10 секунди

Всяка сутрин минавайки по пътеката между двата блока и излизайки на булеварда, изживявам своите 10 секунди колебание. Дали да тръгна наляво към спирката и бързо да стигна до офиса или да тръгна надясно и да мина през парка и ...
тръгвам надясно.
Паркът се е ширнал пред мен и неудържимо ме привлича. Тук всичко се събужда. Всичко се е устремило нагоре, към слънцето.
Все още дърветата изглеждат мъртви и сиви, но аз усещам как отвътре напират пролетните сокове, как се появяват първите пъпки и скоро всичко ще изригне в зелено великолепие.
Тревата уж е същата, но е станала по-ярка и по-свежа. Жълтурчетата са в трепетно очакване - да покажат усмихнатите си главички и да превърнат в жълти килими огромните поляни.
Боровете са зелени, студено красиви.
Пролетта е тук. Дошла е с южния вятър, с дъжда, със синьото небе, с щъркелите.
Въздухът е изчистен от зимния смог, диша се леко и радостно.
Всичко се подготвя да израстне, да цъфне, да се се обсипе в бели, розови, лилави и жълти цветчета. Засега е невидимо, но е там. Още малко.
Дори пръстта в горичките миреше различно.
Слънцето е толкова ласкаво. И всяка сутрин си мисля – нямало е начин хората преди векове да не го обявят за върховен бог. Та то е било единственият видим източник на светлина, на топлина, на живот за тях. И аз го боготворя и му се радвам през краткия
15 - минутен път през парка.
Има ли по-хубаво усещане от това да те огрее слънцето сутрин, да повдигне духа ти, да се възродиш, да усетиш как пролетта идва и с нея надеждата за толкова хубави неща. Дали ще се случат, не знам, но очакването е по-хубаво дори от сбъдването.
Най-хубавият сезон – пролетта!
10 секунди колебание – забрави. Има само един път – през парка.