само топлата нощ, небето и щурците.

Ахтопол е приятно градче, разположено по дължината на полуостров. Разхождахме се из него, по тесни улички в стария град под надвисналите смокини. Много смокини и нарове, дори палми и цветя по дворовете. Вечер, малкото пристанище за лодки е много красиво осветено в синьо.

Сега, когато пиша това, вече съм на работа. Отвреме навреме се отплесвам и пак съм на брега на морето.
До следващата година.