На Рилските езера

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.




Е, направих го най-накрая.

От много време се каня да отида на Рилските езера. България е малка страна и е срамота да не съм видяла природните й забележителности.
Само че нещата стават, когато трябва да станат.

Тръгваме в петък за Рилските езера, за да избегнем съботно-неделната навалица от хора. А и температурите са подходящи –горещо е и не се очертава да вали.
С колата стигаме до хижа Пионерска, а там коли, коли. После на лифта.
Колкото повече се изкачваме, толкова по-ниска става растителността, а при езерата направо отсъства.

Тези гори се виждат само от лифта.
След двадесетина минути сме горе на хижата.

Това е началото.
Нямах и представа какво ме очаква. Първата ми реакция беше – аз не мога да изкача, но тръгнах.
Изненадана съм, че имаше повече хора, отколкото в центъра на София.
По двама, по четирима, цели групи, екипирани или не, всички пъплят в индианска нишка към езерата по долната или горната пътека. Чува се разнородна реч – английски, немски, най-вече български. Срещнахме две арабски двойки, жените забулени, избрали да отидат до езерата, качени на коне. Добре, че са на коне, защото са неподходящо обути за планината. Поздравяват ни с нещо като ‘салам алейкум” и ние повтаряме салам.. в отговор – арабският не ни е силния език.
Срещаме и една млада двойка, красивото полуголо момиче въздиша – този баир няма край, да се връщаме..
Срещаме дори една репортерка с микрофон и оператор с голяма камера до нея.
Всъщност, всички които срещнахме ни поздравяваха.. и усмихнати лица навсякъде – чудо! Дали няма нещо в тая планина, във въздуха – толкова любезни хора не съм срещала от детството си, когато ходех при баба в планината.
Другото в изобилие са конете – много коне, малки кончета, които сучат от майките си.

Това е Бъбрека, петото езеро.
Тук последователи на учението на Петър Дънов се събират, правят си лагер, посрещат своята Слънчева Нова година и изпълняват танца паневритмия на платото край езерото “Бъбрека”

Били са съвсем скоро тук, а е невероятно чисто, няма един хвърлен фас или някакъв боклук, не мога да повярвам на очите си.
Около езерото хората си почиват, лежат разсъблечени по бански, а слънцето е доста силно и прежуря. Водата е много студена.
Оттук започва катеренето към последните две езера – най-трудната част.
Около пътеката цъфтят тези малки лилави цветчета, отначало ги помислих за теменужки.

Нямам думи за цялата красота, която се разкри пред погледа ми. Просторно, необозримо,не може да се обгърне с поглед всичко, планината е величествена, огромна, необятна. И красиво, красиво. Немея.
Толкова съм малка сред тази планина, просто прашинка и толкова щастлива се чувствам тук, в необятната шир. Велико усещане. Една радост ме изпълва, безпричинна дори - аз съм част от този красив свят.

Ето видео, за да добиете предства за всичките езера – моите снимки не се получиха съвсем.

http://vbox7.com/play:68bd9b07&ef=1

После обратно.

Попитахме – за колко време се слиза до лифта – отговориха ни – за колкото сте се качили, за толкова ще слезете. Слизането не е много лесно, но слязохме.

После уморени се качихме на лифта, добре че го има този лифт.

Знам, че природозащитниците протестираха против построяването му, но без него накъде.


Нали сте чували този афоризъм - "един мъж не може да има всички хубави жени на земята, но все пак може да опита". Бих го перифразирала така - човек не може да види всички красоти на земята, но все пак може да опита.




До следващия път, Рила планина!