„Да не се излагаме пред чужденците”

Откъде дойде този израз „да не се излагаме пред чужденците” ?
Смешен ли е?

За мен е унизителен!

Социализмът като строй роди този двойнствен стандарт – едно за обикновените хора, друго, като дойдат чужденци например. Пред тях се показваше най-доброто, слагаха се най-богатите трапези, показваха се най-големите плодове и зеленчуци по изложенията, изнасяше се най-качествената и елитна продукция – не биваше да мислят, че социалистическият строй е по-лош модел от капиталистическия.
И ето ни сега, двадесет години по-късно, ние пак сме със същото мислене.
Притесняваме се от чужденците – какво ще си помислят за нас!
Уж на майтап, но не е.

Може би тази комплексарщина идва от славянското ни гостоприемство. Знае се, че българинът ще извади всичко на масата, като му дойдат гости /май започваме да губим тази черта постепенно, особено в големите градове, но в малките все още е така/. За разлика от жителите на Западна Европа – там не канят на софра лесно.
Когато живеехме в Германия, отидохме на гости на един българин, отдавна емигрирал. Човекът беше забогатял, купил си къща, обзаведена със скъпи антики, вила в Алпите. Съпругата му ни поднесе сандвичи – от скъп хляб със скъпи деликатеси, пихме елитно вино в много скъпи чаши, всичко премерено и по-малко, като в немска къща, дори и разговорът беше такъв. След време ги поканихме у нас – ядоха неограничено български манджи с удоволствие, пиха хубаво българско вино и им беше толкова хубаво, че не искаха да си тръгнат и в два през нощта. А разговорът се лееше...
Първата ми любов беше и си остана Париж – прекарах едно лято там. Влюбих се в тоя град, каква атмосфера има! Разхождахме се вечер до късно и по български обичай гледах сградите от двете страни на улицата, хвърлях по едно око в прозорците и странно – не бяха осветени ярко, а някаква слаба светлина идваше отвътре. В хотела – същата работа, едни крушки от по 25 вата, побърквам се от такива икономии, книга не може да прочетеш. Във парка на Версай същото– не работят фонтаните непрестанно, а само два пъти на ден, да се пести електроенергия.
Е, не ги обичам западняците, не понасям пестеливостта им, премереността им.
Очаквам да ми опонирате, че те затова имат, защото пестят. Сигурно е така, но се дразня от дребнавости.
Поувлякох се, да се върна към темата за чужденците.

Някой от западняците притеснява ли се от чужденците, тоест и от нас? Не. Немислимо да си представи човек един англичанин, французин или немец да се стресне от чужденци. Това са нации, убедени в своето превъзходство.
А защо ние трябва да се стряскаме? Все се доказваме – пред кого и защо?
Родината на хан Тервел, когото благодарна Европа е увековечила на икона, защото е спрял арабското нашествие към континента ни, родината на Орфей, на хан Крум, по чието време България е била третата велика сила в Европа, населението на една от най-древните държави на континента, се притеснява от „чужденците”!
Който има очи да види, ще оцени предимствата на природата, хората, храната и всичко друго у нас. Който няма – каквото и да му кажеш, или покажеш – все тая.
Социалистическият строй роди и още един феномен – убеждението, че чужденците се нещо повече от нас и че в чужбина всичко е лесно, богато, просто невероятно хубаво и много интересно. В резултат целокупната ни нация чуе ли, че някой живее в чужбина, тя моментално го приема като богопомазан и му се прекланя. „Е, той живее в Париж или Лондон – не мога да се меря с него аз”.
Дълги години обикновеният българин не можеше и да мечтае да излезе в Западна Европа да работи легално с малки изключения и това създаде във въображението му мита, че всеки който работи там е непременно успял и може само да му се завижда. Този мит продължава да битува и днес, особено по малките населени места.

Вярно е, че страните от Западна Европа са много уредени, социални държави и се мисли за обикновените хора, но все пак и там не всичко е лесно. И там има и луди, които убиват невръстни дечица в детски градини или ученици в училища или просто убиват хора. Дали е от добър живот?
Хубаво е, че сега всеки може да тръгне по света и сам да си създаде собствена представа и където иска, там да живее и работи.

Та, в заключение да спрем да робуваме на митове, а?

Поучително

Веднъж един дървосекач сякъл дърво над реката и изпуснал брадвата си в нея.

Той заплакал от мъка, но пред него се явил Господ и попитал:
- Защо плачеш, човече?
- Как да не плача, изпуснах в реката брадвата си и вече няма да мога да заработвам, за да храня семейството си.
Тогава Господ извадил от реката златна брадва и попитал:
- Това ли е брадвата ти?
- Hе, това не е моята брадва, - отговорил дървосекачът.
Господ извадил от реката сребърна брадва и попитал:
- Може би, това е твоята брадва?
- Hе, и това не е моята брадва, - отговорил дървосекачът.
Hай-накрая, Господ извадил от реката желязна брадва.
- Да, това е моята брадва, - зарадвал се дървосекачът.
- Виждам, че ти си честен човек и съблюдаваш моите заповеди, - казал Господ, - затова вземи със себе си за награда и трите брадви.


Дървосекачът започнал да си живее в добрина и
охолство, но за нещастие един ден в реката паднала жена му. Той отново горчиво заплакал. И отново му се явил Господ и го попитал:
- Защо плачеш, човече?
- Как да не плача, като в реката падна жена ми...
Тогава Господ извадил от реката Дженифъp Лопес и попитал:
- Това ли е жена ти?
- Да, това е моята жена, - pадостно отговорил дървосекачът.
Господ се разгневил:
- Ти ме излъга, защо направи това?
- Виждаш ли, о Господи, - отговорил дървосекачът, - тук стана малко недоpазумение. Аз щях да кажа, че това не е моята жена. Ти тогава щеше да извадиш от реката Катрин Зита-Джоунс, а аз пак щях да кажа, че това не е жена ми. Тогава щеше да извадиш от реката моята жена, и аз щях да ти кажа, че точно това е тя - моята жена. Ти щеше да ми дадеш за награда и трите, и какво щях да ги правя? Аз нямаше да мога да изхранвам и трите, и ние четиримата щяхме да сме много нещастни.


Моpал: Когато мъжете лъжат, то те го правят достойно и за общото благо.

Мечтание

Нали знаете оня виц – „Отворям хладилника , какво ли няма там ?
-няма сирене
-няма яйца
-няма кашкавал
-няма салам
-няма нищо”

Та и аз така – отворям проспект на туристическа фирма – къде ли не съм била?
- не съм била на Бора-Бора – казват, там е раят на земята!
- не съм била на остров Мавриций
- не съм била на Хаваите
- не съм била на Малдивите
- не съм била и на Карибитe

Дядо Коледа, сънувах сън. В България сняг, студ, температурите – отрицателни, а аз съм на един топъл плаж. Слънце, палми се полюшват леко, натежали от кокосови орехи... Просторно и никой не ми ходи по хавлията. Няма нужда и от бански. Отпред океанът се ширнал - мечта!

Една игуана се появи, гледахме се втренчено с нея и а-ха, да побягна първа, но тя излезе по-благоразумна.

По Коледа ставали чудеса, непрекъснато ми го набиват в главата.


Дядо Коледа, знам че изпълняваш желания само на децата, носиш им подаръци.
Тази година дали не може да направиш щастлива и мен? Ако трябва ще ти направя комплимент – ти си най-милия, добър, красив старец, който носи надежди и сбъдва мечти, ти си най-доброто нещо на тоя свят:))
Искам да отида на някой екзотичен остров, може и по твой избор! Да видя белия пясък, лагуната с прозрачна вода, колибите във водата, палми, разноцветните риби!
Та, Дядо Коледа, дали не може да минеш с шейната покрай нас, за колко ще стигнем до там! По небето задръствания няма, ще караме напряко!

Побързай, дядо Коледа, догодина може и да не искам да плувам в океана и да се препичам на белия пясък! Мечтите, и те като всичко търпят развитие. Догодина туко-виж нещо друго сънувам.
В очакване за сбъдване, оставам вярна твоя почитателка!

Умкалоабо

Тази дума означава „тежка кашлица” на зулуски език и умкалоабото е екстракт от корени на южноафриканско растение Pelargonium sidoides, с което местните от векове я лекуват традиционно. И така до края на 19 век, когато един зулуски лечител успява да излекува англичанина Чарл Хенри Стивънс от дългогодишната му туберкулоза.
Англичанинът внася чудодейното растение в Европа. То става успешно противотуберкулозно средство, което е изместено на свой ред от модерните лекарства и антибиотици.
Южноафриканската пеларгония се появява на немския пазар през 20 век. След многобройни клинични проучвания, е отчетена много добра поносимост, включително и при деца. Умкалоабо е обявен за едно от най-успешните противопростудни лекарства, продаващи се в Германия без лекарско предписание. Търговският оборот от продажбата му възлиза на 60 млн. евро годишно.
От 2007 г. под името УМКАЛОР, той е регистриран и в България . При инфекции на дихателните пътища.
Приет при първи симптоми на простуда, ангина, бронхит или синузит, екстрактът от пеларгония покрива лигавицата на дихателните пътища, като засилва защитата срещу вируси, потиска бактериалния растеж и подпомага отделянето на бактериалния секрет.
Той не само облекчава симптомите, но скъсява продължителноста на заболяването и действа срещу причинителите.

Е, разбира се не е панацея, така че ако се появат рецидиви при заболяването – трябва да се отиде при специалист.

/По материали от здравния печат/

За любопитството

- Вие...Мая ....не знам си коя, ли се казвате?

Действието се развива в подлеза на НДК.

- Не, не..

- А, ...просто Мая..

- Не, не съм дори Мая.

В това време тролеят отваря врати и аз с подскок вътре. Жената след мен – Ама вие не сте ли работили във Фармахим?

- Не, не съм.

Жената невярващо ме гледа.

В зеленчуковия магазин до офиса, ме припознават на една депутатка /чух ги/ и внимателно гледат какво пазарувам, като ми се усмихват прекалено любезно.

На едно друго място пък ме припознават на една друга жена....и с уж дискретно любопитство ме наблюдават.

Да се смееш ли, да плачеш ли.....

Ние, българите сме любопитен народ. Някои мислят, че това е защото сме будни, отворени към света и природно интелигентни хора. Други – че това се дължи на простотия и лошо възпитание.

Ние, българите, обичаме да „зяпаме”. Ще се спънем, но не спираме. „Зяпаме” в количките на хората в Билла и Метро, „зяпаме” в прозорците, „зяпаме” в колите, в магазините - нищо не пропускаме.

Любопитството е обратно пропорционално на големината на населеното място – колкото е по-малко, толкова е по-голямо любопитството.

Човек би казал, че е начин на живот или единствено развлечение за местните хора.

Дотук нищо лошо, но то преминава в нездраво любопитство често. Българинът дори наднича в чуждия живот, в чуждите чаршафи, прекрачва тънката граница на личното пространство на другия. Кой кога се прибира вечер, кой с кого спи, какви торби носи с покупки, каква кола кара, какво пране простира, каква дограма е сложил в жилището си, как се облича – всичко е предмет на оживени разисквания.

Може би любопитството определя и огромния интерес на българския народ към предавания като Биг Брадър, Хванати в изневяра, Сървайвър, Стани богат и други подобни.

В същото време българинът не проявява любопитство към такива щекотливи теми като застрояването в Рила, Иракли, устието на Камчия, Странджа, бетонирането на Черноморското крайбрежие и на зимните ни курорти, унищожаването на природата ни и на всички безобразия, които се вършат в чудесната ни страна.

Може би любопитството е от топлата ни южняшка кръв. Всички южни народи са по-любопитни от северните.

Странни хора сме ние, българите! Любопитни, но пък и сърдечни и топли!

Шест деца!

Лежа си по корем на плажа в Китен и не мисля за нищо. Просто се препичам на слънцето. Изведнъж чувам бебешки плач и надигам глава - наблизо количка на плажа и бебе в нея, майка му го успокоява. Постепенно до съзнанието ми стига факта, че това е семейство с няколко – колко точно, ами да – 6 деца. Шестото – с неясен пол, в количката, но чудесно, пълничко бебе на около 6 -7 месеца. Иначе две момчета и три момичета – всички здрави, хубави деца.
Става 12 часа и всички получават по един кроасан и чаша натурален сок, бебето – мляко. Майката и бащата, добре изглеждащи, на около 35-37 години, хапват и те с децата.
Обзема ме симпатия и доброжелателност към това непознато семейство.
На другия ден пак са на плажа, на същото място. И пак ги наблюдавам и им се радвам.
Това, което ме спечелва е, че в това семейство няма напрежение, няма викове, закани, плач. Бащата чете книга под чадъра. Майката е до количката, облегнала глава на лодката. Всяко дете се грижи само за себе си, но никое не прави нещо укорително.
После бащата с всички деца влиза във водата и играят на топка. Плуват, смеят се.

Едно чудесно, задружно българско семейство!

Когато си тръгват, всяко дете взема по нещо от плажните принадлежности, които носят, а таткото и най-голямото момченце – количката с бебето.
Замислих се - сигурно отглеждането на толкова деца изисква повече средства и по-голямо жилище. Поне три спални за децата и една за родителите, станаха четири. Колко хора у нас имат такива големи жилища? И колко от тия, които имат големи жилища, имат повече от едно дете?
И все пак тези незнайни родители бяха решили да имат много деца, защото шест деца не са плод на случайност или грешка.

Иска ми се да има повече такива семейства!
Децата от такива семейства не е възможно да израстнат като лоши хора.

Размечтах се за времето, когато българските семейства ще имат възможност и желание да отглеждат по три деца.
Размечтах се за оня, отдавна изчезнал модел на здравото и сплотено българско семейство!
Размечтах се да се върнат обратно всички българи, напуснали страната ни, които подпомагат чужди икономики с труда си, с данъци и осигуровки върху заплатите си, колите и пр., с наеми и комунални услуги за жилищата си, с всичките пари които оставят в магазините.....

Размечтах се за една България от 10 млн. души българско население.
Дали пък са само мечти?

Бойскаути у нас ? Възможно ли е?

С удоволствие гледам, когато мога, детските коментари във новините на БТВ, както и предаването на бате Енчо „Кой е по-по-най”. Момчетата искат неизменно да станат шофьори на камиони, пожарникари или полицаи, за да се борят с „лошите”; момичетата – принцеси, фризьорки или лекарки.

Никой не иска да стане престъпник или „лош”.

Тогава къде се къса веригата? Какво се случва като пораснат?

Децата - те попиват това, което виждат, а то не е е най-доброто, което може да се види.

Какво очакваме? Децата на тази страна от сънищата си ли да вземат добрият пример, за да си създадат идол за подражание?

Изтрихме символите на оня строй – няма вече чавдарчета, няма пионерчета, Тимур и неговата команда не се дават за пример. Няма детски лагери.

Чудесно, но с какво ги заменихме?

Никой няма време да възпитава морални ценности у децата, всеки препуска в това забързано време, учителите - из материала, родителите - между работата и семейството.

Би могло да се помисли за някакви момчешки лагери, нещо като лагерите на бойскаутите в Америка. Със сигурност у нас има подготвени хора, планинари, които биха могли да организират обучение на децата. Да ги научат как да оцеляват в планината, как да я пазят, какво да направят, ако ги застигне буря, как да си запалят огън, без да предизвикат пожар, как да опънат палатка, как да сигнализират при бедствие и още много полезни умения.

Дали е много трудно това?

Сигурно не е най-лесното нещо, но доброто за децата ще е много повече, в пъти. Ще възпитат у себе си двигателна култура, ще се научат да ходят в планината, да я пазят чиста, а един ден ще научат на това и децата си.

Един правилник за поведение на момчетата и какви ценности изповядва момчешкото движение, име на движението. Няколко учители-планинари с авторитет, един лекар, кухня, провизии, лагер в планината. Не съм специалист, сигурно пропускам нещо, но поне има откъде да се почерпи опит по света.

След с. Железница нагоре, в отклонението към с. Плана е имало детски лагер /едно чудесно място/, който бурените бавно превземат. Сигурно и на други места, в планините, има такива запустели детски лагери. Толкова ли е трудно да се стегнат и в тях да се появат деца? Преди някой депутат или бизнесмен да е построил нещо.

Вместо децата да се чудят през лятото какви щуротии да измислят, а родителите да се чудят как да им организират ваканцията, могат да бъдат на лагер в планината. Да се катерят, да ходят на поход, да развиват мъжки умения, да не бъдат изнежени дебеланковци, седящи пред компютъра или скитащи по улиците, деца.