Есенна импресия

На село

Сигурно съм била на 9 години, когато със сестра ми ни пратиха на село при баба и дядо. Баба – много добра жена, слабичка, с руса коса, която сплиташе на плитка, усмихнати сини очи и бяла кожа, а дядо – с по-чепат характер, често ме „гълчеше”.
Селото е в Балкана, на 10 км от Габрово – с. Кметовци. Ще рече човек, че само кметове са се раждали в това село. Кметове – не знам, но умни хора несъмнено.
Къщата – строена през турско време, покрита с големи каменни плочи, както се е строяло по това време. Прозорчетата малки, с решетки. Къщата на два етажа. На долният етаж имаше една одая, която излизаше направо на нивото на вътрешния двор. Имаше и врата към зимника, където винаги беше хладно и се съхраняваха продуктите.
Във вътрешния двор беше градинката на баба, с яркожълти гергини и други цветя. Имаше и пещ, в която са пекли хляб за многолюдната фамилия. И огнище, на което баба готвеше туко-що закланото пиле или печеше на плочата набраните от гората гъби. Гъбките пускаха сок и бяха невероятно вкусни.

В зимникът стоеше прясно приготвеното сирене, меко и още безсолно, което обожавам и до днес. И сланинката на тънки парчета с крехка кожичка – такава сланинка другаде не съм яла. И осолено крехко свинско месо.

На горният етаж имаше голям чердак с миндер, на който дядо си почиваше в горещи дни. От чердака се влизаше в една голяма стая с огнище, в която са спали всички деца навремето и една по-малка стая, в която спяхме ние със сестра ми.

Висок зид заграждаше къщата, вътрешния и външен двор. Две порти към пътя – едната голяма за каруцата с воловете и една малка за хората.

Пътят делеше къщата от гората. Хубава, широколистна, тъмна и хладна гора. Малко ме беше страх да ходя сама в гората. Там се намираше изворче, откъдето пълнехме с кратунка вода в дамаджаната. Грижливи ръце бяха покрили изворчето, за да е чисто и колкото и хора да бяха минали, на сутринта то беше пак пълно до горе.

Селото е разположено в планината и малкото ниви с жито, бяха отвоювана земя с много труд. Нищо не расте в планината – някоя дива череша, сини сливи, картофи. Долу, в ниското покрай реката, баба се грижеше за една градина, в която ставаха вкусни домати, пъпеши, дини, малко царевица.

В реката имаше малки вирове, където се къпехме със съседските деца.

Кокошките по цял ден се разхождаха из гората и снасяха яйца с тъмни жълтъци. Понякога лисица сграбчваше кокошка и се чуваше тревожно кудкудякане.

Зимата понякога имало вълци, казваше баба.

Селото с кметството, църквата и училището е било център на околните села и децата са вървели километри, за да дойдат на училище. Някога....
Селото е било известно с суджуците и луканките, които прави, защото поне животни се отглеждали много. Във всяка къща имаше крава или две, теленца.

Сутрин баба доеше кравата по тъмно и пиехме мляко. Бяхме слабички и злояди деца, а там от планинския въздух ли, не знам, но ни се отвори апетит.

Всички хора които срещахме по пътеките около селото, неизменно ни поздравяваха с „Добра среща” или „Помага бог”. Странно ми беше, в града никой не поздравява непознати. Добри хора живееха в планината.

Сега къщата е остаряла, много остаряла, превела се под тежестта на годините - поне 150, и изглежда някак малка.

Баба и дядо, отдавна не са между живите. Отидоха си от този свят и баща ми, и чичовците ми.

Останаха само спомените от детството.

Една почти истинска история

Жената се качва винаги от една и съща спирка. За мой късмет винаги в рейса, с който пътувам. Много слаба, облечена с бяло

изцапано яке, с черна пола с цепка отзад, на която подгъвът виси разпран, с дълга сплъстена коса.

Мокасините - отлепени отпред . Левият чорап с бримки. Не е виждала баня скоро, усеща се. Застава около вратата и не се доближава

до нищо и до никого.

Личи, че се страхува.


Слиза на пазара “Красно село“ и тръгва около сергиите да търси нещо, което става за ядене. А после и място, където да преспи.


Това е Мария.


Някога беше симпатично младо момиче. Очите й се смееха, дори имаше мечти – малки, но мечти.


Ожени се за неподходящия човек, както често се случва в живота. Шофьор в градския транспорт, със сини очи и черна коса – от тия,

дето ги харесват младите глупави момичета и висят в шофьорските кабини. Красавец. Прибързано и много рано – беше на 16.

Обичаше го.

А после животът я завъртя и запрати в обратната посока. Надолу, вместо нагоре.


Първите години всичко беше добре. Роди им се дете. Беше на година и няколко месеца когато се разболя, дигна висока температура.

Почина в болницата – лекарите ли объркаха нещо, болестта ли беше лоша….


Плачеше непрекъснато и тайно се надяваше да има пак дете.


Очите й не се смееха вече, гледаха празни и безучастни.


Мъжът й започна да пие, не че преди не пиеше, но сега стана практика. Много ракия и жени..те го дърпаха към себе си, а тя търпеливо чакаше да се прибере. Прибереше ли се, ставаше лошо – крещеше и я биеше. Лошо пиянство имаше.


Изпитваше нещо като щастие, когато беше толкова пиян, че се строполяваше от вратата , безпаметен в леглото. На сутринта я забелязваше, разменяше една –две думи с нея, изяждаше шумно една паница супа и излизаше. Понякога не пиеше ден, два и надеждата, че всичко ще се оправи, я обземаше отново. И тя искаше като всички семейство, деца, а защо не и жилище…


Покорно носеше орисията си на слугиня, на изтривалка, на жена, която винаги е виновна за всичко и за всички несгоди.


- Такъв ми бил късмета- мислеше си тя – това ми било писано.


И съвсем очаквано / не и за нея/ , я изгони един ден и си прибра една по-свежа, пълничка и изрусена продавачка на билети.


Тя остана на улицата – изглеждаше на 50.


Нямаше образование, нямаше работа, нямаше нищо и никой. А най-вече нямаше желание за живот.


Преживя какво ли не – спа на открито, стоя гладна, избиха й два зъба едни момчета, опитваха да я изнасилят.

Искаше да умре.

Не бе чувала за „д-р Смърт", но ако беше – би го приветствала.


Но ето че се случи нещо странно. Една възрастна жена с добро сърце я видя на пазара и я попита иска ли да й даде стари дрехи.

Заведе я в къщичката си в Княжево, до реката, накара я да се измие, подстрига й нескопосано косата отдолу, после я облече и нахрани.


- Я, ти си била хубава – рече възрастната жена.


-Ако обещаеш, че няма да ме крадеш, можеш да останеш тук. Има легло , старецът ми почина преди години, сама съм. Вече нямам сили, имам нужда някой да е около мен, да ми помага.


Мария не можеше да повярва на ушите си. Сълзите закапаха, а мислеше, че очите й са пресъхнали завинаги.


- Аз ..не съм крадла – успя да каже само тя.

Да се правиш на производител

Преди време харесах това “цвете” в саксия

И веднага се задействах. Отидох на пазар, където продаваха разсад за домати и си купих две стръкчета чери домати. Насадих ги в една саксия, сложих ги на слънце на балкона и зачаках.

Появиха се цветчета, а после малки доматчета като топченца. Топчета пораснаха.

Така им се радвам – това са първите доматчета, които аз отглеждам. Татко садеше няколко лехи с домати и няколко с краставички на двора, в къщи, но аз само си късах от тях.

Сега чувството е друго. Седя на балкона и гледам доматчетата и се чудя кога ще узреят.


И пръчка им сложих, и ги превързах да не клюмнат. И ги поливам най-редовно.

Щом узреят, ще ги снимам. И без това проглуших ушите на всички с моите доматчета.


знам, че изглежда смешно, но най-ценни са малките неща в живота.

Вчера една българка, живееща извън България, която не си е идвала от много години, беше написала това:

Охмабожебе!

ДОМАТИ бе!
ИСТИНСКИ.
Хвърлих чантата и директно в градината.
Откъснах, захапах и примрях от удоволствие.
Сок потече чак до лактите ми.
Мама вика, тати се смее, а аз омазана до ушите, ям и рева..



и тези, дето я четат и те реват...

Изтъркано за здравеопазването

Четох какво е написала Рут Колева от болничната си стая,

виждам снимката с храната, която й е дадена след операция,

допълвам със собствените си спомени, когато придружавах съпруга си в елитна болница,

после бях всеки ден при него в друга елитна болница,

предъвквам унижението как санитарките виждаха в мен ходеща касичка,

нахлуват неприятни спомени.... боли,

слушах българският лекар- невролог, който се върнал от Германия, за да работи и живее тук

и издържал само 3 месеца в болница “Света Ана”,

спомням си моя приятелка, която падна и си счупи крака на сватбата на сина си и й сложиха пирони,

а после се оказа, че е бил достатъчен само гипс за счупеното ...

и си мисля, че здравеопазването отсъства и по-страшното е, не вярвам, че ще го има някога.


В България, ако нямаш пари и връзки си, си загубен.


Ruth Koléva
28 май в 22:43 · Sofia ·
Чета тия дни как разни хора ни дават мотивация, колко е готино в България и как всеки трябва да се труди и да се развива. Всичко 6! Докато не ти се наложи да се сблъскаш със системата. Това тук е закуската в частна болница, в която преди 2 дни ме оперираха по спешност (след платени осигуровки + четирицифрена сума кеш) поглеждаш ситуацията отстрани и ти става тъжно, не заради парчето салам което няма как да наръфаш, защото всичко те боли, нито за двете филии хляб, а за това, че когато се наложи в България без връзки и пари си обречен. Сори.
Снимка на Ruth Koléva.

Шекспир

Днес се навършват 400 години от смърта на Шекспир. Починал на своя рожден ден – 23 април.

А кой не харесва Шекспир?

Запазила съм много слънчев спомен от къщата на Шекспир - всъщност това не беше неговата къща, а на жена му Ан - така ни обясни екскурзоводката. Беше със сламен покрив и пъстра градинка с цветя, много красива, преливаща от цветове, а имаше и топло, майско слънце и всичко това в автентичното градче Стратфорд, което не е мръднало от 16 век.

А дотам пътувахме през поля с рапица. Жълто отляво и отдясно, спокойно и зелено, отмора за очите, рай за душата.

Имам снимки на хартия, трябва да ги потърся.

За една супа от леща

Направих вкусна крем супа от червена леща с разни добавки. Докато дойде време за ядене, тя поизстина.

Включих котлона на най-силната степен само да загрее дебелото дъно на тенджерата.

И си викам - за минутка ще погледна фейсбук-а на компютъра в хола, да не вися в кухнята и затворих вратата.

По едно време ми замириса на нещо вкусно и си помислих – съседите отдолу явно добре готвят, но защо в хола готвят?

Ама така неосъзнато си помислих.

След малко усетих миризма на изгоряло, ама пак не включих, продължих да ровичкам из компютъра.

Изведнъж чух глас в главата си / сигурно е бил ангела ми / - всички миризми са от твоята кухня - и подскочих. Всичко бе в гъст дим, на талази се стелеше в коридора, а в кухнята да не говоря – котлонът свети червено, супата извряла, тенджерата черна,

хубавата ми нова тенджера, всичко дими и мирише. Ама как мирише, то направо смърди.

Отворих навсякъде, да прикрия следите, ама как се измирисва изгоряло ?

И няма супа


Ето затова новото строителство обедини кухненски бокс и хол.

за глътка въздух

като ме прободе снощи сърцето, ама хищно някак, викам си - край, отивам си.

май и лявата ми ръка изтръпна.

че и сама в къщи, стана ми едно страшно.

мисля си - като павел чернев ще си отида така изведнъж, като ваньо танов.

мислено казах на децата си, че ги обичам, да не ме забравят; казах на съпруга ми, че идвам

помислих си и за ремонта – пети месец правя ремонт в къщи и доникъде не съм, какво ли ще излезе накрая?

да се обаждам на 112, нали телефонът не бил в ред, обърквали повикванията, не засичали откъде идва сигнала,

туко-виж ми пратили баретите вместо доктор и линейка.

какво да правя – бях чела, че трябвало да се кашля, ами кашлях, изкарах всички фасове от дробовете си.

взе, че ми мина.

и реших – от утре спирам цигарите.

сутринта се събудих – жива съм. вали дъжд, мрачно, но аз дишам.

и поглеждам часовника - 8. ама това 7 ли означава или 9, нали смениха времето.

толкова съм объркана и спяща, а не съм руса по рождение.

и по-добре да си легна отново, то отговорът ще дойде после сам.

в девет пак се събуждам, но пускам телевизора, за да видя верния час – девет е.

рано ли е, късно ли е по новото време - иди разбери.

направих си кафе и седнах пред компютъра. в един момент поглеждам пепелника – три фаса в него, кога съм ги изпушила, нямам спомен.

толкова с добрите намерения.

пък и бях чела, че човек не умира, само съблича тялото си и преминава в друго измерение.

дано скоро не ми се наложи да проверя дали е вярно, ама колкото - толкова.

айде със здраве!

Шанхай, Китай

Племеницата ми се върна за Коледа от Китай и разказва странни неща.

В над 20-милионния Шанхай няма задръствания, но навсякъде се строят широки булеварди с пет ленти в едната и пет в другата посока.

Всички уважават по-възрастните от тях, това просто е издигнато в култ.

Какво е времето там? – питам аз. - Като тук. – А с парно ли си? – Не, с климатици във всяка стая. На времето Мао теглил една черта през територията на Китай и казал – от чертата нагоре е студено, там ще има парно отопление, а от чертата надолу е топло и без парно. Шанхай попада в топлата, южна част.


В Китай има нулева толерантност към шофьорите, употребили алкохол. Дори разказа за един китаец, който ял традиционната патица по пекински, в чийто сос имало алкохол и полицаите го спрели и отчели примерно 0.001 промил алкохол, но както си му е реда, го затворили за две седмици в клетка, без право на обаждане до когото и да е.

В Китай се плаща всичко с телефона – сметките за ток, вода и т.н., наем, в супермаркетите, навсякъде. Там телефонният номер е много важен и недай си боже, да го смениш, все едно трябва да си смениш ЕГН – то - много проблеми. Телефонният номер е свързан със сметката ти в банката с някакъв код – това не го разбрах съвсем.

Разказа, че след работа отивала на вечеря в нейна приятелка и на уличката имало знак – влизането забранено, защото разкопавали едната лента за някакъв ремонт, но тя минала, защото кара мотопедче. След вечерята, едното платно вече било поправено и разкопавали другото. На сутринта, като отивала на работа улицата била в идеално състояние и отворена за коли. Това ми напомни за Германия – там съм виждала същото.

В Китай няма престъпност – можеш спокойно да се разхождаш и през нощта, нищо няма да ти се случи. Явно много сурови закони има за криминалните деяния.

Обичат да се пазарят, когато ти продават някаква стока, може и да те излъжат с малко отгоре, но говорим за частните търговци.

Азиатците, в частност китайците не се целуват по улиците – не е прието. Може да се държат за ръце, да се обичат силно, но не се целуват. Свалките не са като в Европа, там мъжете ухажват по друг начин жените и на племеницата ми й се струва “захаросано”ухажването в Китай.

Ако работното време е до 18 ч, те продължават да работят и до 19 и до 20 и до 21 ч, щом има работа.

Търсели се преподаватели по английски език, по възможност от англоговорящи страни, защото целокупният китайски народ от най-ранна възраст иска да учи английски.

Китайците не приемат чернокожите като равни на белите.

И пият топла вода, вместо студена, през целия ден. Не чай, просто топла вода.

Всичко ти доставят в къщи, в това число и храна, от който си искаш ресторант.
Китайците обичат пилешки крака, затова и навсякъде се предлагат.

Няма Фейсбук.

Сутрин китайците излизат по пижами и чехли на разходка :)
Traditional Chinese walk in pyjama with 0 degrees in the morning


Това, което не й харесва е, че китайците плюят и се секнат по улиците - отвратително!


В заключение много й харесва в Шанхай, луд купон :)