петък, 30 октомври 2009 г.

Прогнозата




Снощи слушах прогнозата за времето по ТВ.
За София - 3 градуса следобед, много рязко застудяване. Една бяла, ледена вълна идваше от север.
Предупредих всички в къщи.
Тази сутрин се облякох като за зимни условия. Панталон, боти, топлия пуловер, зимното яке.
На работа пристигнах изпотена. Е, бях и позакъсняла.
В стаята ми топло, парното на max - веднага отворих прозореца.
Сега съм на точката преди кипене.

Това време няма ли да се съобрази най-накрая с прогнозата?

четвъртък, 22 октомври 2009 г.

Какво беше това Лада, а ?

понеделник, 19 октомври 2009 г.

"Нещастието никога не идва само"

Преглеждах си пощата и отворих стари, забравени почти неща, които са ми изпращали. Ето едно от тях. Забавно е!
Звъни телефона:
>> - Ало, сеньор Родригес? Обажда се Ернесто, иконома на вашата лятна вила.
>> - Да, Ернесто, аз съм. Да не се е случило нещо?
>> - Исках да ви кажа, че вашият папагал...умря,
>> - Как така умря? Призьорът ми от международни състезания?
>> - Да, сеньор.
>> - По дяволите, толкова пари съм дал за него. От какво умря?
>> - Яде отровено месо.
>> - Отровно? Кой го е нахранил с него?
>> - Никой, сеньор. Само хапна малко от умрелия кон.
>> - Кой кой?
>> - Вашият арабски жребец.
>> - КАКВО? Моят арабски жребец е мъртъв също?
>> - Да, сеньор. Той тегли една кола с вода и издъхна.
>> - Ти в ред ли си? Каква кола с вода?
>> - Такава, с която потушавахме пожара.
>> - Господи, пожар?
>> - Да, във вашата къща. Завесата се запали от свещта.
>> - По дяволите!!! Искаш да кажеш, че ми е изгоряла къщата от една свещ?
>> - Да, сеньор.
>> - Защо си палил свещ, Ернесто?
>> - За погребението, сеньор.
>> - КАКВО ПОГРЕБЕНИЕ?!!!?
>> - Вашата жена, сеньор. Прибира се късно една нощ, а аз помислих, че
>> е крадец и я ударих с вашия нов стик за голф
>> - E ако си ми счупил и новия стик за голф, не знам какво ти се пише направо!!!!

четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Кралският площад в Копенхаген

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.

























Моята приятелка се върна преди няколко дни от Дания с купища снимки и още повече впечатления.
Дания - мечтана и неосъществена дестинация! Тази снимка на Кралския площад в Копенхаген ми дава настроение.

вторник, 13 октомври 2009 г.

Приятелството

Аз имам три приятелки.
Познаваме се отдавна, работехме на едно и също място, преди приватизаторката да ни разпръсне в различни посоки. Едната от нас все още не е омъжена, другата е успяла да се разведе, а двете сме семейни.

Понякога се виждаме веднъж на месец, друг път – по-често. Когато се видим, става някаква магия. Образуваме някакъв чудесен кръг. Енергиите ли си допълваме - не знам, но ни е много, много хубаво и топло. Не можем да се наприказваме. Всяка иска да разкаже какво й се е случило, да вметне нещо и не ни стигат пет-шест часа обикновено. Тръгваме си с усмивка и мисълта, че утре пак ще е добре да се видим, за да продължим.

Сядаме в някое заведение на открито, под дървета, ако е топло или в нашия любим китайски ресторант, ако е студено. Ресторантът е само фон, сервитьорките ни познават вече и ни се радват. И се почва...Не е имало случай хората от съседните маси да не са надавали ухо за интересните ни разговори, все едно нямат какво да си кажат. А ние говорим за всичко – за история, за семействата си, за гаджета, за козметика, за парфюми, за живота и смъртта, за книги и автори, за политика, за чужди държави и пътешествията, които е направила някоя от нас, за служебни проблеми, за кредити, за децата, за майките си, за всичко. Няма тайни между нас, дори споделяме неща, които в къщи не знаят близките ни. Пълно отваряне на душите и мислите, пълно отпускане!
А как се заливаме от смях!
Ние сме толкова различни и като физика, и като светоусещане. И четирите сме хубави и умни жени, но по различен начин. Едната вярва, че животът свършва със смъртта, две мислим, че има прераждане, а четвъртата e още млада. Едната е с пищни форми, другите - сме слаби; едната се облича само с маркови дрехи, втората – класически, неизменно с висок ток, третата – спортно, четвъртата – младежки свежо и красиво.
Дори не гласуваме еднакво на изборите, дори не сме еднакви по финансов статус. Понякога спорим разгорещено.
Всички ние обичаме красотата, обичаме природата, обичаме България, искаме София да е една модерна, красива и чиста столица, искаме младите да пишат грамотно, искаме отговорни и честни министри и съдии, искаме да тръгне напред страната ни, искаме толкова неща.
И обичаме да пишем, всяка твори по своему.
Готови сме да си помогнем една на друга. Знам, че ще звънна и ще получа разбиране, помощ, съвет и съчувствие при нужда. Всички го знаем. И никога, никоя не е предала другите. И никоя не мисли лошо на останалите. Ние сме опора, късмет, самочувствие една за друга.
Понякога си подаряваме малки подаръчета, друг път – не. Винаги празнуваме рождените си дни заедно, това просто е традиция.
Можем да не се видим цяло лято, защото всяка нанякъде е тръгнала, но щом се видим – все едно сме се разделили преди пет минути.
Много неща са изписани за приятелството, всички сме ги чели и не искам да ги повтарям.
Ние искаме да сме приятелки.
Променяме се с годините, остаряваме неусетно и пак сме заедно. Щом една от нас се погледне в очите на другите три, се вижда млада, хубава и желана.
Обичам ги!

Какво чудесно нещо е приятелството! Дано винаги го има!

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Отново за петела и кокошката...







Възможно ли е това? От любовта между петела и кокошката са се излюпили пилета. И те са на поляната пред блока. Петелът ги предвожда, кукуригайки като горд баща.

Под балкона на първия етаж децата са сложили кашон и в него четири малки котенца - бебенца и едно новородено черно кученце. Така спят и през нощта - прилепили се едно до друго, защото октомврийските нощи са студени. Не мога да вляза във входа, катерят ми се по крака - гладни, малки, глупави бонбончета. Сега пият мляко и са доволни.

Какво ли ще е следващото животинче в нашата столична "ферма"?

Предсказанията на Ботис

Как се е затичало човечеството към унищожение на Земята!
Все едно утре ще се премести на друга - новичка и чиста планета. Изсича гори, създава нови и нови населени места, оризища и ниви, създава лифтове и нови курорти, нови производства и замърсява по всякакъв начин земята. Умират животни, изчезват цели видове, загубили естествената си среда за живот, изчезват завинаги птици и растения. Топи се снежната шапка на планетата, утре туко-виж изчезнали и белите мечки. И се получава ефектът на доминото - едно загинало нещо повлича след себе си още много.
Нашата България – как са я описвали в миналото? Планини, гори, пълноводни реки и езера, върхове, дълбок сняг. Сега има планини, но горите силно са намалели, морето е замърсено, рибата – значително намаляла, на места изчезнала, снегът е малко и не пълни реките. Градове – големи, бетонни, почти без дървета, мръсни и прашни и в тях се разхождат хората – нещастни, бездуховни, отчуждени един от друг.
Добротата изчезва от сърцата ни. Може би хората погрешно мислят, че добрината е синоним на наивност и простодушие. Срещнат ли добър човек, хората усещат, че с него проблеми няма да имат и насочват мислите и усилията си към лошия човек, когото трябва да спечелят за нещо.
Насилие сред деца, насилие сред възрастни, омраза между хората, материални „идеали”, суета и показност, бедстващи сираци по домове, силикон и чалга.
Духовното го има при една шепа хора. „Смешници” – шепне сивата тълпа за тях.

Когато екозащитниците излязат да протестират – колко са те? Сто или двеста души, на фона на 2-милионна София. Равнодушие цари навсякъде.

Отдавна светли умове на земята разбрали, че ще настъпи еко катастрофа, ако човечеството продължава в същия ритъм, говорят, доказват, призовават – понякога ги чуват, по-често – не.

Прочетох предсказанието на Ботис, така както го е записала Паула Лайт.Публикувам го с нейното съгласие. Ето го:


“Предстоят ви тъмни дни, дете на Светлината. Дни, когато това, което наричате болка, ще раздира душите ви. В тия дни ще забравите извора, а устните ви ще пият отрова. Оскверненият ви дом ще си отмъсти и ще излъчва жлъч и горчилка. Ще има много плач – ще плачат отсечените дървета, ще капе кръвта на убитите животни, ще гинат светлите и добри хора. Болката ще продължи дълго. Докато сте приковани към колелото на времето. Ще страдате така, докато имате очи, а сте слепи; докато сте безсмъртни, а умирате; докато сте едно, а се мразите; докато в душите ви грее светлина, а излъчвате мрак; докато разкъсвате майката земя и плюете в лика на бащата време; докато ранявате кожата на змията и спиралата се превръща в сляп, безмислен кръг; докато душите ви спят в невежество.
“Няма ли изход, Ботис? – запитах го аз.
Никога няма да се промените, докато сте слепи за вътрешното си богатство, докато калта на материята смазва светлика на духа ви, докато стоите в петстенния си затвор като плъхове в дупките си; докато се боите да погледнете нагоре и да видите извора”.

Настръхнах! Ще го чуе ли някой?