„Да не се излагаме пред чужденците”

Откъде дойде този израз „да не се излагаме пред чужденците” ?
Смешен ли е?

За мен е унизителен!

Социализмът като строй роди този двойнствен стандарт – едно за обикновените хора, друго, като дойдат чужденци например. Пред тях се показваше най-доброто, слагаха се най-богатите трапези, показваха се най-големите плодове и зеленчуци по изложенията, изнасяше се най-качествената и елитна продукция – не биваше да мислят, че социалистическият строй е по-лош модел от капиталистическия.
И ето ни сега, двадесет години по-късно, ние пак сме със същото мислене.
Притесняваме се от чужденците – какво ще си помислят за нас!
Уж на майтап, но не е.

Може би тази комплексарщина идва от славянското ни гостоприемство. Знае се, че българинът ще извади всичко на масата, като му дойдат гости /май започваме да губим тази черта постепенно, особено в големите градове, но в малките все още е така/. За разлика от жителите на Западна Европа – там не канят на софра лесно.
Когато живеехме в Германия, отидохме на гости на един българин, отдавна емигрирал. Човекът беше забогатял, купил си къща, обзаведена със скъпи антики, вила в Алпите. Съпругата му ни поднесе сандвичи – от скъп хляб със скъпи деликатеси, пихме елитно вино в много скъпи чаши, всичко премерено и по-малко, като в немска къща, дори и разговорът беше такъв. След време ги поканихме у нас – ядоха неограничено български манджи с удоволствие, пиха хубаво българско вино и им беше толкова хубаво, че не искаха да си тръгнат и в два през нощта. А разговорът се лееше...
Първата ми любов беше и си остана Париж – прекарах едно лято там. Влюбих се в тоя град, каква атмосфера има! Разхождахме се вечер до късно и по български обичай гледах сградите от двете страни на улицата, хвърлях по едно око в прозорците и странно – не бяха осветени ярко, а някаква слаба светлина идваше отвътре. В хотела – същата работа, едни крушки от по 25 вата, побърквам се от такива икономии, книга не може да прочетеш. Във парка на Версай същото– не работят фонтаните непрестанно, а само два пъти на ден, да се пести електроенергия.
Е, не ги обичам западняците, не понасям пестеливостта им, премереността им.
Очаквам да ми опонирате, че те затова имат, защото пестят. Сигурно е така, но се дразня от дребнавости.
Поувлякох се, да се върна към темата за чужденците.

Някой от западняците притеснява ли се от чужденците, тоест и от нас? Не. Немислимо да си представи човек един англичанин, французин или немец да се стресне от чужденци. Това са нации, убедени в своето превъзходство.
А защо ние трябва да се стряскаме? Все се доказваме – пред кого и защо?
Родината на хан Тервел, когото благодарна Европа е увековечила на икона, защото е спрял арабското нашествие към континента ни, родината на Орфей, на хан Крум, по чието време България е била третата велика сила в Европа, населението на една от най-древните държави на континента, се притеснява от „чужденците”!
Който има очи да види, ще оцени предимствата на природата, хората, храната и всичко друго у нас. Който няма – каквото и да му кажеш, или покажеш – все тая.
Социалистическият строй роди и още един феномен – убеждението, че чужденците се нещо повече от нас и че в чужбина всичко е лесно, богато, просто невероятно хубаво и много интересно. В резултат целокупната ни нация чуе ли, че някой живее в чужбина, тя моментално го приема като богопомазан и му се прекланя. „Е, той живее в Париж или Лондон – не мога да се меря с него аз”.
Дълги години обикновеният българин не можеше и да мечтае да излезе в Западна Европа да работи легално с малки изключения и това създаде във въображението му мита, че всеки който работи там е непременно успял и може само да му се завижда. Този мит продължава да битува и днес, особено по малките населени места.

Вярно е, че страните от Западна Европа са много уредени, социални държави и се мисли за обикновените хора, но все пак и там не всичко е лесно. И там има и луди, които убиват невръстни дечица в детски градини или ученици в училища или просто убиват хора. Дали е от добър живот?
Хубаво е, че сега всеки може да тръгне по света и сам да си създаде собствена представа и където иска, там да живее и работи.

Та, в заключение да спрем да робуваме на митове, а?

Поучително

Веднъж един дървосекач сякъл дърво над реката и изпуснал брадвата си в нея.

Той заплакал от мъка, но пред него се явил Господ и попитал:
- Защо плачеш, човече?
- Как да не плача, изпуснах в реката брадвата си и вече няма да мога да заработвам, за да храня семейството си.
Тогава Господ извадил от реката златна брадва и попитал:
- Това ли е брадвата ти?
- Hе, това не е моята брадва, - отговорил дървосекачът.
Господ извадил от реката сребърна брадва и попитал:
- Може би, това е твоята брадва?
- Hе, и това не е моята брадва, - отговорил дървосекачът.
Hай-накрая, Господ извадил от реката желязна брадва.
- Да, това е моята брадва, - зарадвал се дървосекачът.
- Виждам, че ти си честен човек и съблюдаваш моите заповеди, - казал Господ, - затова вземи със себе си за награда и трите брадви.


Дървосекачът започнал да си живее в добрина и
охолство, но за нещастие един ден в реката паднала жена му. Той отново горчиво заплакал. И отново му се явил Господ и го попитал:
- Защо плачеш, човече?
- Как да не плача, като в реката падна жена ми...
Тогава Господ извадил от реката Дженифъp Лопес и попитал:
- Това ли е жена ти?
- Да, това е моята жена, - pадостно отговорил дървосекачът.
Господ се разгневил:
- Ти ме излъга, защо направи това?
- Виждаш ли, о Господи, - отговорил дървосекачът, - тук стана малко недоpазумение. Аз щях да кажа, че това не е моята жена. Ти тогава щеше да извадиш от реката Катрин Зита-Джоунс, а аз пак щях да кажа, че това не е жена ми. Тогава щеше да извадиш от реката моята жена, и аз щях да ти кажа, че точно това е тя - моята жена. Ти щеше да ми дадеш за награда и трите, и какво щях да ги правя? Аз нямаше да мога да изхранвам и трите, и ние четиримата щяхме да сме много нещастни.


Моpал: Когато мъжете лъжат, то те го правят достойно и за общото благо.