Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.
Тръгваме на разходка с колата. Винаги е чудесно да напуснеш града и да се озовеш някъде на ново място, особено ако е в планината.
Трудното е да се измъкнем от София и да стигнем веднъж до магистрала Хемус – горещо, задръствания, светофари, нахални до безрасъдство шофьори, таксита и обичайните неща по Софийските булеварди.
На магистралата спокойно. Отбивката към Етрополе и там следим табелата за манастира „Св. Троица“. Пътуваме в гора, тихо спокойно и прохладно, няма друга кола пред нас или зад нас.
Манастирите винаги се намират на невероятно красиви места, закътани и по-далеч от хорските очи, така че не се учудвам, когато пристигаме в Етрополския манастир. Красиво разположен сред планината, огрян от слънцето, сред тишината на дърветата. Покой. Спряло време.
Ограден манастирски двор, вътре тревичка и две-три дървета, отрупани с круши, пейки на сянка, постройки за гости и църква. Не виждаме никой – нито цивилно, нито духовно лице. Оставяме пари за свещи, на самообслужване е и се запътваме към църквата. Оказва се, че я реставрират, вътре скелета и един реставратор във високото, под купола. Гледката не предразполага към уединение, пред олтара са струпани пакети с брашно, олио и някакви надиплени дарове от вярващи.
Манастирът е действащ паметник на културата.
Той има своята история, тъй като дълго време е бил книжовен и духовен център. Етрополския манастир води началото си още от годините на Втората българска държава. Според преданията, Иван Рилски се е заселил в района за известно време, преди да стане отшелник, в една от пещерите в близката местност Варовитец. Населението на Етрополе приело мястото за свято и положило основите на манастира “Варовитец”. Манастирският храм “Св. Троица” е изграден е от майстор Иван Боянин от брациговската строителна школа и представлява внушителна кръстовидна сграда с пет купола. Стенописите в черквата са от по-късен етап – създадени са през 1907 г.
По време на Османското робство манастирът е давал приют на български революционери. Един от тях е Васил Левски.
Виждаме къде е било скривалището му – в една малка стаичка, входът скрит под нара.
Прочетох в интернет, че в „Света Троица“ може да бъде видян таен тунел, прокопан, за да даде възможност на криещите се в светата обител революционери да избягат при нужда, но не го видяхме.
После слязохме по една пътечка до водопада Варовитец. Той не е голям, но се намира в гората и е красиво и романтично. Няма шум, няма горещина, няма никой, само слънчевите лъчи успяват да се прокраднат измежду високите дървета. Покой за очите и душата.
Връщаме се обратно, два коня са влезли в манастирския двор и пасат необезпокоявани.
Потегляме назад и надолу и когато стигаме разклонението, тръгваме към с. Ямна. Пътят лош, с дупки, срещат се повече коне, отколкото хора. Имаме усещането, че цялото това място е забравено от Бога и хората.
Продължаваме напред, пътят се вие покрай река Черни Вит, а отстрани са високите склонове на планината, обрасли в дървета.
Добре, че има планини и дървета още в тази страна. Величествена гледка.
Красиво, зелено, много зелено и пак няма никой и имаме чувството, че сме сами на света. Пожелавам си да не попадам тук, когато се смрачи и завали пороен дъжд, защото сигурно е страшно. По пътя си личи колко пръст е довлякъл дъждът от гората и как е пропаднало на места, шосето. По едно време виждаме чешма и спираме. Отдолу под пътя, на полянка се извисява паметник на Нейо Крачунов , който не е предал Бенковски на турците – „не ще го аз предам“, а е скочил от скалата. Не знаех, не съм чела за това.
И продължаваме по тесния асфалтов път, през красивата гора, започваме да срещаме повече коли и къщи и стигаме до разклона за Тетевен. След кратко колебание дали да продължим към Тетевен и Рибарица или към Гложенския манастир, избираме манастира.
Това е най-красивия и невероятен манастир, който съм виждала. Той е кацнал на една висока скала, със стръмни и отвесни скали и когато го видях от пътя долу, не можех да повярвам на очите си. Много нависоко и впечатляващо местоположение.
Докато стигнем до горе, трябва да преодолеем обаче много тесния лъкатушещ път в гората. Добре, че е делничен ден и само веднъж ни се наложи да се разминем с една кола – направо екстремно преживяване, разминахме се на косъм.
Не можах да направя хубава снимка на Гложенския манастир. В интернет има една великолепна снимка с автор Gegata - вижте я, заслужава си.
http://4coolpics.com/gallery_photo/52/177120.html
Качваме се по стръмните стълби, горе ни посреща радушно един отец и ни пита откъде сме. После през каменен тунел влизаме в двора на манастира"Свети Великомъченик Георги Победоносец".
Влизаме и в църквата.
Една роза е разцъфнала горе, в двора на манастира.
От стаичката, където се е крил Васил Левски и хората са хвърляли монети в скривалището – защо монети…, се открива невероятна гледка. Ако живеех на такова място, сигурно щях да съзерцавам с благовение тази красота, тези непристъпни склонове на Балкана. Човек се усеща малък, много малък тук. И преходен на фона на непреходността.
Запазени са спомени на монаси, че дякон Левски често намирал радушен прием в непристъпния манастир при своя приятел игумена Хаджи Евтимий (1864-1895 г.), който бил член на тайния революционен комитет.
Казват, че при ясно време, отгоре от манастира се вижда Дунав и Беломорието. Панорамата е безкрайна, погледът не може да обхване всичко, толкова надалеч се вижда и планини, планини. Невероятна природа!
На около 50 минути от манастира се намира пещерата Моровица, която със своите 3025 м подземни галерии е сред най-дългите в България.
В интернет пише за Гложенския манастир следното:
„Според преданието манастирът е построен през 13-ти век, когато по тези места се заселва украинският княз Георги Глож с благословията на цар Иван Асен II. В близост до кръстеното на него село Гложене и река Черни Вит той основава света обител, посветена на Св. Георги Победоносец, икона на когото носи със себе си. Според легендата, скоро след основаването на манастира, иконата многократно е изчезвала от обителта, само за да бъде намерена по-късно на хълма недалеч от селото, на който се намира настоящият манастир. Това необяснимо ‘бягство’ на иконата е било изтълкувано от монасите като божи знак за това, че манастирът трябва да бъде преместен на хълма, което и те в крайна сметка правят в края на 14 век. За кратко време, двата манастира съществуват паралелно, свързани от тунел помежду си. Този проход е използван многократно от Апостола на свободата Васил Левски за бягство от турците. За съжаление тунелът е затрупан от земетресение през 1928 г. В манастира е живял и известният български книжовник Васил Друмев след като княз Фердинанд, който изповядва католицизма, постановява Друмев да бъде затворен там. В продължение на 15 месеца той изкарва на солена риба и вода, както и на скришом давани му провизии от милостиви монаси през незабележим отвор на тавана на стаята му. Васил Друмев е освободен след падането на правителството на Ал. Стамболов.“
Преизпълнени с уважение към миналото ни, с красотата на видяното, с омиротворени души слизаме и поемаме към София. Към шума, праха, тълпата, но и към дома.
