На село

Сигурно съм била на 9 години, когато със сестра ми ни пратиха на село при баба и дядо. Баба – много добра жена, слабичка, с руса коса, която сплиташе на плитка, усмихнати сини очи и бяла кожа, а дядо – с по-чепат характер, често ме „гълчеше”.
Селото е в Балкана, на 10 км от Габрово – с. Кметовци. Ще рече човек, че само кметове са се раждали в това село. Кметове – не знам, но умни хора несъмнено.
Къщата – строена през турско време, покрита с големи каменни плочи, както се е строяло по това време. Прозорчетата малки, с решетки. Къщата на два етажа. На долният етаж имаше една одая, която излизаше направо на нивото на вътрешния двор. Имаше и врата към зимника, където винаги беше хладно и се съхраняваха продуктите.
Във вътрешния двор беше градинката на баба, с яркожълти гергини и други цветя. Имаше и пещ, в която са пекли хляб за многолюдната фамилия. И огнище, на което баба готвеше туко-що закланото пиле или печеше на плочата набраните от гората гъби. Гъбките пускаха сок и бяха невероятно вкусни.

В зимникът стоеше прясно приготвеното сирене, меко и още безсолно, което обожавам и до днес. И сланинката на тънки парчета с крехка кожичка – такава сланинка другаде не съм яла. И осолено крехко свинско месо.

На горният етаж имаше голям чердак с миндер, на който дядо си почиваше в горещи дни. От чердака се влизаше в една голяма стая с огнище, в която са спали всички деца навремето и една по-малка стая, в която спяхме ние със сестра ми.

Висок зид заграждаше къщата, вътрешния и външен двор. Две порти към пътя – едната голяма за каруцата с воловете и една малка за хората.

Пътят делеше къщата от гората. Хубава, широколистна, тъмна и хладна гора. Малко ме беше страх да ходя сама в гората. Там се намираше изворче, откъдето пълнехме с кратунка вода в дамаджаната. Грижливи ръце бяха покрили изворчето, за да е чисто и колкото и хора да бяха минали, на сутринта то беше пак пълно до горе.

Селото е разположено в планината и малкото ниви с жито, бяха отвоювана земя с много труд. Нищо не расте в планината – някоя дива череша, сини сливи, картофи. Долу, в ниското покрай реката, баба се грижеше за една градина, в която ставаха вкусни домати, пъпеши, дини, малко царевица.

В реката имаше малки вирове, където се къпехме със съседските деца.

Кокошките по цял ден се разхождаха из гората и снасяха яйца с тъмни жълтъци. Понякога лисица сграбчваше кокошка и се чуваше тревожно кудкудякане.

Зимата понякога имало вълци, казваше баба.

Селото с кметството, църквата и училището е било център на околните села и децата са вървели километри, за да дойдат на училище. Някога....
Селото е било известно с суджуците и луканките, които прави, защото поне животни се отглеждали много. Във всяка къща имаше крава или две, теленца.

Сутрин баба доеше кравата по тъмно и пиехме мляко. Бяхме слабички и злояди деца, а там от планинския въздух ли, не знам, но ни се отвори апетит.

Всички хора които срещахме по пътеките около селото, неизменно ни поздравяваха с „Добра среща” или „Помага бог”. Странно ми беше, в града никой не поздравява непознати. Добри хора живееха в планината.

Сега къщата е остаряла, много остаряла, превела се под тежестта на годините - поне 150, и изглежда някак малка.

Баба и дядо, отдавна не са между живите. Отидоха си от този свят и баща ми, и чичовците ми.

Останаха само спомените от детството.