Вятърът и есента

Вятърът, като проверяващ, обходи градовете, парковете и планините и попита есента – защо дърветата са още с листа?

Нарушаваш правилата на Годишните сезони, време е.
- Хората им се радват, разхождат се в парковете и в планината, снимат, затова реших да ги оставя още малко. Пък и на животните им е по-топло в гората, като има листа по дърветата.

- Сланата и студът чакат, време е.

И вятърът наду бузи, засвири в прозорците и комините, преобърна натрупаните боклуци, понесе във въздуха празни торбички, отчупи клони, събори шишарките от боровете, развя съборените листа и ги завихри в буен танц.

Есента повика на помощ слънцето и топлината от юг, не искаше да я запомнят с лошо. Бяха я нарекли каймака на лятото и това определение й харесваше.

През нощта вятърът не отслабваше силата си, но топлината вървеше с него и в резултат хората засънуваха цветни сънища и помислиха, че идва пролетта.

Събудиха се – есен си беше, но каква есен! Великолепна.

Дано остане така поне до декември.

Латино сага с истински елементи

Влад отби от Княжевско шосе наляво и джипът се закатери по стръмния път. Горе на високото беше къщата. Спря пред вратата, слезе да я отвори и вкара джипа в широкия двор. Два черни дога – Ахил и Хера тихо се приближиха. Бяха специално обучени да не лаят, но можеха да бъдат опасни към неканени гости. Той ги погали и погледна към къщата. Вечерта беше хладна, а тук сред Витоша - още повече. От прозорците струеше топла светлина, приканваше вътре и той набързо се изкачи по терасовидния зелен склон. Вътре го посрещна Клара, икономката. Беше запалила камината и в голямата стая беше приятно топло и светло. От прозорците се откриваше изглед към София - светеха блокове, квартали, улици.
Къщата беше голяма, с много прозорци, които улавяха слънцето през целия ден.

Клара пое работата и се нанесе, откакто Влад купи къщата преди няколко години. Половин немкиня по майка, педантично чиста и подредена, останала сама. Нищо не знаеше за живота й, но не му беше и необходимо. Стигаше му, че изглежда добре за възрастта си и подържа къщата; фризерите и хладилниците винаги бяха пълни /веднъж на десет дни зареждаха с джипа/ за неочаквани гости, от кухнята се носеше приятния мирис на нейния Kuchen.


Влад минаваше 53, беше понатежал и напълнял.

Демократичните промени го завариха зъболекар в поликлиника. Бързо улови вятъра на промяната, изтегли кредит и си направи частен кабинет. Беше добър зъболекар, а и му провървя. Кабинетът прерасна в клиника, а по-после във верига стоматологични клиники.
Живееше в панелен апартамент от 60 квадрата със семейството си, продаде го и купи друг голям и монолитен. После купи и къщата в Княжево.

Сега жена му и синовете живееха в София, а той се качваше в къщата и спеше тук. Отношенията с жена му бяха охладнели, беше я обичал някога, но вече - не.

Понякога синовете му събираха компании в къщата, водеха момичета, но предимно пролет и есен, лятото бяха на море. Зиме и джипът трудно се изкачваше по снежния, неразчистен път.

Влад вече не работеше, в клиниките му имаше достатъчно зъболекари. Занимаваше се с мениджмънта, с оборудване и поръчки, даваше по някоя консултация на млади колеги.

Животът му изведнъж стана по-лек, но и по-скучен.

Докато не я срещна. Беше довела 5-годишното си момиченце в кабинета да му проверят млечните зъби. Момиченцето беше сладко, мило и палаво. А майката привлече интереса му веднага. Излъчваше мека, приглушена красота, ненатрапчива. Стройна, с издължени крайници, светли коси и изразителни очи.

Разговорът тръгна непринудено и докато се усетят беше минал час.

На другия ден пиха кафе. После я покани в къщата.

- Клара, утре ще имаме гости – извести той икономката и се качи на горния етаж.

На другия ден се събуди с приятно очакване. Биби щеше да дойде следобед.

Клара я посрещна на вратата и я покани в голямата стая. – Заповядайте, какво сладко момиченце имате, на колко е? – Искате ли
кафе, чай - какво да ви предложа? Изпекла съм пресен Kuchen с боровинки, със сметана, сега ще донеса и на двете ви. Сервира на масата и се разприказваха, докато Влад слезе.

– От София ли сте, как се казвате?

- Бибиане, но всички ми казват просто Биби. - Да, от тук съм. - Ти си Клара, нали - Влад ми спомена. Да си говорим на ти.

-Какво хубаво и рядко име, защо ли така те е нарекла майка ти? – Ами майка си не познавам, била е половин немкиня и ме е
кръстила на нейната майка – само това знам. Отгледа ме баба, майката на татко. А татко почина миналата година.

-Кога си родена, Биби? Да не би да е на 16 ноември? Осемдесета година?

-Да, как отгатна?

Клара пребледня и се олюля. Миналото изведнъж изскочи от съзнанието й, където ревниво го криеше и я връхлетя.

Пред нея, най-вероятно, беше дъщеря й Биби, която й бе отнета.

Някога се влюби в един мъж, доста по-възрастен от нея.

За брак с бащата на Биби и дума не можеше да става.Той беше влиятелен и силен човек, а тя толкова млада и несигурна.

Взе й детето с помощта на връзките си, парите и адвокатите и го даде на майка си за отглеждане.

- Пази дъщеря ми, майка й почина при раждането и я възпитай добре. Ще й осигуря всичко.

Огорчена, наранена, с разбито сърце Клара събра багажа си и избяга в провинцията. Беше толкова безпомощна.

Дълги години преподаваше немски език в една гимназия, докато се пенсионира и реши да се върне обратно в София.

Нито веднъж не направи опит да види Биби, смяташе, че така е разумно.

Докато търсеше квартира разбра, че собственик на къща в Княжево търси икономка и прие работата.

-Биби, ти си моя дъщеря - каза Клара и сълзите потекоха сами по лицето й.

А това е внучката ми, нали?

Ще ти разкажа, колко много имам да ти разказвам – mein Gott, с какво заслужих тази милост?


Влад стоеше безмълвен на стълбите. Приятното очакване се беше изпарило.






това съм го писала отдавна, но стои назад в блога и никой не го вижда, а аз много си го харесвам....

Не ви ли се струва, че...

Някога нещата се деляха на добри и лоши, на бели и черни.

Всичко беше много просто. Полутоновете и нюансите дойдоха по-късно.

Мъжете бяха добри, когато работеха, грижеха се за семейство и деца, градяха къща и пиеха само на празници без да прекаляват.

Жените бяха добри, когато си гледаха къщата, съпруга и децата, чистеха и готвеха, правеха баници, компоти и зимнина, плетяха или бродираха.

Децата бяха добри, когато учеха прилежно, поздравяваха, отстъпваха място на по-възрастните в градския транспорт и се влюбваха някъде към края на гимназиалното си образование.

Имаше и изключения разбира се, но не нарушаваха общата закономерност.

После дойде еманципацията и всичко се обърка.

Дойде и демокрацията, интернет, скайп, мобилни телефони и социалните мрежи и светът заприлича на едно голямо село.

Няма граници, няма и забрани.

Всичко е разрешено.

Разкрепостени модерни хора, разкрепостено облекло и отношения. Паднаха табутата.

Няма семейства, има съжителства. Има деца само с един родител.

Обратните избуяха и излязоха от сенките. Започнаха да сключват брак помежду си.

Английският започва успешно да измества българския език.

Учениците не искат знания , учението не е приоритет.

Младите не отстъпват вече място в градския транспорт – напротив избутват с лакти старите и се качват само отпред и заемат седалките. Край тях тъжно се държат с хилавите си ръце пенсионери, прегърбени и болни, озлобени от кучешкия си живот.

Без ограничения, светът стана по-свободен и достъпен, по-широк и по-лесен.

Неспокоен, нервен и несигурен.

Стана ли по-добър?

за Митко с любов

Липсва ми приятеля, на когото да кажа

- страх ме е, дали ще успея

а той да ми отвърне

- дай да те прегърна, всичко ще е наред,

давай , не се бой

и аз да му повярвам безрезервно,

да ме хване за ръка и да се разхождаме дълго

или да седнем на пейката и да говорим безспир,

докато изпразним душите си,

или да мълчим заедно.

имах такъв приятел,

а приятелството е безценен дар ..



вече пет години, откакто го загубих
напусна този свят

липсва ми...

моят съпруг, който ми беше приятел.



Блогът ми заприлича на табло за некролози и възпоминания, каквото имаше на края на нашата улица, в Сливен, но какво да се прави – това ми поднася живота.

10 години без татко

.

„Мила Дианка” – така започваха писмата на татко до мен с красивия му почерк, в онова време, когато нямаше мобилни комуникации, интернет и социални мрежи

Колко обич усещах в това обръщение!

Бях много слабичко дете и майка ми ме затваряше с една купа разбити пресни жълтъци с масло, какао и захар и „докато не изядеш всичко, няма да излезеш”, а той се връщаше от работа и ме спасяваше.

Гордеех се с моя умен, висок, синеок и щедър баща.

Татко, с когото ходехме да берем череши на лозето, вървяхме пеша и аз му разказвах своите детски тайни, а той ме слушаше и разбираше.

Татко, когото разочаровах, като напуснах МЕИ и не станах инженер.

Татко, който ми предаде любовта си към книгите и четенето.

Татко, който ми даде толкова много и винаги беше зад гърба ми, като спасителен бряг.

Толкова много спомени, живи и до днес.

Аз все така те обичам, татко!

Придружавах го с линейката от болницата до центъра по хемодиализа в последните му дни, чаках го в коридора и скришом плачех, защото усещах, че си отива. Много ме болеше.


Случи ли ми се нещо вълнуващо, неосъзнатата ми реакция е да набера татко.

10 години откакто го няма.


Всеки,който е загубил любим родител, знае каква празнина се отваря в душата след загубата му.

Искам да го помня все така млад.


Може би има невидим свят и той е в него и е добре. Дано!


За достойно изживяния живот забрава няма!

Унищожаваме се

Преди малко прочетох за кой ли път, че сьомгата, която се отглежда във ферми в Норвегия и Виетнам, е пълна с отрови. Според френските журналисти с право можем да наречем рибите, които се отглеждат в някои ферми във Виетнам и Норвегия, най-токсичната храна на света.

За филето от пангасиус да не говорим.

Не знам как стои въпроса с нашата пъстърва от развъдници, сигурно и там им хвърлят нещо, да не се разболяват рибите.

Пилетата били пълни с хормони и антибиотици.

Ами, те и кравите ги инжектират с какво ли не и после в млякото отива всичко, а оттам в сиренето, кашкавала.

Зеленчуците – пълни с нитрати. Плодовете – да сме гледали кода на малката лепенка върху вносните плодове, той подсказвал дали са с ГМО и дали са торени.

Маята, с която се прави хляба била вредна, не запомних какво имало в нея.

Колбасите вредни, кренвиршите още повече. Маргаринът – също.

То май нищо не остана за ядене.

Въздухът мръсен, пълен с прахови частици.

Хлорът във водата, с която се къпем, тровел тялото ни.

Ние унищожаваме околната среда, с което застрашаваме живота на всички.

Унищожаваме се бавно, целенасочено все едно с нашия живот приключва и живота на планетата.

И всичко е заради пари, пари, пари.

Александър Македонски е поискал да го погребат с отворени ръце,
за да видят всички, че една карфица не може да отнесе човек от тоя свят в отвъдното.

Спрете се бре, хора!

Есенна импресия

На село

Сигурно съм била на 9 години, когато със сестра ми ни пратиха на село при баба и дядо. Баба – много добра жена, слабичка, с руса коса, която сплиташе на плитка, усмихнати сини очи и бяла кожа, а дядо – с по-чепат характер, често ме „гълчеше”.
Селото е в Балкана, на 10 км от Габрово – с. Кметовци. Ще рече човек, че само кметове са се раждали в това село. Кметове – не знам, но умни хора несъмнено.
Къщата – строена през турско време, покрита с големи каменни плочи, както се е строяло по това време. Прозорчетата малки, с решетки. Къщата на два етажа. На долният етаж имаше една одая, която излизаше направо на нивото на вътрешния двор. Имаше и врата към зимника, където винаги беше хладно и се съхраняваха продуктите.
Във вътрешния двор беше градинката на баба, с яркожълти гергини и други цветя. Имаше и пещ, в която са пекли хляб за многолюдната фамилия. И огнище, на което баба готвеше туко-що закланото пиле или печеше на плочата набраните от гората гъби. Гъбките пускаха сок и бяха невероятно вкусни.

В зимникът стоеше прясно приготвеното сирене, меко и още безсолно, което обожавам и до днес. И сланинката на тънки парчета с крехка кожичка – такава сланинка другаде не съм яла. И осолено крехко свинско месо.

На горният етаж имаше голям чердак с миндер, на който дядо си почиваше в горещи дни. От чердака се влизаше в една голяма стая с огнище, в която са спали всички деца навремето и една по-малка стая, в която спяхме ние със сестра ми.

Висок зид заграждаше къщата, вътрешния и външен двор. Две порти към пътя – едната голяма за каруцата с воловете и една малка за хората.

Пътят делеше къщата от гората. Хубава, широколистна, тъмна и хладна гора. Малко ме беше страх да ходя сама в гората. Там се намираше изворче, откъдето пълнехме с кратунка вода в дамаджаната. Грижливи ръце бяха покрили изворчето, за да е чисто и колкото и хора да бяха минали, на сутринта то беше пак пълно до горе.

Селото е разположено в планината и малкото ниви с жито, бяха отвоювана земя с много труд. Нищо не расте в планината – някоя дива череша, сини сливи, картофи. Долу, в ниското покрай реката, баба се грижеше за една градина, в която ставаха вкусни домати, пъпеши, дини, малко царевица.

В реката имаше малки вирове, където се къпехме със съседските деца.

Кокошките по цял ден се разхождаха из гората и снасяха яйца с тъмни жълтъци. Понякога лисица сграбчваше кокошка и се чуваше тревожно кудкудякане.

Зимата понякога имало вълци, казваше баба.

Селото с кметството, църквата и училището е било център на околните села и децата са вървели километри, за да дойдат на училище. Някога....
Селото е било известно с суджуците и луканките, които прави, защото поне животни се отглеждали много. Във всяка къща имаше крава или две, теленца.

Сутрин баба доеше кравата по тъмно и пиехме мляко. Бяхме слабички и злояди деца, а там от планинския въздух ли, не знам, но ни се отвори апетит.

Всички хора които срещахме по пътеките около селото, неизменно ни поздравяваха с „Добра среща” или „Помага бог”. Странно ми беше, в града никой не поздравява непознати. Добри хора живееха в планината.

Сега къщата е остаряла, много остаряла, превела се под тежестта на годините - поне 150, и изглежда някак малка.

Баба и дядо, отдавна не са между живите. Отидоха си от този свят и баща ми, и чичовците ми.

Останаха само спомените от детството.

Една почти истинска история

Жената се качва винаги от една и съща спирка. За мой късмет винаги в рейса, с който пътувам. Много слаба, облечена с бяло

изцапано яке, с черна пола с цепка отзад, на която подгъвът виси разпран, с дълга сплъстена коса.

Мокасините - отлепени отпред . Левият чорап с бримки. Не е виждала баня скоро, усеща се. Застава около вратата и не се доближава

до нищо и до никого.

Личи, че се страхува.


Слиза на пазара “Красно село“ и тръгва около сергиите да търси нещо, което става за ядене. А после и място, където да преспи.


Това е Мария.


Някога беше симпатично младо момиче. Очите й се смееха, дори имаше мечти – малки, но мечти.


Ожени се за неподходящия човек, както често се случва в живота. Шофьор в градския транспорт, със сини очи и черна коса – от тия,

дето ги харесват младите глупави момичета и висят в шофьорските кабини. Красавец. Прибързано и много рано – беше на 16.

Обичаше го.

А после животът я завъртя и запрати в обратната посока. Надолу, вместо нагоре.


Първите години всичко беше добре. Роди им се дете. Беше на година и няколко месеца когато се разболя, дигна висока температура.

Почина в болницата – лекарите ли объркаха нещо, болестта ли беше лоша….


Плачеше непрекъснато и тайно се надяваше да има пак дете.


Очите й не се смееха вече, гледаха празни и безучастни.


Мъжът й започна да пие, не че преди не пиеше, но сега стана практика. Много ракия и жени..те го дърпаха към себе си, а тя търпеливо чакаше да се прибере. Прибереше ли се, ставаше лошо – крещеше и я биеше. Лошо пиянство имаше.


Изпитваше нещо като щастие, когато беше толкова пиян, че се строполяваше от вратата , безпаметен в леглото. На сутринта я забелязваше, разменяше една –две думи с нея, изяждаше шумно една паница супа и излизаше. Понякога не пиеше ден, два и надеждата, че всичко ще се оправи, я обземаше отново. И тя искаше като всички семейство, деца, а защо не и жилище…


Покорно носеше орисията си на слугиня, на изтривалка, на жена, която винаги е виновна за всичко и за всички несгоди.


- Такъв ми бил късмета- мислеше си тя – това ми било писано.


И съвсем очаквано / не и за нея/ , я изгони един ден и си прибра една по-свежа, пълничка и изрусена продавачка на билети.


Тя остана на улицата – изглеждаше на 50.


Нямаше образование, нямаше работа, нямаше нищо и никой. А най-вече нямаше желание за живот.


Преживя какво ли не – спа на открито, стоя гладна, избиха й два зъба едни момчета, опитваха да я изнасилят.

Искаше да умре.

Не бе чувала за „д-р Смърт", но ако беше – би го приветствала.


Но ето че се случи нещо странно. Една възрастна жена с добро сърце я видя на пазара и я попита иска ли да й даде стари дрехи.

Заведе я в къщичката си в Княжево, до реката, накара я да се измие, подстрига й нескопосано косата отдолу, после я облече и нахрани.


- Я, ти си била хубава – рече възрастната жена.


-Ако обещаеш, че няма да ме крадеш, можеш да останеш тук. Има легло , старецът ми почина преди години, сама съм. Вече нямам сили, имам нужда някой да е около мен, да ми помага.


Мария не можеше да повярва на ушите си. Сълзите закапаха, а мислеше, че очите й са пресъхнали завинаги.


- Аз ..не съм крадла – успя да каже само тя.

Да се правиш на производител

Преди време харесах това “цвете” в саксия

И веднага се задействах. Отидох на пазар, където продаваха разсад за домати и си купих две стръкчета чери домати. Насадих ги в една саксия, сложих ги на слънце на балкона и зачаках.

Появиха се цветчета, а после малки доматчета като топченца. Топчета пораснаха.

Така им се радвам – това са първите доматчета, които аз отглеждам. Татко садеше няколко лехи с домати и няколко с краставички на двора, в къщи, но аз само си късах от тях.

Сега чувството е друго. Седя на балкона и гледам доматчетата и се чудя кога ще узреят.


И пръчка им сложих, и ги превързах да не клюмнат. И ги поливам най-редовно.

Щом узреят, ще ги снимам. И без това проглуших ушите на всички с моите доматчета.


знам, че изглежда смешно, но най-ценни са малките неща в живота.

Вчера една българка, живееща извън България, която не си е идвала от много години, беше написала това:

Охмабожебе!

ДОМАТИ бе!
ИСТИНСКИ.
Хвърлих чантата и директно в градината.
Откъснах, захапах и примрях от удоволствие.
Сок потече чак до лактите ми.
Мама вика, тати се смее, а аз омазана до ушите, ям и рева..



и тези, дето я четат и те реват...

Изтъркано за здравеопазването

Четох какво е написала Рут Колева от болничната си стая,

виждам снимката с храната, която й е дадена след операция,

допълвам със собствените си спомени, когато придружавах съпруга си в елитна болница,

после бях всеки ден при него в друга елитна болница,

предъвквам унижението как санитарките виждаха в мен ходеща касичка,

нахлуват неприятни спомени.... боли,

слушах българският лекар- невролог, който се върнал от Германия, за да работи и живее тук

и издържал само 3 месеца в болница “Света Ана”,

спомням си моя приятелка, която падна и си счупи крака на сватбата на сина си и й сложиха пирони,

а после се оказа, че е бил достатъчен само гипс за счупеното ...

и си мисля, че здравеопазването отсъства и по-страшното е, не вярвам, че ще го има някога.


В България, ако нямаш пари и връзки си, си загубен.


Ruth Koléva
28 май в 22:43 · Sofia ·
Чета тия дни как разни хора ни дават мотивация, колко е готино в България и как всеки трябва да се труди и да се развива. Всичко 6! Докато не ти се наложи да се сблъскаш със системата. Това тук е закуската в частна болница, в която преди 2 дни ме оперираха по спешност (след платени осигуровки + четирицифрена сума кеш) поглеждаш ситуацията отстрани и ти става тъжно, не заради парчето салам което няма как да наръфаш, защото всичко те боли, нито за двете филии хляб, а за това, че когато се наложи в България без връзки и пари си обречен. Сори.
Снимка на Ruth Koléva.

Шекспир

Днес се навършват 400 години от смърта на Шекспир. Починал на своя рожден ден – 23 април.

А кой не харесва Шекспир?

Запазила съм много слънчев спомен от къщата на Шекспир - всъщност това не беше неговата къща, а на жена му Ан - така ни обясни екскурзоводката. Беше със сламен покрив и пъстра градинка с цветя, много красива, преливаща от цветове, а имаше и топло, майско слънце и всичко това в автентичното градче Стратфорд, което не е мръднало от 16 век.

А дотам пътувахме през поля с рапица. Жълто отляво и отдясно, спокойно и зелено, отмора за очите, рай за душата.

Имам снимки на хартия, трябва да ги потърся.

За една супа от леща

Направих вкусна крем супа от червена леща с разни добавки. Докато дойде време за ядене, тя поизстина.

Включих котлона на най-силната степен само да загрее дебелото дъно на тенджерата.

И си викам - за минутка ще погледна фейсбук-а на компютъра в хола, да не вися в кухнята и затворих вратата.

По едно време ми замириса на нещо вкусно и си помислих – съседите отдолу явно добре готвят, но защо в хола готвят?

Ама така неосъзнато си помислих.

След малко усетих миризма на изгоряло, ама пак не включих, продължих да ровичкам из компютъра.

Изведнъж чух глас в главата си / сигурно е бил ангела ми / - всички миризми са от твоята кухня - и подскочих. Всичко бе в гъст дим, на талази се стелеше в коридора, а в кухнята да не говоря – котлонът свети червено, супата извряла, тенджерата черна,

хубавата ми нова тенджера, всичко дими и мирише. Ама как мирише, то направо смърди.

Отворих навсякъде, да прикрия следите, ама как се измирисва изгоряло ?

И няма супа


Ето затова новото строителство обедини кухненски бокс и хол.

за глътка въздух

като ме прободе снощи сърцето, ама хищно някак, викам си - край, отивам си.

май и лявата ми ръка изтръпна.

че и сама в къщи, стана ми едно страшно.

мисля си - като павел чернев ще си отида така изведнъж, като ваньо танов.

мислено казах на децата си, че ги обичам, да не ме забравят; казах на съпруга ми, че идвам

помислих си и за ремонта – пети месец правя ремонт в къщи и доникъде не съм, какво ли ще излезе накрая?

да се обаждам на 112, нали телефонът не бил в ред, обърквали повикванията, не засичали откъде идва сигнала,

туко-виж ми пратили баретите вместо доктор и линейка.

какво да правя – бях чела, че трябвало да се кашля, ами кашлях, изкарах всички фасове от дробовете си.

взе, че ми мина.

и реших – от утре спирам цигарите.

сутринта се събудих – жива съм. вали дъжд, мрачно, но аз дишам.

и поглеждам часовника - 8. ама това 7 ли означава или 9, нали смениха времето.

толкова съм объркана и спяща, а не съм руса по рождение.

и по-добре да си легна отново, то отговорът ще дойде после сам.

в девет пак се събуждам, но пускам телевизора, за да видя верния час – девет е.

рано ли е, късно ли е по новото време - иди разбери.

направих си кафе и седнах пред компютъра. в един момент поглеждам пепелника – три фаса в него, кога съм ги изпушила, нямам спомен.

толкова с добрите намерения.

пък и бях чела, че човек не умира, само съблича тялото си и преминава в друго измерение.

дано скоро не ми се наложи да проверя дали е вярно, ама колкото - толкова.

айде със здраве!

Шанхай, Китай

Племеницата ми се върна за Коледа от Китай и разказва странни неща.

В над 20-милионния Шанхай няма задръствания, но навсякъде се строят широки булеварди с пет ленти в едната и пет в другата посока.

Всички уважават по-възрастните от тях, това просто е издигнато в култ.

Какво е времето там? – питам аз. - Като тук. – А с парно ли си? – Не, с климатици във всяка стая. На времето Мао теглил една черта през територията на Китай и казал – от чертата нагоре е студено, там ще има парно отопление, а от чертата надолу е топло и без парно. Шанхай попада в топлата, южна част.


В Китай има нулева толерантност към шофьорите, употребили алкохол. Дори разказа за един китаец, който ял традиционната патица по пекински, в чийто сос имало алкохол и полицаите го спрели и отчели примерно 0.001 промил алкохол, но както си му е реда, го затворили за две седмици в клетка, без право на обаждане до когото и да е.

В Китай се плаща всичко с телефона – сметките за ток, вода и т.н., наем, в супермаркетите, навсякъде. Там телефонният номер е много важен и недай си боже, да го смениш, все едно трябва да си смениш ЕГН – то - много проблеми. Телефонният номер е свързан със сметката ти в банката с някакъв код – това не го разбрах съвсем.

Разказа, че след работа отивала на вечеря в нейна приятелка и на уличката имало знак – влизането забранено, защото разкопавали едната лента за някакъв ремонт, но тя минала, защото кара мотопедче. След вечерята, едното платно вече било поправено и разкопавали другото. На сутринта, като отивала на работа улицата била в идеално състояние и отворена за коли. Това ми напомни за Германия – там съм виждала същото.

В Китай няма престъпност – можеш спокойно да се разхождаш и през нощта, нищо няма да ти се случи. Явно много сурови закони има за криминалните деяния.

Обичат да се пазарят, когато ти продават някаква стока, може и да те излъжат с малко отгоре, но говорим за частните търговци.

Азиатците, в частност китайците не се целуват по улиците – не е прието. Може да се държат за ръце, да се обичат силно, но не се целуват. Свалките не са като в Европа, там мъжете ухажват по друг начин жените и на племеницата ми й се струва “захаросано”ухажването в Китай.

Ако работното време е до 18 ч, те продължават да работят и до 19 и до 20 и до 21 ч, щом има работа.

Търсели се преподаватели по английски език, по възможност от англоговорящи страни, защото целокупният китайски народ от най-ранна възраст иска да учи английски.

Китайците не приемат чернокожите като равни на белите.

И пият топла вода, вместо студена, през целия ден. Не чай, просто топла вода.

Всичко ти доставят в къщи, в това число и храна, от който си искаш ресторант.
Китайците обичат пилешки крака, затова и навсякъде се предлагат.

Няма Фейсбук.

Сутрин китайците излизат по пижами и чехли на разходка :)
Traditional Chinese walk in pyjama with 0 degrees in the morning


Това, което не й харесва е, че китайците плюят и се секнат по улиците - отвратително!


В заключение много й харесва в Шанхай, луд купон :)

Не знам защо се сетих за това

Когато постъпих за първи път на работа, беше 1 април. В стаята имаше трима мъже, които ми се видяха стари, сега отчитам, че са били над 50-те и не са били толкова стари. Вляво стоеше Иван, който всеки ден към 10 ч започваше да сгъва тоалетна хартия на равни късове и като приготвеше един куп, си го слагаше в джоба и излизаше от стаята. След около половин час се връщаше с мокри ръце, туко-що измити и търсеше в какво да ги избърше.

По диагонал стоеше Захари, който започваше всяко изречение с “ виж сега...”.

Срещу мен стоеше шефа, отговарящ на описанието “ на умна глава коса не се задържа”.

Аз бях млада, туко-що завършила, хвърчах в облаците, между следването бях успяла и да се оженя и нищо не разбирах от работата, която трябваше да върша.

Есента имаше някакъв празник и всички отидохме на ресторант – някъде в центъра, но не помня кой. Преди това Иван доверително ми каза – ти, ДЕЯнче, внимавай, че там ще бъде Иван нежното сърце, а той е голям сваляч, сваля колежки на поразия и после Митко... /Митко беше съпруга ми/.

Вечерта облякох прекрасната си зелена рокля – много си я харесвах, а как ми стоеше, подарък от майка ми и трепетно влязох в ресторанта . Нещо ядохме, после стегнато танцувахме, че всички шефове бяха там и гледаха кой, какво и как. И после въпросното Нежно сърце изникна отнякъде и ме покани на танго.
Той не беше тип агресивен мачо-сваляч, беше един чичко над 50 с избелели сини очи, целуваше ръце, усмихваше се и ръсеше някакви комплименти – нищо вълнуващо. Може и да е имал успех с някои позастаряващи колежки, жадни за мили думи и внимание, ама аз не се впечатлявах от такива неща.
Танцуваме, аз отронвам по някоя дума, хем притеснена, хем да не му дам някакъв повод, хем ми е жал за човека. Свършваме танца и аз възпитано, както ме е учила майка, казвам – много сте мил, а той ми отвръща – на майка ми чиниите.

Някак бях потресена.., сваляч звучи по-добре от простак.

И така....беше някога. Сега съм спец в работата.

Гърция - една цветна приказка

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за грозната картинка, която представлява блога ми.

Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.

Харесвам Гърция, защото е запазила автентичния вид на селцата, на островчетата, на природата, защото е чиста и подредена, ниско застроена, красива и преливаща от цветове. Морето е точно това, което искаме от Гърция – чисто, синьо, прозрачно с бели плажни ивици и примамливи заливчета. Заливчета със скали и камъни, заливчета с фин пясък, заливчета с камъчета и по-едър пясък се редуват един след друг. Само на ръкава Ситония има над 60 плажа.

Харесвам небето, морето, горещото слънце и пасажите риби, които плуват около мен. За първи път видях морски таралежи - два.

Харесвам красивите им къщи, зелените морави отпред, пръснатите възглавници и пуфове по тревата, цветята, дърветата, красотата във всичко. Харесвам спокойствието, което ме обгръща, едно ми е лежерно и хубаво. Там наистина си почивам.

Къде другаде в ствола на палми има посадени мушката?

Пред една малка къщичка, стопанката навярно, бе опънала една връв, на която нанизала разноцветни квадратчета плат със сърчица в различен цвят - на снимката не се вижда много ясно.

Дори църквите са цветни, а дворчета им преливат от цветя, пейки и предлагат уединение за размисъл и тишина.

На връщане Андрю, нашият GPS глас - навигатор, на който погрешно бяхме задали да избягва магистралите и докато се осъзнаем, ни преведе през едни тесни пътища, през едни забутани гръцки селца, далеч от туристопотока, където хората не разбираха чужд език,но бяха дружелюбни и къщите им пак бяха хубави, спретнати и пак имаше цветя; после се озовахме сред жълто, полюшващо се море от слънчогледи, докъдето погледът стига. Е, върнахме се обратно на магистралата.

Харесвам, че плажовете са почти пусти, че няма забрани, няма спасители и флагове. Морето е винаги кротко и нежно, като езеро, наистина Бяло море, във водата не плува нищо, освен ята рибки и бавно, много бавно става дълбоко, цветовете на водата са толкова наситени.

Харесвам, че заведенията на брега на морето са едно до друго, перфектно обслужване, бързо сервиране, няма лъжи и измами в сметката. Като седне човек на масата, веднага му постилат нова, чиста и бяла покривка, носят вода и хляб, някъде намазан със зехтин, някъде зехтинът е в малка купичка, но винаги е чист зехтин, не примесен с нещо.
Харесвам морската им храна, вкусно приготвена, прясно уловената риба, от която можеш да си поръчаш да ти приготвят порция.
Тази година ме разочароваха с тиквичките по гръцки, не бяха хрупкави.

Харесвам липсата на ограничения , навсякъде има пепелници, пушат си свободно хората, няма полицаи, няма дебнещи катаджии.Няма шумна нощна музика, няма строежи и шум.
Харесвам, че гърците са приветливи, усмихнати, все едно цяло лято само теб са чакали да дойдеш на почивка – така се прави туризъм.

Аз харесвам нашето море , то е море с характер, години наред съм почивала на него, намирам прелест във вълните, в красивите заливи, в пясъка, като пудра захар, в залезите, но съм отвратена от бетона, от хотелите-мастодонти /като Бутамята на Синеморец/, от незаконни сделки със земи покрай морето, от събирането на такси за хавлия на плажа, за паркиране край Силистар, от изливането на отходни води в морето, от дребнавата, алчна същност на хотелиери - малки и големи, от лошото обслужване, от мутрите, от мръсотията, от.....списъкът е дълъг.

Това, което е загубено на нашето Черноморие, го намерих в Гърция.

Гърция, една цветна приказка!




ако написаното ви харесва, разцъкайте бутоните :)