За емиграцията и демокрацията

Много пъти сме спорили за това с Х. Той от малък обикаля света, може да се нарече „гражданин на света”, както ентусиазирано ми описа една майка – сина си, наскоро.
Х. е учил в Женева, после завършил гимназия в Германия, после отишъл да следва във Франция. Живял е сам, по квартири, имал е местни хазайки, общувал е с със съученици и състуденти, ходил по екскурзии и хижи, по купони, пил е бира с шнапс в междучасиeто, обичал е и са го обичали навярно и в резултат познава отлично психиката, манталитета, предпочитанията и интересите на швейцарците, немците и французите.

- Тези хора не са като нас – винаги твърди той. Те са студени и материалисти. Там няма приятелства, има само интереси. Те не допускат чужденци лесно до себе си, особено от България и никога няма да приемат, че сме равни с тях. При тях някои неща никога не ще се променят.
- Не, не си прав, аз лично видях поне десет двойки в Париж, при които жената беше французойка, а мъжът – черен – опонирам аз. Нещата се променят. – Ето виж, племенницата ми отиде да следва във Франция и много бързо влезе в френска среда и я приемат. Най-добрата й приятелка е французойка.
- Всичко е до време – отговаря ми той.

Всеки вади доводи – от убедителни, по-убедителни, но всеки си остава на позицията.

По Нова телевизия върви през седмицата предаването на Мартин Карбовски – „Емигранти”. Във вторник разговорът беше с един българин, емигрирал преди 20 години във Франция. Заслушах се и бях поразена.
Накратко историята е следната. Въпросният българин завършил философия в СУ „Кл. Охридски”. Мечтата му била да завърши Сорбоната. И заедно с съпругата си, която била завършила българска филология и двете им деца заминали за Франция. Завършил философия и в Сорбоната, сбъднал мечтата си, но чак тогава разбрал, че не може да преподава, защото не е от страна, членка на Европейския съюз. Не можел да започне работа и като журналист, защото френските журналисти били по-добри от него на майчиния си френски език. Явно семейството е преживявало трудности, но нещата сигурно са тръгнали добре, щом са се появили още две деца. И в един момент българинът си намерил добра работа, но на 17 км от града, в който живеят и поради липса на транспорт до там, ставал сутрин много рано, за да успее да стигне с колело дотам и вечер се връщал отново с колелото Съпругата му оставала сама, водела децата на училище и детски градини, прибирала ги и се грижела за тях.
Записала се на курс по френски език, който водела една французойка, жена на лекар. Та французойката все си говорела с българката и я подпитвала как живее, къде е съпругът й, как се чувства и т.н. Българката бързо била спечелена и й разказала, че се чувства много самотна, няма приятели, съпругът й по цял ден на работа, не й помага за децата, тя изпада в депресия и тъгува за България, приятелите и близките там.
Французойката пратила българката на психотерапевт – той установил ендогенна депресия /Депресии с неясен вътрешен произход/ , съобщили на социалната служба в района, след редица перипетии, ги пратили на съд и в резултат им взели и четирите деца. Дали ги на приемни семейства, за да се адаптират децата към френската култура, към френския начин на живот. Това не бил първи случай на отнемане на деца от емигранти с цел адаптация към френската държава и общество.
Отначало им разрешавали да говорят два пъти седмично по телефона с децата си. После, под предлог, че говорят с тях на български /подслушвали разговорите им/, им забранили и това.
Това се случва във Франция, в която са вперени толкова български очи...

Това ли е демокрацията? Аз съм погнусена.
Говорим за бели, добре сложени и добре изглеждащи българи, с образование, култура, със здрави и добре възпитани деца – не за цигани!
Карбовски попита българина – вие къде живеехте? Отговорът беше – в апартамент в центъра на града, малък, но уютен и чист, не в покрайнините, нито при лоши условия.
– Ти да не би да пиеш ?- попита Карбовски. Не, аз не употребявам алкохол и съм вегетарианец.
– Да не би да си малтретирал жена си? Няма такова нещо – отговори българинът.
– Обичаш ли си децата? Как да не ги обичам, те са всичко за мен – отговори .
– Сега съм хванат в капан, каза българинът. Заложник съм на френската държава. Не мога да напусна Франция, защото това означава да загубя и най-малката надежда да си върна децата.

И понеже нещастието никога не идва само, за капак жена му го напуснала, защото й натяквал, че тя е предизвикала всичко това.

Българинът беше учудващо възпитан – не повиши нито веднъж глас, не каза и една лоша дума против французите.

- Видя ли, че съм прав – каза Х., когато му разказах историята. Демокрация – правото на силният!
-
Нашата малка и бедна страна не може да защити децата си.

Дали винаги ще е така?