тръгна си, замина, няма те..
не можах да ти помогна..
взе нещо от мен
тепърва ще осъзнавам колко е голямо то,
миризмата на тамян и свещи не излиза от ноздрите ми
не беше ти сред цветята –
отсъствие на всякакво присъствие…
утре на 20 октомври щяхме да празнуваме годишнина от сватбата
трябваше да бъдем атомен съюз според астролозите,
но по-често не бяхме
карахме се, сдобрявахме, обичахме се, гледахме се сърдито или с любов,
случваха ни се много и различни неща,
но винаги бяхме едно цяло
аз, ти и децата
толкова много години
невидими нишки ни свързваха - много здрави, като въжета
сигурно си имал слаби черти – някак ми избледняха
помня само хубавите ти страни
на нещо си ме научил, на нещо съм те научила…
няма да ме иронизираш, няма да те „вкарвам“ в пътя
няма да ме погалиш, няма да те погаля…
заспивам, събуждам се, насън те търся и ми липсваш
няма я половинката ми
господи, как ми липсва тая половинка…
беше ми хубаво с теб!
всичко свърши
толкова е тихо
и пусто
изпълзяват през нощта в леглото страшни чудовища – на страха, на самотата, на отчаянието,
завивам се през глава, но пак ги усещам
всичко в дома ни напомня,
не,
крещи за теб – любимото ти кресло
огромната ти юридическа библиотека,
бележките ти,
телефонът ти, който продължава да звъни
чашата ти за кафе,
неизпушената кутия цигари...
дано си отишъл в по-добър свят!
Сбогом, Митко!
навярно ще се видим...
