Да се правиш на производител

Преди време харесах това “цвете” в саксия

И веднага се задействах. Отидох на пазар, където продаваха разсад за домати и си купих две стръкчета чери домати. Насадих ги в една саксия, сложих ги на слънце на балкона и зачаках.

Появиха се цветчета, а после малки доматчета като топченца. Топчета пораснаха.

Така им се радвам – това са първите доматчета, които аз отглеждам. Татко садеше няколко лехи с домати и няколко с краставички на двора, в къщи, но аз само си късах от тях.

Сега чувството е друго. Седя на балкона и гледам доматчетата и се чудя кога ще узреят.


И пръчка им сложих, и ги превързах да не клюмнат. И ги поливам най-редовно.

Щом узреят, ще ги снимам. И без това проглуших ушите на всички с моите доматчета.


знам, че изглежда смешно, но най-ценни са малките неща в живота.

Вчера една българка, живееща извън България, която не си е идвала от много години, беше написала това:

Охмабожебе!

ДОМАТИ бе!
ИСТИНСКИ.
Хвърлих чантата и директно в градината.
Откъснах, захапах и примрях от удоволствие.
Сок потече чак до лактите ми.
Мама вика, тати се смее, а аз омазана до ушите, ям и рева..



и тези, дето я четат и те реват...

Изтъркано за здравеопазването

Четох какво е написала Рут Колева от болничната си стая,

виждам снимката с храната, която й е дадена след операция,

допълвам със собствените си спомени, когато придружавах съпруга си в елитна болница,

после бях всеки ден при него в друга елитна болница,

предъвквам унижението как санитарките виждаха в мен ходеща касичка,

нахлуват неприятни спомени.... боли,

слушах българският лекар- невролог, който се върнал от Германия, за да работи и живее тук

и издържал само 3 месеца в болница “Света Ана”,

спомням си моя приятелка, която падна и си счупи крака на сватбата на сина си и й сложиха пирони,

а после се оказа, че е бил достатъчен само гипс за счупеното ...

и си мисля, че здравеопазването отсъства и по-страшното е, не вярвам, че ще го има някога.


В България, ако нямаш пари и връзки си, си загубен.


Ruth Koléva
28 май в 22:43 · Sofia ·
Чета тия дни как разни хора ни дават мотивация, колко е готино в България и как всеки трябва да се труди и да се развива. Всичко 6! Докато не ти се наложи да се сблъскаш със системата. Това тук е закуската в частна болница, в която преди 2 дни ме оперираха по спешност (след платени осигуровки + четирицифрена сума кеш) поглеждаш ситуацията отстрани и ти става тъжно, не заради парчето салам което няма как да наръфаш, защото всичко те боли, нито за двете филии хляб, а за това, че когато се наложи в България без връзки и пари си обречен. Сори.
Снимка на Ruth Koléva.

Шекспир

Днес се навършват 400 години от смърта на Шекспир. Починал на своя рожден ден – 23 април.

А кой не харесва Шекспир?

Запазила съм много слънчев спомен от къщата на Шекспир - всъщност това не беше неговата къща, а на жена му Ан - така ни обясни екскурзоводката. Беше със сламен покрив и пъстра градинка с цветя, много красива, преливаща от цветове, а имаше и топло, майско слънце и всичко това в автентичното градче Стратфорд, което не е мръднало от 16 век.

А дотам пътувахме през поля с рапица. Жълто отляво и отдясно, спокойно и зелено, отмора за очите, рай за душата.

Имам снимки на хартия, трябва да ги потърся.

За една супа от леща

Направих вкусна крем супа от червена леща с разни добавки. Докато дойде време за ядене, тя поизстина.

Включих котлона на най-силната степен само да загрее дебелото дъно на тенджерата.

И си викам - за минутка ще погледна фейсбук-а на компютъра в хола, да не вися в кухнята и затворих вратата.

По едно време ми замириса на нещо вкусно и си помислих – съседите отдолу явно добре готвят, но защо в хола готвят?

Ама така неосъзнато си помислих.

След малко усетих миризма на изгоряло, ама пак не включих, продължих да ровичкам из компютъра.

Изведнъж чух глас в главата си / сигурно е бил ангела ми / - всички миризми са от твоята кухня - и подскочих. Всичко бе в гъст дим, на талази се стелеше в коридора, а в кухнята да не говоря – котлонът свети червено, супата извряла, тенджерата черна,

хубавата ми нова тенджера, всичко дими и мирише. Ама как мирише, то направо смърди.

Отворих навсякъде, да прикрия следите, ама как се измирисва изгоряло ?

И няма супа


Ето затова новото строителство обедини кухненски бокс и хол.

за глътка въздух

като ме прободе снощи сърцето, ама хищно някак, викам си - край, отивам си.

май и лявата ми ръка изтръпна.

че и сама в къщи, стана ми едно страшно.

мисля си - като павел чернев ще си отида така изведнъж, като ваньо танов.

мислено казах на децата си, че ги обичам, да не ме забравят; казах на съпруга ми, че идвам

помислих си и за ремонта – пети месец правя ремонт в къщи и доникъде не съм, какво ли ще излезе накрая?

да се обаждам на 112, нали телефонът не бил в ред, обърквали повикванията, не засичали откъде идва сигнала,

туко-виж ми пратили баретите вместо доктор и линейка.

какво да правя – бях чела, че трябвало да се кашля, ами кашлях, изкарах всички фасове от дробовете си.

взе, че ми мина.

и реших – от утре спирам цигарите.

сутринта се събудих – жива съм. вали дъжд, мрачно, но аз дишам.

и поглеждам часовника - 8. ама това 7 ли означава или 9, нали смениха времето.

толкова съм объркана и спяща, а не съм руса по рождение.

и по-добре да си легна отново, то отговорът ще дойде после сам.

в девет пак се събуждам, но пускам телевизора, за да видя верния час – девет е.

рано ли е, късно ли е по новото време - иди разбери.

направих си кафе и седнах пред компютъра. в един момент поглеждам пепелника – три фаса в него, кога съм ги изпушила, нямам спомен.

толкова с добрите намерения.

пък и бях чела, че човек не умира, само съблича тялото си и преминава в друго измерение.

дано скоро не ми се наложи да проверя дали е вярно, ама колкото - толкова.

айде със здраве!

Шанхай, Китай

Племеницата ми се върна за Коледа от Китай и разказва странни неща.

В над 20-милионния Шанхай няма задръствания, но навсякъде се строят широки булеварди с пет ленти в едната и пет в другата посока.

Всички уважават по-възрастните от тях, това просто е издигнато в култ.

Какво е времето там? – питам аз. - Като тук. – А с парно ли си? – Не, с климатици във всяка стая. На времето Мао теглил една черта през територията на Китай и казал – от чертата нагоре е студено, там ще има парно отопление, а от чертата надолу е топло и без парно. Шанхай попада в топлата, южна част.


В Китай има нулева толерантност към шофьорите, употребили алкохол. Дори разказа за един китаец, който ял традиционната патица по пекински, в чийто сос имало алкохол и полицаите го спрели и отчели примерно 0.001 промил алкохол, но както си му е реда, го затворили за две седмици в клетка, без право на обаждане до когото и да е.

В Китай се плаща всичко с телефона – сметките за ток, вода и т.н., наем, в супермаркетите, навсякъде. Там телефонният номер е много важен и недай си боже, да го смениш, все едно трябва да си смениш ЕГН – то - много проблеми. Телефонният номер е свързан със сметката ти в банката с някакъв код – това не го разбрах съвсем.

Разказа, че след работа отивала на вечеря в нейна приятелка и на уличката имало знак – влизането забранено, защото разкопавали едната лента за някакъв ремонт, но тя минала, защото кара мотопедче. След вечерята, едното платно вече било поправено и разкопавали другото. На сутринта, като отивала на работа улицата била в идеално състояние и отворена за коли. Това ми напомни за Германия – там съм виждала същото.

В Китай няма престъпност – можеш спокойно да се разхождаш и през нощта, нищо няма да ти се случи. Явно много сурови закони има за криминалните деяния.

Обичат да се пазарят, когато ти продават някаква стока, може и да те излъжат с малко отгоре, но говорим за частните търговци.

Азиатците, в частност китайците не се целуват по улиците – не е прието. Може да се държат за ръце, да се обичат силно, но не се целуват. Свалките не са като в Европа, там мъжете ухажват по друг начин жените и на племеницата ми й се струва “захаросано”ухажването в Китай.

Ако работното време е до 18 ч, те продължават да работят и до 19 и до 20 и до 21 ч, щом има работа.

Търсели се преподаватели по английски език, по възможност от англоговорящи страни, защото целокупният китайски народ от най-ранна възраст иска да учи английски.

Китайците не приемат чернокожите като равни на белите.

И пият топла вода, вместо студена, през целия ден. Не чай, просто топла вода.

Всичко ти доставят в къщи, в това число и храна, от който си искаш ресторант.
Китайците обичат пилешки крака, затова и навсякъде се предлагат.

Няма Фейсбук.

Сутрин китайците излизат по пижами и чехли на разходка :)
Traditional Chinese walk in pyjama with 0 degrees in the morning


Това, което не й харесва е, че китайците плюят и се секнат по улиците - отвратително!


В заключение много й харесва в Шанхай, луд купон :)

Не знам защо се сетих за това

Когато постъпих за първи път на работа, беше 1 април. В стаята имаше трима мъже, които ми се видяха стари, сега отчитам, че са били над 50-те и не са били толкова стари. Вляво стоеше Иван, който всеки ден към 10 ч започваше да сгъва тоалетна хартия на равни късове и като приготвеше един куп, си го слагаше в джоба и излизаше от стаята. След около половин час се връщаше с мокри ръце, туко-що измити и търсеше в какво да ги избърше.

По диагонал стоеше Захари, който започваше всяко изречение с “ виж сега...”.

Срещу мен стоеше шефа, отговарящ на описанието “ на умна глава коса не се задържа”.

Аз бях млада, туко-що завършила, хвърчах в облаците, между следването бях успяла и да се оженя и нищо не разбирах от работата, която трябваше да върша.

Есента имаше някакъв празник и всички отидохме на ресторант – някъде в центъра, но не помня кой. Преди това Иван доверително ми каза – ти, ДЕЯнче, внимавай, че там ще бъде Иван нежното сърце, а той е голям сваляч, сваля колежки на поразия и после Митко... /Митко беше съпруга ми/.

Вечерта облякох прекрасната си зелена рокля – много си я харесвах, а как ми стоеше, подарък от майка ми и трепетно влязох в ресторанта . Нещо ядохме, после стегнато танцувахме, че всички шефове бяха там и гледаха кой, какво и как. И после въпросното Нежно сърце изникна отнякъде и ме покани на танго.
Той не беше тип агресивен мачо-сваляч, беше един чичко над 50 с избелели сини очи, целуваше ръце, усмихваше се и ръсеше някакви комплименти – нищо вълнуващо. Може и да е имал успех с някои позастаряващи колежки, жадни за мили думи и внимание, ама аз не се впечатлявах от такива неща.
Танцуваме, аз отронвам по някоя дума, хем притеснена, хем да не му дам някакъв повод, хем ми е жал за човека. Свършваме танца и аз възпитано, както ме е учила майка, казвам – много сте мил, а той ми отвръща – на майка ми чиниите.

Някак бях потресена.., сваляч звучи по-добре от простак.

И така....беше някога. Сега съм спец в работата.