петък, 11 март 2011 г.

Утре щеше да бъде решаващият ден...

Беше много горещо. Поне 40 градуса на сянка. Въздухът не помръдваше. Слънцето не спираше да грее. Любимото му слънце! - то се бе превърнало в жестоко, огнено чудовище. Дори птиците се бяха изпокрили. Нищо не летеше, освен някоя заблудена мушица или насекомо. Дърветата, където бяха останали, бяха посивели от горещината и праха и бавно изсъхваха. Хората не излизаха от сградите до вечерта. Чуждоземните туристи разглеждаха набързо, каквото има за разглеждане и в 9 ч сутринта се прибираха в хотела, при климатика.
Ник трябваше да тръгне. Излезе от дома си облечен в черни дрехи, с черни високи обувки. Косата му беше също черна и дълга, сега вързана на врата. Запъти се към центъра на града. Улиците бяха пусти навсякъде. Сянката - рядка и хаотична. Бавно отмина центъра и се запъти към изхода на града. Доста далеч от тук, го чакаше Алекс – и тя беше в черно. Беше се приютила в една рехава горичка с мотора му.
След час ходене Ник стигна в горичката. Тялото му беше ужасно нагорещено, но умът учудващо хладен. Запалиха по цигара, внимателно загасиха фасовете и после тръгнаха.
Чакаха ги съмишлениците им. И те бяха в черно – бяха избрали черното като визуална алтернатива на бъдещето на планетата. Земята, почерняла от неспирните пожари, обгоряла и тлееща, напукана и изсъхнала, започнала да губи зеления си вид – една почти мъртва Земя.
Бяха решили да се съберат и най-накрая да излязат срещу инерцията – в цяла Европа в един и същи ден.
Глобалното затопляне беше факт, който с всяка изминала година ставаше все по-страшен, а никой не правеше нищо. Всяка година на континента Европа изгаряше от пожари една гора, с размерите на Гърция. Някакви съглашения на страните, някакви програми за след 10 години, а белите мечки умираха... Ледниците се топяха. Северната бяла шапка скоро щеше да е спомен само!
Ските и сноубордовете - непотребна вещ!
Озоновата дупка над Антарктида нарастваше с всяка година и беше достигнала внушителните размери от 27,2 млн. кв. км. Все заради хлорът, който се получаваше при широката употреба на фреони в промишлеността и бита.
И тогава се надигнаха младите. Те не бяха обременени от спомени като старите. Те не се страхуваха. Те казаха – това е нашият свят и ние искаме да живеем в него и на него! Не искаме на Луната или другаде, там няма зелена трева, няма зима и лято, няма дървета.
Трябваше да се направи нещо. Да се спре безумието на Земята.

Утре щеше да бъде решаващият ден...

Няма коментари:

Публикуване на коментар