За Кръста

Тази притча много ми хареса, затова я помествам в блога си - ето оттук я взех.

Един човек постоянно се оплаквал от съдбата и трудностите. Често го чували да казва тихо :
- Господи , Господи – тежък ми е този кръст ! Ето виж, живота на другите е къде-къде по-лек. Боже, с какво заслужих това – живея праведно и чисто, не съм по-лош от другите. Даже съм много по-добър – ето, брат ми не е верен на жена си, а съседът изостави децата си и се пропи!
Господи, моля ти се – снеми този кръст от мен !
Дотолкова се бил улисал да досажда на Бога, че успял и хората да отегчи с постоянното си мърморене, и станал за присмех на цялата долина.
Във вечерта на пълната луна, уморен от дневната работа, селянинът си легнал и веднага заспал, пропускайки редовната си молитва, в която се оплаквал за тежката си орисия. Но същата нощ му се присънил чуден сън – жив и плашещ. Сам Бог му заговорил:
- Ти дълго време ме молиш да взема кръста ти ! Ще го сторя, но друг ще ти дам, защото знай – няма жив човек без кръст ! Ето, влез в тази зала и си избери един! Който и да харесаш – твой е, а стария ти го взимам.
Влязъл тогава човекът в голяма и кръгла зала, с бял мраморен под и без прозорци. Но вътре било светло, а той не видял нито един светилник. Цялата зала била пълни с всякакви кръстове – черни и цветни, златни, железни и дървени. Имало големи и малки, украсени с камъни и издялани от дъб.
Селянинът останал като изумен, после се заел да търси някой по-малък кръст, та да се облекчи тежката му съдба.
Дълго време търсел и накрая открил малък седефен кръст: най-малкия в цялата зала !
- Този искам ! – рекъл зарадван селянинът.
Отвърнал му тогава Господ :
- Ами че това е кръстът, който ти носеше досега, този кръст бях ти дал.

Една жена - блян

Подарък

"Едно вълшебство трябва на човек,
за да забрави, че светът е лош и грозен..."

Невероятно щастлива съм, че блогът ми отново е Блог на деня! И то точно днес на рожденния ми ден. Най-добрият подарък! Благодаря на Руми 66, която е направила предложението, благодаря на тези, които са гласували!
Ние всички пишем, публикуваме, снимаме и пак публикуваме, четем блоговете на другите – някои с удоволствие, други - с искрен смях, някои от любопитство, другаде привлечени от заглавието, в някои с леко неудобство от написаното или показаното, някъде влизаме възрастни и излизаме деца, в някои с уважение, в други с учудване, в трети - с възхищение, преглъщаме във „вкусните“ блогове,
после коментираме или не, учудваме се, възхищаваме се, подкрепяме или не, но всички споделяме една виртуална общност – блогосферата. Това в известна степен ни прави виртуални приятели.
И така днес имам специален ден и искам да го споделя с вас, виртуални приятели. Искам да споделя слънчевото си настроение, радостта, вълнението, да благодаря за поздравленията и обажданията.
Бъдете щастливи!
Желая ви чудесни дни!

Вятърът и есента

Вятърът, като проверяващ обходи градовете, парковете и планините и попита есента – защо дърветата са още с листа? Нарушаваш правилата на Годишните сезони, ноември е.
- Хората им се радват, разхождат се в парковете и в планината, снимат, затова реших да ги оставя още малко. Пък и на животните им е по-топличко в гората, като има листа по дърветата.
- Сланата и студът чакат, време е.
И вятърът наду бузи, засвири в прозорците и комините, преобърна натрупаните боклуци, понесе във въздуха празни торбички, отчупи клони, събори шишарките от боровете, развя съборените листа и ги завихри в буен танц.
Есента повика на помощ слънцето и топлината от юг, не искаше да я запомнят с лошо. Бяха я нарекли каймака на лятото и това определение й харесваше.
През нощта вятърът не отслабваше силата си, но топлината вървеше с него и в резултат хората засънуваха цветни сънища и помислиха, че идва пролетта.

Събудиха се – есен си беше, но каква есен! Великолепна.
Дано остане така поне още седмица.

Няколко простички неща или лесно е да се дават съвети

Събота, в 7 часа сутринта ме събуждат съседите отгоре. Тече някаква разправия на висок глас, жената почти истерично вика – „ти ми обеща да не заминаваш”. Той на висок глас й отвръща – е, да, ама утре заминавам и т.н. Съседите се нанесоха съвсем отскоро, някъде от провинцията са, говорят меко. Преди това две години правиха ремонт, събаряха стени и изграждаха нови, при това без да се съобразяват, че е празник, Коледа или Великден. С две думи - изтормозиха ни. Сега като седна в хола, очаквам да ми протече вода от тавана. Точно отгоре е кухненския им бокс. Холът /според първоначалния замисъл на архитекта/, стана тяхната трапезария с кухненски бокс, а първоначалното помещение, предвидено за кухня - спалнята им. Объркана работа – целия блок в една посока, само те наобратно.

Докато тече скандала, чувам детенцето им да тича напред-назад. Значи и то е свидетел на разправията.

Същото това детенце преди няколко дни, докато си търсех ключа за входната врата, се приближи с майка си и се опита да ме бутне отзад. Обърнете внимание на факта. Едно тригодишно момиченце, едва показало се над земята с русата си главичка, прояви необоснована агресия към мен, непознатата жена. От къде идва тази агресия в невръстната му сладка възраст?

Няма откъде другаде да я е попило, освен от родителите си.

Правило номер едно – не се карайте и нагрубявайте пред децата.

Около офиса, където работя има две или три детски градини. Лятно време, когато прозорците са отворени, чувам как дечицата тичат, викат, радват се или плачат. Понякога сутрин се разнася плач - „моля те, моля те, не ме оставяй, ще слушам” и ми става много мъчно за това нещастно малко създание, на което погрешно са обяснили, че детската градина е наказателна мярка за непослушанието му.

Правило номер две – не заплашвайте децата и не ги карайте да се страхуват. Страхът е лош съветник.

Вечер родителите идват да си приберат децата след работа.

Вървят пред мен майка и баща, показали своята няколкоминутна обич към детето си, взимайки го от детската градина и сега то върви след тях единствено със своята кукла Барби. Майката - напред, стегнала пълничките си крака в супер тесни панталони, със скъпи ботуши и яке. Тя стига първа до колата, натиска дистанционното и бърза да седне на предната дясна седалка. Бащата тръгва към лявата предна седалка. Момиченцето с куклата се затичва към майка си, но тя не го вижда и хлопва вратата на колата пред него, но така я хлопва, че му удря ръчичката. Детето заплаква, а майката разгневена изкрещява – какво правиш, омръзна ми от теб.

Правило номер трето – не крещете на децата, те не са отдушник на лошото ви настроение.

Виждала съм и други майки, които вземат децата си от детската градина. Децата ги гледат с обожание, но тези майки се усмихват и разказват нещо интересно.

Правило номер четири – показвайте обичта си към децата непрекъснато, не за пет минути на ден.

Психолози и психиатри предупреждават , че причината за всяка фобия или някакво душевно разстройство при човека се корени в детството. Е, ако не се развие фобия, то поне – комплекси. После, през целия си съзнателен живот, човек се опитва да се освободи от тях, но това не е лесно.

Сигурно и вие сте забелязали как деца коментират вечер в новините по БТВ някакъв въпрос. Такива едни умни и точни отговори дават. Те не могат да четат, значи не са стигнали сами до отговорите. Това означава, че с тези деца е разговаряно в семейството, обяснявано им е какво се случва и защо се случва.

Правило номер пет – разговаряйте с децата си, обяснявайте им всичко, от което се интересуват. По-късно като влязат в пубертета, те пак ще разговарят с вас, защото са свикнали да получават опора и надежден отговор.

Бъдете внимателни с децата, отнасяйте се с обич и уважение към тях, като към непораснали човешки същества. Те попиват вашето отношение, вашия модел на поведение – после ще го повторят – в детската градина, в училище, на улицата, в трамвая.
И нека този модел не е агресия.