Eх, мъже...

Ваканция

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.















Тръгнахме за морето. Неочаквано и набързо. Съпругът ми е приключил спешната си работа и можем да тръгнем. Къде отиваме? Южното Черноморие - където ни хареса.
Набързо стягаме багажа, качваме се в колата и тръгваме. В началото съм малко унила, мисля за сто неща, но колкото по се отдалечаваме от София, настроението ми се покачва. Навън – горещо. Не помня да сме пътували и да е било хладно. Преди, когато кучето ни Бърси беше живо и идваше с нас на море, му отваряхме задния прозорец, а той взе, че скочи през прозореца веднъж в движение. Добре, че нищо лошо не се случи.

Преди и след Сливен, хора от околните села продават праскови - това е долината на прасковите. Зачервени, огромни, сочни и сладки праскови - това са най-хубавите праскови! И домати - розови, сладки, два домата тежаха един кг и сто и двадесет грама. Такива домати не съм видяла да има в Германия. За кой ли път ще го кажа - благословена земя имаме!
Пътят не е натоварен, стигаме бързо до Бургас. Оттам надолу, на юг .
Спираме в Лозенец. Хубави нови сгради, чудесни хотели, много джипове. Кисели физиономии на красиви руси момичета, атлетични младежи и не толкова. Щом си кисел – значи си от хайлайфа, явно това е мотото това лято. Не е за нас тук.
Следващият град – Царево. И тук нови покриви се виждат отдалеч, хотели, семейни къщи и надписи на всяка крачка – апартаменти за продаване и под наем, квартири свободни. Нещо не ни харесва и тук, има нещо дразнещо.

На мен все ми се привиждат онези туземни колиби със сламени покриви от далечни мечтани острови, които изглеждат примитивно, но само изглеждат така.

Следващото място е Ахтопол – дали не беше един от най-старите градове по морето?
Установяваме се в едно от десетте бунгала, които държи един частник, заградени с приветлива червена ограда. Бунгалото има две големи стаи, баня с бойлер, а отпред по цялото протежение широка тераса с мраморни плочи, маса, столове. Над всяко бунгало е разпостряло клони, дърво. Не е нужен климатик, естествено хладно е и се спи чудесно.
На сутринта пием кафе на терасата на слънце, закусваме вкусно. Отпред градинка, цветенца – е, има какво да се желае още. Банските, торбата с хавлии и отиваме на плаж.
Минаваме покрай примитивно ресторантче с рибарска мрежа, после през малка борова гора с килим от иглички и нападали шишарки и сме на плажа.Тук ни чака концесионерът /сигурно някоя мутра/ с опънати чадъри и място под тях срещу 5 лева. Морето все още е безплатно. А то ни посреща с бляскава повърхност, огледално тихо и чисто. Слънце в изобилие както винаги.
На другият ден решаваме да отидем на устието на р. Велека. Пътят в ужасно състояние, дълбоки коловози, все едно от трактор оставени и само майстор, като съпругът ми на волана, успява да ни изведе до мястото. Но каква красота ни очаква! От едната страна р. Велека – дълбока, лениво влачи зелените си води към морето, една ивица пясък, в който тя потъва и се губи и следва морето. Грохотът на разбиващи се вълни в скалите е първото, което чувам. . Между скалите са се оформили малки лагунки, с топла вода, докато не плисне следващата вълна. Заливът е огромен. Няколко къмпингуващи с палатки, следи от огън. Почти няма хора, наблизо две семейства румънци и млади момчета и момичета, които следват екопътеката от Ахтопол, през устието на Велека до Синеморец. Това е представата ми за хубав плаж – да няма много хора наоколо, да няма шум, да няма свирки на спасители и джетове, ревящи през морето. Спокойствие и само шума на морето, а днес то напомня за себе си.
На другия ден тръгваме за Силистар – друго райско кътче. Там определено има повече хора, но не прекалено, а пътят до там е приличен. Преди години никой не събираше пари за колата, сега някакъв чичко ни връчва билетчето. Красив залив, заграден от двете страни със скали, ситен пясък, красота и безбрежност.
Стояхме до късно на плажа, топлото слънце ни милваше приятно, после потеглихме обратно за Ахтопол.
На другият ден решихме да изследваме един от многото коларските пътища, които излизат от шосето. Отведе ни до едно рибарско селище, позапуснато, на малко заливче с каменист пясък. Лодките бяха горе, значи рибарите ги нямаше. Обратно.

Пътувахме до Синеморец, оттам до един следващ залив пеша през хълма, после до Резово. А тесният път минава през дъбови ниски гори и е приятно да се пътува.
Навсякъде е толкова красиво, имаме невероятна природа.

Порази ме нощното небе над Ахтопол. Такова небе в София не съм виждала. Въздухът ли е по-чист, та небето изглежда толкова близо и е обсипано с звезди. Малки, големи, по-ярки и по-незабележими, хиляди. И Млечния път и Голямата мечка, какви ли бяха другите съзвездия - не помня, толкова много звезди! Дори и луната в първата си четвърт и тя някак ярка и много близо – ще се покатеря на високо, ще протегна ръка и ще я достигна. Стоях, наслаждавах се и мечтаех. Красиво, безкрайно и пак си помислих – би било разхищение на природата при толкова звезди, само Земята да е населена с хора. Какви светове има зад тези звезди, за които нямаме и представа? Какво ли би било да отида там....

А щурците свирят на фона на това небе – такова спокойствие, тишина и забравям защо и къде съм и някак странно щастлива съм от мястото и уединението. Цивилизацията е далеч някъде, тук е само топлата нощ, небето и щурците.

Ахтопол е приятно градче, разположено по дължината на полуостров. Разхождахме се из него, по тесни улички в стария град под надвисналите смокини. Много смокини и нарове, дори палми и цветя по дворовете. Вечер, малкото пристанище за лодки е много красиво осветено в синьо.

Сега, когато пиша това, вече съм на работа. Отвреме навреме се отплесвам и пак съм на брега на морето.
До следващата година.

Сън

Как спите? По гръб, по корем? Все неправилни пози за здрав сън!
Трябва да спите на дясната страна, със свити колене - поза наподобяваща ембриона в утробата.
Така ни съветват уважавани доктори – американски разбира се, от най-различни предавания, статии в списания и всевъзможни публикации.

Мислех, че и аз спя неправилно.
Снощи гледах по телевизията Свами Дев Мурти - 108 годишен йога.
Поради напредналата си възраст, той ползва ученика си, за да покаже как е най-правилно да се спи.
Ами аз спя точно така – по корем, левият крак изпънат, десният свит в коляното и главата обърната на ляво. Дали пък не съм живяла в Индия!
Показа и няколко упражнения, гарантиращи здраве и дълголетие, ако се правят всеки ден. Прости и лесни.
Лягам на пода, ръцете встрани от тялото, краката свити в коленете. Наляво - докато коленете допрат пода, после надясно - докато коленете пак допрат пода. И така 50 пъти.
После две дихателни упражнения. После сън.

И така до 100 години! :))

Какво куче!

Роза от Монмартър

На село

Сигурно съм била на 9 години, когато със сестра ми ни пратиха на село при баба и дядо. Баба – много добра жена, слабичка, с руса коса, която сплиташе на плитка, усмихнати сини очи и бяла кожа, а дядо – с по-чепат характер, често ме „гълчеше”.
Селото е в Балкана, на 10 км от Габрово – с. Кметовци. Ще рече човек, че само кметове са се раждали в това село. Кметове – не знам, но умни хора несъмнено.
Къщата – строена през турско време, покрита с големи каменни плочи, както се е строяло по това време. Прозорчетата малки, с решетки. Къщата на два етажа. На долният етаж имаше една одая, която излизаше направо на нивото на вътрешния двор. Имаше и врата към зимника, където винаги беше хладно и се съхраняваха продуктите. Във вътрешния двор беше градинката на баба, с яркожълти гергини и други цветя. Имаше и пещ, в която са пекли хляб за многолюдната фамилия. И огнище, на което баба готвеше туко-що закланото пиле или печеше на плочата набраните от гората гъби. Гъбките пускаха сок и бяха невероятно вкусни.

В зимникът стоеше прясно приготвеното сирене, меко и още безсолно, което обожавам и до днес. И сланинката на тънки парчета с крехка кожичка – такава сланинка другаде не съм яла. И осолено крехко свинско месо.
На горният етаж имаше голям чердак с миндер, на който дядо си почиваше в горещи дни. От чердака се влизаше в една голяма стая с огнище, в която са спали всички деца навремето и една по-малка стая, в която спяхме ние със сестра ми.
Висок зид заграждаше къщата, вътрешния и външен двор. Две порти към пътя – едната голяма за каруцата с воловете и една малка за хората.
Пътят делеше къщата от гората. Хубава, широколистна, тъмна и хладна гора. Малко ме беше страх да ходя сама в гората. Там се намираше изворче, откъдето пълнехме с кратунка вода в дамаджаната. Грижливи ръце бяха покрили изворчето, за да е чисто и колкото и хора да бяха минали, на сутринта то беше пак пълно до горе.
Селото е разположено в планината и малкото ниви с жито, бяха отвоювана земя с много труд. Нищо не расте в планината – някоя дива череша, сини сливи, картофи. Долу, в ниското покрай реката, баба се грижеше за една градина, в която ставаха вкусни домати, пъпеши, дини, малко царевица.
В реката имаше малки вирове, където се къпехме със съседските деца.
Кокошките по цял ден се разхождаха из гората и снасяха яйца с тъмни жълтъци. Понякога лисица сграбчваше кокошка и се чуваше тревожно кудкудякане.
Зимата понякога имало вълци, казваше баба.
Селото с кметството, църквата и училището е било център на околните села и децата са вървели километри, за да дойдат на училище. Някога....
Селото е било известно с суджуците и луканките, които прави, защото поне животни се отглеждали много. Във всяка къща имаше крава или две, теленца.
Сутрин баба доеше кравата по тъмно и пиехме мляко. Бяхме слабички и злояди деца, а там от планинския въздух ли, не знам, но ни се отвори апетит.
Всички хора които срещахме по пътеките около селото, неизменно ни поздравяваха с „Добра среща” или „Помага бог”. Странно ми беше, в града никой не поздравява непознати. Добри хора живееха в планината.
Сега къщата е остаряла, много остаряла, превела се под тежестта на годините - поне 150, и изглежда някак малка.
Баба и дядо, отдавна не са между живите. Отидоха си от този свят и баща ми, и чичовците ми.
Останаха само спомените от детството.

Ние си имаме петел, кокошка, гъска...

Не знам има ли друго такова място в София. Блок, около който се разхождат на воля петел, кокошка, бяла гъска, зайчета и кучета.

Завиждате ли!

Тази сутрин в осем часа гъската обикаляше нервно около входа, като подканяше с грачещи звуци стопанина си да излезе по-бързо. Той се появи и двамата тръгнаха към парка – тя , успокоена и смешно клатеща се, той – бавно до нея, а отзад кучето му Ушка.
Винаги съм мислела, че гъските са глупави, а тази се държи като домашен любимец!

Преди години художникът в съседния вход си беше взел петел. Този петел пиеше бира от чашата на художника, снимаха го даже от телевизията, беше атракция на заведението в парка и непрестанно кукуригаше пред блока. По едно време изчезна.
Тогава художникът си взе куче, женско - Инук, а ние я наричаме Ушка /заради клепналото ухо/, което му роди дванадесет кутрета. Радвахме им се, такива едни малки, тичат напред назад, но пораснаха и станаха безинтересни.
Художникът ги подари, остана само майката.

Сега художникът си взе петел и кокошка. Разхождат се в зелената площ пред блока, петелът кукурига по цял ден, точно през пет минути. Клъвнат тук, клъвнат там и станаха големи. После се появи и гъската.

Появиха се и зайчета. Бягат из поляната, много са бързи.

Ушка пази петела, кокошката и гъската. Един циганин се опитал преди няколко дни да сложи в торбата едно от пернатите, но Ушка го захапала за крака.

Децата от блока си построиха импровизирана къщичка под боровете и мирно съжителстват с петела, кокошката, кучето и зайчетата.

Идилията е пълна – почти като на село сме. Очаквам някой ден да се появи и козичка.

Мила, наша, българска действителност :)