вторник, 29 септември 2015 г.

Не знам защо се сетих за това


Когато постъпих за първи път на работа, беше 1 април. В стаята имаше трима мъже, които ми се видяха стари, сега отчитам, че са били над 50-те и не са били толкова стари. Вляво стоеше Иван, който всеки ден към 10 ч започваше да сгъва тоалетна хартия на равни късове и като приготвеше един куп, си го слагаше в джоба и излизаше от стаята. След около половин час се връщаше с мокри ръце, туко-що измити и търсеше в какво да ги избърше.

По диагонал стоеше Захари, който започваше всяко изречение с “ виж сега...”.

Срещу мен стоеше шефа, отговарящ на описанието “ на умна глава коса не се задържа”.

Аз бях млада, туко-що завършила, хвърчах в облаците, между следването бях успяла и да се оженя и нищо не разбирах от работата, която трябваше да върша.

Есента имаше някакъв празник и всички отидохме на ресторант – някъде в центъра, но не помня кой. Преди това Иван доверително ми каза – ти, ДЕЯнче, внимавай, че там ще бъде Иван нежното сърце, а той е голям сваляч, сваля колежки на поразия и после Митко... /Митко беше съпруга ми/.

Вечерта облякох прекрасната си зелена рокля – много си я харесвах, а как ми стоеше, подарък от майка ми и трепетно влязох в ресторанта . Нещо ядохме, после стегнато танцувахме, че всички шефове бяха там и гледаха кой, какво и как. И после въпросното Нежно сърце изникна отнякъде и ме покани на танго.
Той не беше тип агресивен мачо-сваляч, беше един чичко над 50 с избелели сини очи, целуваше ръце, усмихваше се и ръсеше някакви комплименти – нищо вълнуващо. Може и да е имал успех с някои позастаряващи колежки, жадни за мили думи и внимание, ама аз не се впечатлявах от такива неща.
Танцуваме, аз отронвам по някоя дума, хем притеснена, хем да не му дам някакъв повод, хем ми е жал за човека. Свършваме танца и аз възпитано, както ме е учила майка, казвам – много сте мил, а той ми отвръща – на майка ми чиниите.

Някак бях потресена.., сваляч звучи по-добре от простак.

И така....беше някога. Сега съм спец в работата.