Латино сага с истински елементи

Влад отби от Княжевско шосе наляво и джипът се закатери по стръмния път. Горе на високото беше къщата. Спря пред вратата, слезе да я отвори и вкара джипа в широкия двор. Два черни дога – Ахил и Хера тихо се приближиха. Бяха специално обучени да не лаят, но можеха да бъдат опасни към неканени гости. Той ги погали и погледна към къщата. Вечерта беше хладна, а тук сред Витоша - още повече. От прозорците струеше топла светлина, приканваше вътре и той набързо се изкачи по терасовидния зелен склон. Вътре го посрещна Клара, икономката. Беше запалила камината и в голямата стая беше приятно топло и светло. От прозорците се откриваше изглед към София - светеха блокове, квартали, улици.
Къщата беше голяма, с много прозорци, които улавяха слънцето през целия ден.
Клара пое работата и се нанесе, откакто Влад купи къщата преди няколко години. Половин немкиня по майка, педантично чиста и подредена, останала сама. Нищо не знаеше за живота й, но не му беше и необходимо. Стигаше му, че изглежда добре за възрастта си и подържа къщата; фризерите и хладилниците винаги бяха пълни /веднъж на десет дни зареждаха с джипа/ за неочаквани гости, от кухнята се носеше приятния мирис на нейния Kuchen.
Влад минаваше 53, беше понатежал и напълнял.
Демократичните промени го завариха зъболекар в поликлиника. Бързо улови вятъра на промяната, изтегли кредит и си направи частен кабинет. Беше добър зъболекар, а и му провървя. Кабинетът прерасна в клиника, а по-после във верига стоматологични клиники.
Живееше в панелен апартамент от 60 квадрата със семейството си, продаде го и купи друг голям и монолитен. После купи и къщата в Княжево.
Сега жена му и синовете живееха в София, а той се качваше в къщата и спеше тук. Отношенията с жена му бяха охладнели, беше я обичал някога, но вече - не.
Понякога синовете му събираха компании в къщата, водеха момичета, но предимно пролет и есен, лятото бяха на море. Зиме и джипът трудно се изкачваше по снежния, неразчистен път.
Влад вече не работеше, в клиниките му имаше достатъчно зъболекари. Занимаваше се с мениджмънта, с оборудване и поръчки, даваше по някоя консултация на млади колеги.
Животът му изведнъж стана по-лек, но и по-скучен.
Докато не я срещна. Беше довела 5-годишното си момиченце в кабинета да му проверят млечните зъби. Момиченцето беше сладко, мило и палаво. А майката привлече интереса му веднага. Излъчваше мека, приглушена красота, ненатрапчива. Стройна, с издължени крайници, светли коси и изразителни очи.
Разговорът тръгна непринудено и докато се усетят беше минал час.

На другия ден пиха кафе. После я покани в къщата.

- Клара, утре ще имаме гости – извести той икономката и се качи на горния етаж.

На другия ден се събуди с приятно очакване. Биби щеше да дойде следобед.

Клара я посрещна на вратата и я покани в голямата стая. – Заповядайте, какво сладко момиченце имате, на колко е? – Искате ли кафе, чай - какво да ви предложа? Изпекла съм пресен Kuchen с боровинки, със сметана, сега ще донеса и на двете ви. Сервира на масата и се разприказваха, докато Влад слезе. – От София ли сте, как се казвате?
- Бибиане, но всички ми казват просто Биби. - Да, от тук съм. - Ти си Клара, нали - Влад ми спомена. Да си говорим на ти.

-Какво хубаво и рядко име, защо ли така те е нарекла майка ти? – Ами майка си не познавам, била е половин немкиня и ме е кръстила на нейната майка – само това знам. Отгледа ме баба, майката на татко. А татко почина миналата година.

-Кога си родена, Биби? Да не би да е на 16 ноември? Осемдесета година?

-Да, как отгатна?

Клара пребледня и се олюля. Миналото изведнъж изскочи от съзнанието й, където ревниво го криеше и я връхлетя.
Пред нея, най-вероятно, беше дъщеря й Биби, която й отнеха след раждането. Инстинктът й подсказваше, че е тя.
Бащата на Биби не вярваше, че детето е негово или поне така й казваше.
За брак и дума не можеше да става.Той беше влиятелен и силен човек, а тя толкова млада и несигурна.
Взе й детето с помощта на връзките си, парите и адвокатите и го даде на майка си за отглеждане.
- Пази дъщеря ми, майка й почина при раждането и я възпитай добре. Ще й осигуря всичко.

Огорчена, наранена, с разбито сърце Клара събра багажа си и избяга в провинцията. Беше толкова безпомощна.
Дълги години преподаваше немски език в една гимназия, докато се пенсионира и реши да се върне обратно в София.

Нито веднъж не направи опит да види Биби, смяташе, че така е разумно.

Докато търсеше квартира разбра, че собственик на къща в Княжево търси икономка и прие работата.

-Биби, ти си моя дъщеря - каза Клара и сълзите потекоха сами по лицето й.

А това е внучката ми, нали?

Ще ти разкажа, колко много имам да ти разказвам – mein Gott, с какво заслужих тази милост?


Влад стоеше безмълвен на стълбите. Приятното очакване се беше изпарило.






Ако постът ви харесва, цъкнете за одобрение:)