Простичките неща

Когато разбрах, че ще местят офиса ни, не полудях от щастие.
От центъра - в Коньовица – само приблизително знаех къде се намира този квартал.
Е, преместихме се преди Коледа. Първите дни ходех стресната и се оглеждах непрекъснато. После свикнах.
Кварталът се оказа само от къщи с дворове – някак провинциално и спокойно. И като дойде пролетта, навсякъде разцъфна – нарциси, лалета, зюмбюли, цветни храсти, после люляка, а сега и божурите. Скоро ще цъфнат и липите. Черешите са почнали да зреят.
Все едно сме извън София. Никога не съм предполагала, че има такова тихо и хубаво кварталче.
Оказа се, че тук транспортните връзки са много повече, отколкото в центъра – три трамвайни и четири автобусни линии, а и метрото наблизо.
А да работиш в къща-офис си е направо чудесно. Широко, просторно, чисто и ново.
И съм на пет стъпала от двора. А дворът предполага тревичка, цветенца, жълтурчета, дървета и слънце. Слънцето го обичам...Зелено, много зелено, тихо и спокойно. От съседния двор са прескочили няколко корена джоджен и магданоз. Две дървета с круши има в двора, две череши, смокиня и два бора.

Донесоха ни едно кученце, женско, ако искаме да го задържим, да пази двора.
Толкова е сладко и гальовно – как да не го вземем. А ще стане голяма.
Амира изчезна още първата нощ. Помислихме, че някой я е взел, но истината се оказа друга. Вероятно изплашена от дъжда и гръмотевиците, сама за първи път в нощта, тя се е провряла през една дупка на плета и стигнала до блока на стопанката си, което никак не е близо. Как го е намерила, остава загадка.
И сега е вече при нас. Закача се и иска някой да си играе с нея. Най-често това съм аз – обичам кучета и тя сигурно го усеща. Има си дървена къщичка, ваксинирана е, получава витамини и калций и най-вече храна и е доволна, вижда се.
А и във всяка къща в квартала има куче пазач , повечето са огромни.
Сутрин се събираме всички в двора, Амира лудее около нас, а ние си говориме.


Ето как изглежда.

А в съседния двор има една дебела котка - пухкава и умна.

Има още какво да се направи по оформлението на двора, но е чудесно.
На обяд сядам на двора до чемшировия храст, на слънце със сандвича, кученцето ляга до мен и ме гледа жално – непрекъснато е гладна.
Харесва ми, че съм до земята, а не някъде на 5-ия етаж примерно. Детството ми мина в къща с двор, сигурно затова ми е добре тук.
На двора е прохладно на сянка и не се усеща горещината. Вятърът раздвижва листата на дърветата, някоя крушка пада непораснала на земята. Амира догонва една паднала череша и я изяжда. Странно, мислех, че кучетата не ядат череши.

Дали един американец, който взема голяма заплата и работи в огромното помещение на частна компания с още 30 или 50 души, на изкуствено осветление и пътува под земята, с метрото е по-щастлив от мен?
Защото аз определено се чувствам спокойна и омиротворена.