Един автобус убиец беше разкрит. След като помля 17 души. А болката и ужаса на ранените?
Не ми се мисли в малките градчета на България още колко такива автобуси – убийци има.
Всеки, който иска да забогатее бързо, може да ги наеме, закупи и да осъществява транспорт с тях.
У нас законите се създават, за да се заобикалят, а не за да се спазват.
Ние все хитруваме.
Затова и плащаме с кървав курбан.
Малко ли ни бяха войничетата, които загинаха, децата в р. Лим, дискотека Индиго, жертвите в Ирак, влакът, който горя, катастрофата на моста на Бяла,та сега и Ямбол почерня.
Няма ли край тази черна поличба?
Всеки казва – Господи, защо допускаш това?
Ами Господ не ни е виновен, ние сме виновните.
Българийо, освести се, държаво, намеси се!

Бай Иван

Човекът седеше пред кръчмата в селото. Облегнал се бе на избелялата си раница, а в ръката си държеше една огромна оранжево-кафява гъба.

Забеляза го първа Миленка и го заприказва. Миленка всичко вижда, нищо не й убягва.Точно се връщахме от предобедната си разходка, по време на която Миленка видя и ни показа къпини, диви круши, шипки и орехи. Запознахме с нея и съпруга й предната вечер в същата тая къчма. Те се връщаха от Търново и минали през селото, да вечерят и преспят.

Кръчмата беше единственото място в селото, където можехме да се нахраним. Ама как вкусно готвят и какви големи порции сервират!

Спахме в същото това малко балканско селце, в стая с баня и топла вода.

Поканихме бай Иван /така се казваше човекът с раницата/ да обядва с нас. Той си поръча само една салата и като я видя, каза – ама, как ще я изям, тя е толкова голяма!

Даде гъбата на собствениците, да ни я приготвят. Те с известно недоверие я приеха – ама, сигурни ли сте, че не е отровна – не, не е - и много вкусно я направиха наистина.

-Това е дървесна гъба – каза бай Иван, как би могла да бъде отровна? У нас отровни дървета няма.

Прав е бил, нищо ни няма.

Бай Иван се оказа много приятен и добър събеседник. Буден и открит човек, с чувство за хумор. Преместил се да живее в селото, в къщата на дядо си, след като се развел с жена си и от Варна – в Габровско. Децата му били заминали за Америка.

Беше добре информиран – четеше вестници, книги, а си имаше и телевизор.

Сега предстоеше да навърши 65 години и да получи пенсия – тези, които нямат необходимите точки, се пенсионирали на 65 години.

Явно живееше скромно и оскъдно. Събирал си дърва от гората, берял си плодове и гъби,шипки, но най-вече събирал орехи и ги продавал после на пазара в Габрово. Сега точно се връщаше отам, взел цели 15 лева и веднага си купил три книги за всичките пари. Прибираше се пеша от Габрово / десетина км/, видимо доволен. Вечерите му щяха да бъдат запълнени.

- Как живееш, бай Иване? Ами, добре, по цял ден съм из гората, някои дни изминавам по 30-ина км. Зимата тук, почти не остават хора и е скучно, но иначе е много красиво. Ако дойдете в селото през зимата, непременно ми се обадете, аз живея – ей, в оная къщичка, показа ни той. - Аз запомних номера на колата ви и ще разбера, ако дойдете пак.

- А от какво живееш? – Ами правя по някоя дърворезба, помагам на бабите по селата, поправям им прозорците, ако има някъде някоя работа да се свърши по къщите, върша я. Бабите ми дават по 2 лв. - с тези малки пенсийки, не могат повече да дадат. На мен колко ми трябва?

Говорихме си още, но трябваше да тръгваме за София. И си тръгнахме с едно много приятно чувство, каквото остава след среща с добри хора.

Мислех си, че ако някой иска да разбере що за хора сме българите, трябва да отиде в провинцията, в малките градчета и селца – там живееят добри, скромни и трудолюбиви хора. Тук, в София, нещата не са същите, не че няма добри хора и тук. Големият град и всичко, което го съпътства, нервният живот, ни прави по-различни и ние се отдалечаваме от корените си. Като че ли живеем във вакуум.

Да си жив и здрав, бай Иван!

Харесвам те заради това, което означаваш за мен...

Едно момиче попитало едно момче дали е хубава
И той казал .... “не”.
Тя го попитала дали той би искал да бъде с нея завинаги...
И той казал “не”.
Тогава тя го попитала дали ако си тръгне, той би плакал,
А той отново отговорил с “не”.
Това й било достатъчно. Като си тръгвала, сълзи се стичали по лицето й,
Момчето я хванало за ръката и казало:
Ти не си хубава, ти си красива.
Аз не искам да бъда с теб завинаги. Аз имам НУЖДА да бъда с теб завинаги.
И няма да плача, ако ти си тръгнеш,... а ще умра...

Особености на болестите

Нали сте виждали как на някои хора стъпалото на крака е деформирано - отстрани има издадено кокалче, което затруднява намирането на обувки. Това не е случайно - означава, че човекът прекалено много се навежда, т.е. отстъпва от позициите си.
А хората които не харесват живота си, получават болки в ставите на единия или двата крака.
Хората, които се страхуват, разболяват бъбреците си. Хората, които изпитват постоянна тъга, разболяват белите си дробове. Хората, които прекалено много се радват - сърцето. Хората, които говорят зад гърба на другите - разболяват зъбите си.
Всички знаем, че източните народи не показват прекалени емоции. Защо е така? Защото са възпитани от деца в контрол на емоциите. Прекалените емоции - в посока към върха или към долната граница, разболяват човека.

Това не е мое наблюдение, прочела съм го, но съм склонна да повярвам.

Древните източни мъдреци, макар и да не са били учени, са знаели много повече за вътрешната същност на човека, за себепознанието, за болестите и тяхното лечение.
Те са знаели, че болестите се зараждат, възникват, образуват, растат и проявяват като следствие от нашите емоции, чувства, страхове и най-вече мисли. Казват, че за да възникне една болест и се прояви са достатъчни около 20 години.
С други думи – „Каквото сме си надробили, това ще сърбаме”.

Класическата медицина лекува болестта, а източната – причината.

Намерих описание на 100- болести, които си причиняваме сами, написани от древен източен автор.
Списъкът е дълъг, затова копирах само някои от причините за тях.
1. Не познавайки постоянството - ту се радваш, ту се гневиш - това е болест.
2. Забравяйки за дълга, да се стремиш към изгода - това е болест.
3. Да обичаш чувствените наслаждения - това е болест.
4. Да обичаш, привързвайки се с цялото си сърце - това е болест.
5. От ненавист да желаеш нечия смърт - това е болест.
6. Да не забелязваш, че заради разпуснатост и алчност правиш грешки - това е болест.
7. Да ругаеш хората, хвалейки себе си - това е болест.
8. Да смяташ хората за грешни, а себе си - за прав - това е болест.
9. Да обиждаш, обръщайки се небрежно към слабите и беззащитните - това е болест.
10. Да не обичаш хората, а само себе си - това е болест.
11. Да се гордееш със себе си и в добро разположение и при гняв - това е болест.
12. Да смяташ другите за глупави, а себе си за мъдър - това е болест.
13. Да се изтъкваш, вършейки достойна постъпка - това е болест.
14. Да намираш недостатъци на известните хора - това е болест.
15. Да се радваш на чуждите грешки - това е болест.
16. Да се гордееш пред хората със своето богатство - това е болест.
17. Да бъдеш аристократ и да презираш хората - това е болест.
18. Да бъдеш беден и да завиждаш на богатите - това е болест.
19. Да мразиш хората за това, че те превъзхождат - това е болест.
20. Грозни думи и зли слова - това е болест.
21. Небрежно и с презрение да се отнасяш към възрастните и децата - това е болест.
22. Да се бъркаш в чужди дела - това е болест.
23. Да надничаш и послушваш скришом - това е болест.
24. Да не се вслушаш в противоположното мнение - това е болест.
25 Да харесаш нещо и да пожелаеш да го отнемеш - това е болест.
26 Хитрост и ласкателство - това е болест
27. Да вдигаш много шум за някакви твои способности - това е болест.
28. Да обсъждаш достойнствата и недостатъците на другите - това е болест.

Всъщност всеки знае това, вътре в себе си, но не си дава сметка.

Днес хората не обръщат внимание и не се стараят да предотвратяват болестите. Те насочват силите си за това, как да се излекуват. Не се предпазват от рано, а се опитват да се лекуват с помощта на лекарства.
След като знаем какво предизвиква болестите, можем да се предпазим.

Ядосвам се

Ядосвам се.
На тия умници, дето измислиха електронните устройства по превозните средства, та създадоха допълнителен хаос. Едни възрастни хора се качват и се мятат по свободните седалки. После оставят нещо /чанта, торбичка/, за да покажат временната си собственост над седалката и се устремяват към устройствата. Половината от устройствата не работят и почва едно придвижване от едната врата до другата и обратно. А развалените устройства пищят, докато решат, че е достатъчно и спират.
След като възрастните хора са си направили труда да отидат до бюрото и да си извадят карта, която им дава право на неограничен брой пътувания, защо трябва и да я валидират?
Наблюдавам из превозните средства, че електронни карти ползват засега изключително възрастните хора. Те са и най-съвестните пътници като цяло. И пак не разбирам защо, като имат карти, трябва и да ги поднасят към електронните устройства.

Смисъл би имало само, ако картите се издават за брой пътувания, а не за фиксирано време.

После се качват контрольорки с кисели физиономии, носят и те електронни устройства и почват да проверяват старците дали са си валидирали картите.

Пълно безумие!

Не ми се мисли какво ще стане, когато електронните карти станат задължителни за всички!
Кой печели от всичко това?

Анкета на ООН

ООН проведе глобална световна анкета с въпрос: „Моля кажете честно какво е Вашето мнение за решаване на проблема с недостига на храна в другите
страни?” Анкетата обаче се провали поради следните причини:
- В Африка не знаели какво е „храна”
- В Източна Европа не знаели какво е „честно”
- В Западна Европа не знаели какво е „недостиг”
- В Китай не знаели какво е „мнение”
- В Близкия изток не знаели какво е „решение”
- В Южна Америка не знаели какво е „моля”
- В САЩ не знаели какво е „други страни”