.
„Мила Дианка” – така започваха писмата на татко до мен с красивия му почерк, в онова време, когато нямаше мобилни комуникации, интернет и социални мрежи
Колко обич усещах в това обръщение!
Бях много слабичко дете и майка ми ме затваряше с една купа разбити пресни жълтъци с масло, какао и захар и „докато не изядеш всичко, няма да излезеш”, а той се връщаше от работа и ме спасяваше.
Гордеех се с моя умен, висок, синеок и щедър баща.
Татко, с когото ходехме да берем череши на лозето, вървяхме пеша и аз му разказвах своите детски тайни, а той ме слушаше и разбираше.
Татко, когото разочаровах, като напуснах МЕИ и не станах инженер.
Татко, който ми предаде любовта си към книгите и четенето.
Татко, който ми даде толкова много и винаги беше зад гърба ми, като спасителен бряг.
Толкова много спомени, живи и до днес.
Аз все така те обичам, татко!
Придружавах го с линейката от болницата до центъра по хемодиализа в последните му дни, чаках го в коридора и скришом плачех, защото усещах, че си отива. Много ме болеше.
Случи ли ми се нещо вълнуващо, неосъзнатата ми реакция е да набера татко.
10 години откакто го няма.
Всеки,който е загубил любим родител, знае каква празнина се отваря в душата след загубата му.
Искам да го помня все така млад.
Може би има невидим свят и той е в него и е добре. Дано!
За достойно изживяния живот забрава няма!
