понеделник, 22 март 2010 г.

За детството и .... „сладките” спомени















Всеки пази в душата си едно малко местенце, където е скътал спомени от детството си. И тъй като времето отмива неприятните неща, почти сигурно е, че спомените на всеки са чисти и безоблачни, емоционално обагрени и несъмнено приятни.

Искам да ви разкажа за моите.....

Когато обърна поглед назад в детството си, виждам цъфналата в бяло слива пред прозореца, огрения от слънцето двор, виждам къщата, в която живеех с родителите и сестра ми, баба и леля с нейното семейство. Къщата беше строена през 1902 г. с дебели зидове и високи тавани, а отдолу имаше мазе – най-страшното и най-очарователното място. Тук баба държеше кошницата с мушмули, чакащи да омекнат; сладката сварени от най-различни плодове, растящи в двора или на лозето – като се почне от череши и вишни, зелени смокини с корички от портокал, та се стигне до сладко от големи бели зърна грозде с орехи, пестил, мармалад от шипки, правен собственоръчно от нея, разни туршии, ябълки и орехи.
Баба беше отгледала три дъщери, останала вдовица на 39 години и никога повече не се омъжила. Беше приготвила чеиза им, задомила ги и отгледала всичките си шест внуци.

А беше хубава жена, на празник обличаше тъмносиня рокля от естествена коприна на малки бели точици и излъчваше доброта и благородство.

Запомнила съм думите й – когото бог обича, му дава момиче.

Около къщата върху каменни плочи с неправилна форма бяха наредени саксии с индрише и мушкато, а плочите отпред стигаха до градинката на баба. Това беше една пъстра градинка, която баба сама прекопаваше напролет. В нея се появяваха първо кокичета, после лалета, зюмбюли и цяло лято до късна есен все нещо цъфтеше до последните „димитровчета”, които попарваше сланата. Само чемширите оставаха зелени цяла зима.

От двете страни на стълбите се радваха на слънцето две лимонови дръвчета, посадени в дървени чебъри. Лимоните не ми се струваха кисели и аз тайно късах от тях и ги ядях с кората. Това не беше разрешено, плодовете се пазеха за зимата, но именно това ги правеше толкова „сладки”. Баба ми прощаваше – бях първата й внучка, кръстена на нея и отгледана от нея /е, това го разбрах по-късно/.

Всички наоколо живееха в къщи с огромни дворове, с плодни дървета и градинки с цветя, вратите на къщите не се заключваха, съседите се уважаваха и си помагаха. Можеше да се отиде във всяка къща, по всяко време. Когато се родеше бебе, викаха баба да го къпе през първите 40 дни и после й подаряваха нощница и хавлия. Баба имаше много подарени нощници и хавлии.

А за нас децата беше прекрасно време.

След градинката на баба започваше двора – там беше нашето детско царство. Дворът от детството ми изглеждаше огромен, после като пораснах – не чак толкова. Растяха сладки зарзали, имаше и лапад, лехи с марули, лук, чесън и магданоз, но и достатъчно място за игра.

От двете страни на къщата имаше по едно огромно дърво – едното даваше червени сливи, а другото – жълти. На тези дървета се катерехме, криехме, играехме. Игрите просто нямаха край.

Когато огладнявахме, набързо хапвахме филийка, намазана с олио и поръсена със сол и червен пипер и продължавахме.

Пиехме направо от чешмата вода.

Нямаше сокчета със сламки, нито кока-кола.

Бяхме слабички деца, но здрави и пълни с енергия .

Нямаше телевизия, нямаше реклами, почти нямаше коли по улиците.

Ако бащата на някое дете имаше колело с рамка, всички се учехме да караме на него.

Момичетата не ходеха с панталони, нямаше ботуши.

Сутрин за закуска ни даваха мекички, тиганички, варяха ни домашно точена юфка или тархана.Сигурно някои от вас не са ги и чували. Понякога имаше домашно разточена баница, прясно изпечени кифлички с мармалад - от оня, шипковия в избата.

А за „мъстеници” чували ли сте? Някъде ги наричат „балсуджук”. Това са орехови ядки, на половинки, нанизани на здрав конец, дълъг около 30 см, потапяни многократно в гроздов сок, неферментирал и сгъстен на огъня, докато се образува дебел слой около ядките. Бързо съхне и трае чак до пролетта. Сладка занимавка за зимните вечери.

За Великден се месеха козунаци с бадеми , които баба и мама носеха във фурната наблизо да изпекат. Носеха и едно агънце да се изпече, защото традициите бяха силни и се спазваха.

На Бъдни вечер задължително се месеше „боговица” – постна питка с кръст отгоре - как приятно ухаеше......

Баща ми беше от габровско село със задължаващото име - Кметовци , с традиции в приготвянето на месни продукти – там освен животни, картофи, сини сливи и гъби в гората, друго няма. Той правеше най-вкусния суджук, който съм яла – какви подправки слагаше, не знам, ама вкусотия... Моята задача беше да претривам суджука с едно стъклено шише, докато изсъхне. Понякога баба вземаше един суджук, цепваше го по дължина и го слагаше направо на жарта в печката.

/Нито баба, нито баща ми са между живите вече, но са някак в мен, защото ги обичах много/

После завърших училище, съкровищницата на душата ми се пълнеше с впечатления и преживявания, които времето щеше да отсее - да отхвърли или да превърне в спомени.

Винаги когато ми е било тежко и трудно, съм се връщала към топлината от детството и това ми е помагало да продължа напред.

3 коментара:

  1. Отчасти ме върна в моменти и от моето детство! Благодаря ти :)))
    Бях забравила...

    ОтговорИзтриване
  2. Радвам се! Толкова ми харесва как пишеш, че за мен е удоволствие да те видя в моя блог!

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря :)
    Аз наминавам, но не винаги се "обаждам" :)

    ОтговорИзтриване