Не ви ли се струва, че...

Някога нещата се деляха на добри и лоши, на бели и черни.

Всичко беше много просто. Полутоновете и нюансите дойдоха по-късно.

Мъжете бяха добри, когато работеха, грижеха се за семейство и деца, градяха къща и пиеха само на празници без да прекаляват.

Жените бяха добри, когато си гледаха къщата, съпруга и децата, чистеха и готвеха, правеха баници, компоти и зимнина, плетяха или бродираха.

Децата бяха добри, когато учеха прилежно, поздравяваха, отстъпваха място на по-възрастните в градския транспорт и се влюбваха някъде към края на гимназиалното си образование.

Имаше и изключения разбира се, но не нарушаваха общата закономерност.

После дойде еманципацията и всичко се обърка.

Дойде и демокрацията, интернет, скайп, мобилни телефони и социалните мрежи и светът заприлича на едно голямо село.

Няма граници, няма и забрани.

Всичко е разрешено.

Разкрепостени модерни хора, разкрепостено облекло и отношения. Паднаха табутата.

Няма семейства, има съжителства. Има деца само с един родител.

Обратните избуяха и излязоха от сенките. Започнаха да сключват брак помежду си.

Английският започва успешно да измества българския език.

Учениците не искат знания , учението не е приоритет.

Младите не отстъпват вече място в градския транспорт – напротив избутват с лакти старите и се качват само отпред и заемат седалките. Край тях тъжно се държат с хилавите си ръце пенсионери, прегърбени и болни, озлобени от кучешкия си живот.

Без ограничения, светът стана по-свободен и достъпен, по-широк и по-лесен.

Неспокоен, нервен и несигурен.

Стана ли по-добър?

за Митко с любов

Липсва ми приятеля, на когото да кажа

- страх ме е, дали ще успея

а той да ми отвърне

- дай да те прегърна, всичко ще е наред,

давай , не се бой

и аз да му повярвам безрезервно,

да ме хване за ръка и да се разхождаме дълго

или да седнем на пейката и да говорим безспир,

докато изпразним душите си,

или да мълчим заедно.

имах такъв приятел,

а приятелството е безценен дар ..



вече пет години, откакто го загубих
напусна този свят

липсва ми...

моят съпруг, който ми беше приятел.



Блогът ми заприлича на табло за некролози и възпоминания, каквото имаше на края на нашата улица, в Сливен, но какво да се прави – това ми поднася живота.