Защо дърветата запазват чуждите гнезда,
а не запазват
собствените си листа?

Сбогом

тръгна си, замина, няма те..
не можах да ти помогна..
взе нещо от мен
тепърва ще осъзнавам колко е голямо то,

миризмата на тамян и свещи не излиза от ноздрите ми
не беше ти сред цветята –
отсъствие на всякакво присъствие…

утре на 20 октомври щяхме да празнуваме годишнина от сватбата
трябваше да бъдем атомен съюз според астролозите,
но по-често не бяхме
карахме се, сдобрявахме, обичахме се, гледахме се сърдито или с любов,
случваха ни се много и различни неща,
но винаги бяхме едно цяло
аз, ти и децата
толкова много години
невидими нишки ни свързваха - много здрави, като въжета

сигурно си имал слаби черти – някак ми избледняха
помня само хубавите ти страни
на нещо си ме научил, на нещо съм те научила…
няма да ме иронизираш, няма да те „вкарвам“ в пътя
няма да ме погалиш, няма да те погаля…
заспивам, събуждам се, насън те търся и ми липсваш
няма я половинката ми
господи, как ми липсва тая половинка…
беше ми хубаво с теб!

всичко свърши
толкова е тихо

и пусто

изпълзяват през нощта в леглото страшни чудовища – на страха, на самотата, на отчаянието,
завивам се през глава, но пак ги усещам

всичко в дома ни напомня,
не,
крещи за теб – любимото ти кресло
огромната ти юридическа библиотека,
бележките ти,
телефонът ти, който продължава да звъни
чашата ти за кафе,
неизпушената кутия цигари...

дано си отишъл в по-добър свят!

Сбогом, Митко!

навярно ще се видим...

....

Докато се люшкам между надеждата и отчаянието, докато трудно се удържам да не се срина в ямата на безнадежността, докато съм толкова безпомощна и ми идва да вия от болка, докато мога само да стоя край леглото на съпруга си, разбирам, че добротата не е мъртва.

Докато проклинам съдбата, живота, здравната ни система, лошата организация в болниците, частните линейки, докато ме приемат като ходеща касичка, откривам, че има „човеци“ между лекарите, сестрите, санитарите.

Като снежна топка, която се търкаля и става все по-голяма, така расте и приятелското отношение, съпричастността на хората, желанието да помогнат със съвет, информация, добра дума, с нещо друго.

А толкова много ми трябва точно съчувствие и добра дума.



Благодаря ви, добри хора!

На Рилските езера

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.




Е, направих го най-накрая.

От много време се каня да отида на Рилските езера. България е малка страна и е срамота да не съм видяла природните й забележителности.
Само че нещата стават, когато трябва да станат.

Тръгваме в петък за Рилските езера, за да избегнем съботно-неделната навалица от хора. А и температурите са подходящи –горещо е и не се очертава да вали.
С колата стигаме до хижа Пионерска, а там коли, коли. После на лифта.
Колкото повече се изкачваме, толкова по-ниска става растителността, а при езерата направо отсъства.

Тези гори се виждат само от лифта.
След двадесетина минути сме горе на хижата.

Това е началото.
Нямах и представа какво ме очаква. Първата ми реакция беше – аз не мога да изкача, но тръгнах.
Изненадана съм, че имаше повече хора, отколкото в центъра на София.
По двама, по четирима, цели групи, екипирани или не, всички пъплят в индианска нишка към езерата по долната или горната пътека. Чува се разнородна реч – английски, немски, най-вече български. Срещнахме две арабски двойки, жените забулени, избрали да отидат до езерата, качени на коне. Добре, че са на коне, защото са неподходящо обути за планината. Поздравяват ни с нещо като ‘салам алейкум” и ние повтаряме салам.. в отговор – арабският не ни е силния език.
Срещаме и една млада двойка, красивото полуголо момиче въздиша – този баир няма край, да се връщаме..
Срещаме дори една репортерка с микрофон и оператор с голяма камера до нея.
Всъщност, всички които срещнахме ни поздравяваха.. и усмихнати лица навсякъде – чудо! Дали няма нещо в тая планина, във въздуха – толкова любезни хора не съм срещала от детството си, когато ходех при баба в планината.
Другото в изобилие са конете – много коне, малки кончета, които сучат от майките си.

Това е Бъбрека, петото езеро.
Тук последователи на учението на Петър Дънов се събират, правят си лагер, посрещат своята Слънчева Нова година и изпълняват танца паневритмия на платото край езерото “Бъбрека”

Били са съвсем скоро тук, а е невероятно чисто, няма един хвърлен фас или някакъв боклук, не мога да повярвам на очите си.
Около езерото хората си почиват, лежат разсъблечени по бански, а слънцето е доста силно и прежуря. Водата е много студена.
Оттук започва катеренето към последните две езера – най-трудната част.
Около пътеката цъфтят тези малки лилави цветчета, отначало ги помислих за теменужки.

Нямам думи за цялата красота, която се разкри пред погледа ми. Просторно, необозримо,не може да се обгърне с поглед всичко, планината е величествена, огромна, необятна. И красиво, красиво. Немея.
Толкова съм малка сред тази планина, просто прашинка и толкова щастлива се чувствам тук, в необятната шир. Велико усещане. Една радост ме изпълва, безпричинна дори - аз съм част от този красив свят.

Ето видео, за да добиете предства за всичките езера – моите снимки не се получиха съвсем.

http://vbox7.com/play:68bd9b07&ef=1

После обратно.

Попитахме – за колко време се слиза до лифта – отговориха ни – за колкото сте се качили, за толкова ще слезете. Слизането не е много лесно, но слязохме.

После уморени се качихме на лифта, добре че го има този лифт.

Знам, че природозащитниците протестираха против построяването му, но без него накъде.


Нали сте чували този афоризъм - "един мъж не може да има всички хубави жени на земята, но все пак може да опита". Бих го перифразирала така - човек не може да види всички красоти на земята, но все пак може да опита.




До следващия път, Рила планина!

Лято е

Пазарите са отрупани с лятно изобилие.


Огромни розови домати за салата, червени домати, хрупкави тънки краставички, тиквички, зелени чушки, червени салати,моркови, бели патладжани,червен лук, чесън, свежи подправки.

Все още се намират череши, има сочни круши петровки, нектарини, праскови, ябълки, сливи, малини, ухаещи пъпеши, резени червена сладка диня.
Зачервени, меки и сладки кайсии, само за 1.60 лв . Като се сетя за ”гумените“ кайсии в Германия, които на вид го докарваха, но на вкус - нищо общо с нашите и дори не струваха 1.60 евро, а много повече, за пластмасовите им еднакви домати, за киселите череши, които служеха повече за украса на дворовете...

У нас всичко е вкусно и сладко.

Сега е времето да се заредим с полезни хранителни вещества - витамини, минерални вещества, биофлавоноиди.

Плодовете и зеленчуците помагат много при изчистването на организма от токсините. А и са незаменима част от всяка диета за отслабване или поддържане на килограмите. Те играят важна роля в правилното функциониране на целия ни организъм, общото ни здраве, съдържат мощни антиоксиданти.

Да използваме лятото.

В каква благословена страна живеем!

за цигарите..

Забраняват тютюнопушенето.


След концерта на Васко Василев /ама какъв концерт!/ на трамвайната спирка пред НДК се изсипа голяма част от присъствалите. Точно тогава захладня и един студен вятър пронизваше телата. А трамваите се бяха изпарили. И така около 20 минути. Запалих цигара и се почувствах като престъпник. Улових неодобрителни погледи. Още две жени събраха смелост и запалиха и те. После възпитано загасихме цигарите и хвърлихме угарките в кошчето.
Как ли ще е след 1 юни?

Ама то всичко ни е наред – да се чудиш защо пушат хората.
- здравеопазването ни - на ниво,
- заплатите – като европейските,
- благоустрояването – няма грешка, едни квартали се ширнали, чисти, подредени, санирани
- алкохолизъм – никакъв,
- транспорт – нови превозни средства, блестят от чистота,
- пътищата ни оправени, колите спазват правилата,
- корупция - няма,
- престъпност – никаква, постепенно ще престанем да си заключваме и вратите

само цигарите пречеха на хората да живеят до 100 години, но от 1 юни ще поправим и това и вече всичко ще бъде наред.

Така България ще стане поредната европейска страна със строги ограничения на пушенето на обществени места. Опитът показва, че ограниченията не допринасят за търсения ефект и отказалите се заради рестрикциите активни пушачи са много по-малко от очакванията.

А един непушач да разбере пушач е все едно сит на гладен да повярва.
Всичката Мара втасала, само цигарите....


Обичам да ми забраняват!

Балерина

Всички имаме своите мечти – цветни, големи , малки, сбъднати или несбъднати, споделени или не, тайни или явни, позабравени или силни, те са някъде в нас.
Моята беше да стана балерина.
От съвсем малка.
Не знам защо.
Бях на 4-5, когато мама ме заведе в частна балетна школа. Преподавател ни беше един известен български балетист, вече покойник.
Той ни говореше как ще ни направи големи балерини, а аз вече се виждах такава.
Той ни говореше как трябва да преминем през уморителните, скучни и задължителни упражнения на балетната станка, а аз вече исках да съм ги преминала и нямах търпение да започнем.
Той ни говореше как ще танцуваме с балетни палци, а аз вече мислено ги бях обула и танцувах ..
Той ни говореше как ще сме облечени в балетни пачки..

Свърши бързо…..
Балетистът замина за някъде.

После на 7-8 години пак тръгнах на балет. Беше по-реално от преди и мечтата ми изглеждаше по-близка. Играехме на станки, репетирахме с палци, шиеха се балетни пачки, щяхме да изнесем концерт.
Само че пак не се получи.
Дойде някаква комисия, не помня добре каква и ние трябваше да покажем какво сме научили. Тогава ме преместиха от средата, където танцувах, в десния край…,
а най-добрите са винаги в средата.
Не можех да понеса това тогава, аз исках да бъда не просто балерина, а най-добрата и през сълзи заявих, че напускам трупата.
После плаках и на концерта, когато свита в залата, гледах моите приятелки да танцуват на
сцената, но не се върнах повече.

По-късно не пропусках балетна постановка.
Когато се влюбих за първи път, съвсем закономерно, беше в балетист.
И това приключи.

Той ми подари розови палци.
Понякога ги изваждам от гардероба, завързвам розовите ширити около глезените, изправям се на палци и за един кратък миг си представям, че съм на сцената и танцувам Одета – Одилия в Лебедово езеро…

После ми става смешно.
Времето за балет свърши.

Когато гледам балет или филм с балет, нещо ме пробожда, като несподелена любов.

Как ли щеше да се стече живота ми, ако бях станала балерина – не знам.

Истината е, че се чувствам добре в сегашната си кожа.

Сигурно така е трябвало да стане.


Щом видях тази снимка в фейсбук, познах детската си мечта.


Дали животът ни е предопределен или ние го създаваме…