Не знам защо се сетих за това

Когато постъпих за първи път на работа, беше 1 април. В стаята имаше трима мъже, които ми се видяха стари, сега отчитам, че са били над 50-те и не са били толкова стари. Вляво стоеше Иван, който всеки ден към 10 ч започваше да сгъва тоалетна хартия на равни късове и като приготвеше един куп, си го слагаше в джоба и излизаше от стаята. След около половин час се връщаше с мокри ръце, туко-що измити и търсеше в какво да ги избърше.

По диагонал стоеше Захари, който започваше всяко изречение с “ виж сега...”.

Срещу мен стоеше шефа, отговарящ на описанието “ на умна глава коса не се задържа”.

Аз бях млада, туко-що завършила, хвърчах в облаците, между следването бях успяла и да се оженя и нищо не разбирах от работата, която трябваше да върша.

Есента имаше някакъв празник и всички отидохме на ресторант – някъде в центъра, но не помня кой. Преди това Иван доверително ми каза – ти, ДЕЯнче, внимавай, че там ще бъде Иван нежното сърце, а той е голям сваляч, сваля колежки на поразия и после Митко... /Митко беше съпруга ми/.

Вечерта облякох прекрасната си зелена рокля – много си я харесвах, а как ми стоеше, подарък от майка ми и трепетно влязох в ресторанта . Нещо ядохме, после стегнато танцувахме, че всички шефове бяха там и гледаха кой, какво и как. И после въпросното Нежно сърце изникна отнякъде и ме покани на танго.
Той не беше тип агресивен мачо-сваляч, беше един чичко над 50 с избелели сини очи, целуваше ръце, усмихваше се и ръсеше някакви комплименти – нищо вълнуващо. Може и да е имал успех с някои позастаряващи колежки, жадни за мили думи и внимание, ама аз не се впечатлявах от такива неща.
Танцуваме, аз отронвам по някоя дума, хем притеснена, хем да не му дам някакъв повод, хем ми е жал за човека. Свършваме танца и аз възпитано, както ме е учила майка, казвам – много сте мил, а той ми отвръща – на майка ми чиниите.

Някак бях потресена.., сваляч звучи по-добре от простак.

И така....беше някога. Сега съм спец в работата.

Гърция - една цветна приказка

Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за грозната картинка, която представлява блога ми.

Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.

Харесвам Гърция, защото е запазила автентичния вид на селцата, на островчетата, на природата, защото е чиста и подредена, ниско застроена, красива и преливаща от цветове. Морето е точно това, което искаме от Гърция – чисто, синьо, прозрачно с бели плажни ивици и примамливи заливчета. Заливчета със скали и камъни, заливчета с фин пясък, заливчета с камъчета и по-едър пясък се редуват един след друг. Само на ръкава Ситония има над 60 плажа.

Харесвам небето, морето, горещото слънце и пасажите риби, които плуват около мен. За първи път видях морски таралежи - два.

Харесвам красивите им къщи, зелените морави отпред, пръснатите възглавници и пуфове по тревата, цветята, дърветата, красотата във всичко. Харесвам спокойствието, което ме обгръща, едно ми е лежерно и хубаво. Там наистина си почивам.

Къде другаде в ствола на палми има посадени мушката?

Пред една малка къщичка, стопанката навярно, бе опънала една връв, на която нанизала разноцветни квадратчета плат със сърчица в различен цвят - на снимката не се вижда много ясно.

Дори църквите са цветни, а дворчета им преливат от цветя, пейки и предлагат уединение за размисъл и тишина.

На връщане Андрю, нашият GPS глас - навигатор, на който погрешно бяхме задали да избягва магистралите и докато се осъзнаем, ни преведе през едни тесни пътища, през едни забутани гръцки селца, далеч от туристопотока, където хората не разбираха чужд език,но бяха дружелюбни и къщите им пак бяха хубави, спретнати и пак имаше цветя; после се озовахме сред жълто, полюшващо се море от слънчогледи, докъдето погледът стига. Е, върнахме се обратно на магистралата.

Харесвам, че плажовете са почти пусти, че няма забрани, няма спасители и флагове. Морето е винаги кротко и нежно, като езеро, наистина Бяло море, във водата не плува нищо, освен ята рибки и бавно, много бавно става дълбоко, цветовете на водата са толкова наситени.

Харесвам, че заведенията на брега на морето са едно до друго, перфектно обслужване, бързо сервиране, няма лъжи и измами в сметката. Като седне човек на масата, веднага му постилат нова, чиста и бяла покривка, носят вода и хляб, някъде намазан със зехтин, някъде зехтинът е в малка купичка, но винаги е чист зехтин, не примесен с нещо.
Харесвам морската им храна, вкусно приготвена, прясно уловената риба, от която можеш да си поръчаш да ти приготвят порция.
Тази година ме разочароваха с тиквичките по гръцки, не бяха хрупкави.

Харесвам липсата на ограничения , навсякъде има пепелници, пушат си свободно хората, няма полицаи, няма дебнещи катаджии.Няма шумна нощна музика, няма строежи и шум.
Харесвам, че гърците са приветливи, усмихнати, все едно цяло лято само теб са чакали да дойдеш на почивка – така се прави туризъм.

Аз харесвам нашето море , то е море с характер, години наред съм почивала на него, намирам прелест във вълните, в красивите заливи, в пясъка, като пудра захар, в залезите, но съм отвратена от бетона, от хотелите-мастодонти /като Бутамята на Синеморец/, от незаконни сделки със земи покрай морето, от събирането на такси за хавлия на плажа, за паркиране край Силистар, от изливането на отходни води в морето, от дребнавата, алчна същност на хотелиери - малки и големи, от лошото обслужване, от мутрите, от мръсотията, от.....списъкът е дълъг.

Това, което е загубено на нашето Черноморие, го намерих в Гърция.

Гърция, една цветна приказка!




ако написаното ви харесва, разцъкайте бутоните :)

Личен лекар

Джипи-то е много обаятелен, висок, слаб, с бяла коса и благородно излъчване, мога да си говоря цял час с него за всичко. Разказва ми за семейството си, за лятната им къщичка в Балкана, за офертата, която е открил за море в Турция, за пенсиите на съседите...

Добре, че не ми се е наложило да ме лекува от нещо сериозно. Ако поискам направление за специалист отговаря - нямам, айде сега нищо ти няма, за какво ще ходиш при специалист, ако го попитам за добри специалисти - блокира , не знае кои са добрите лекари, къде са.

- Докторе, добър ден, как си – влизам при него. – Ами как да съм, не ми се работи – ами защо не си останеш в къщи, нали вече се пенсионира – не стигат парите, а и цял ден в къщи ли да стоя – отговаря той.


Понякога чакам по 30 минути, защото вътре е някой човек, на неговите години и бистрят вътрешното и международно положение.

Така го танцуваме този танц – джипи – пациент, под звуците на здравната каса.

Следващият път като ми протече носа или ме заболи гърлото, мисля да не ходя, той и без това предписва един и същи антибиотик всеки път.

Преди миналата Коледа, дъщеря ми получи усложнения от грип. Джипито го нямаше и се наложи да отидем в частен кабинет. Не знаех, че имало такива. Първо се втрещих от огромното множество хора в чакалнята.
Викам си – празници са, не работят доктори, грип върлува, сигурно затова има толкова много хора.
Вътре две сестри, едната записва в компютъра история на заболяването, резултати от прегледа, назначени лекарства и т.н., а другата разговаря с чакащите, търчи до клиничните лаборантки, върши какво ли не – към кабинета има клинични лаборанти, вземат веднага кръв, правят назначените изследвания и щом станат готови ги носят на доктора и той назначава лечение.
А докторът строг, от пръв поглед си личи, че не прощава неизпълнение на персонала.
По стените на кабинета рафтове, на които стоят картоните на прегледани и лекуващи се пациенти – много, страшно много на брой.
Към кабинета и аптека с фармацевт. На дъщеря ми предписаха инжекции, купихме от аптеката, сестрата веднага й би първата инжекция и каза да отиде на следващия ден за втората.
Няма Коледа, няма празник – работят си хората, и то как работят.
Колко платихме за това удоволствие да я прегледат в частен кабинет, по Коледа, няма да ви казвам, че ще ви стресна, но поне имаше резултат.


Та това е представата ми за джипи, като този частен кабинет, който ви описах.

Усмихни се, утре ще бъде по-лошо

„На 20 изглеждаме така, както ни е създала природата,
на 30 – както си искаме,
но на 40 и повече – както заслужаваме”.


Когато си на 20 години, кожата ти е свежа и стегната, очите блестят, зъбите са бели, дъхът – сладък, коремът – прибран, смехът – звънлив.
Караш ски, пързаляш се на кънки, изкачваш се, бягаш, скачаш, прескачаш, плуваш, играеш гимнастика или танци - всички мускули, стави, кости, нерви, сухожилия, хормони и органи са един чудесен ансамбъл, диригентът на който си ти.
Не го осъзнаваш.

Когато си на 20 косата ти е права или къдрава, кестенява, черна или руса, но ти непременно не я харесваш и променяш. Изрусяваш я, изправяш или накъдряш.
Когато си на 20 очите ти са светли, тъмни или пъстри, но ти непремено не ги харесваш и слагаш цветни лещи, за да приличаш на мечтата си.
Когато си на 20 не харесваш краката или гърдите си и мечтаеш да са като на някоя друга.
Когато си на 20 момчетата и мъжете се обръщат след теб и ти можеш да имаш всеки, когото пожелаеш.
Когато си на 20 ти се струва, че младостта и красотата са ти дадени просто така.
Когато си на 20 всъщност светът е прекрасен, но на теб не ти се струва, че може да стане още по-добър.
Когато си на 20, жените на 40 ти изглеждат неконкурентноспособни и се подсмиваш на смелото им облекло.
Когато си на 20 мислиш, че приятелките ти са до гроб.
Когато си на 20 мислиш, че ще се обичате винаги с приятеля ти.
Когато си на 20 мислиш, че винаги ще останеш на толкова.

После ставаш на 30 и пак си хубава и свежа и светът е в краката ти, но има едно леко безпокойство в теб.

После ставаш на 40 и сутрин събуждайки се, се чувстваш като на 20, но не си. И леки бръчици се образуват около очите, а в тях се чете опита от победи и падения, от разочарования и амбиции, от напрежение и успехи, споделени и несподелени любови, безсънни нощи. Започваш да си купуваш френски кремове за лице, ходиш на спа процедури. И коремът не е така стегнат, родила си едно, две или повече деца. Гърдите, дупето - не е ли време за промяна? Обиколката на талията се е увеличила малко. Мъжът, с когото живееш, започва да поглежда към младите момичета. Понякога леглото става тясно от настанилото се равнодушие.
Пак си хубава.

После ставаш на 50.. на 60, на 70. Боядисваш си косата в светли нюанси, подстригваш я късо, носиш черни очила, за да скриеш торбичките под очите. Минаваш през хормоналния дисбаланс, през подпухнали клепачи, врязани бръчки, през отпуснатата кожа на шията, всъщност цялата ти кожа започва да следва гравитацията. Все по-често мислиш за времето, когато си била на 20. Мъжът до теб е загубил сексуалната си мощ. Превърнал се е от буен жребец в кротък кон. Вечер заспивате спокойни, че сте заедно. Едно сладко гласче ти казва „бабо” и се гушка в теб.

Душата ти – тази неспокойна придобивка, не е остаряла. Тя помни и понякога се събужда със странни желания. Късно, безкрайно късно е за тях.

Сега разбираш, колко лекомислено си приемала младостта за вечна, колко лекомислено си приемала живота си въобще, колко неща си пропуснала, колко пъти си казвала, че те боли главата или че си уморена, за да откажеш секс, колко пъти си носила скучни дрехи заради приказките на другите.

Когато чуеш, че една жена е на 70 години какво си представяш? Бабата със забрадка и дебели чорапи, която продава на пазара магданоз и коренчета от пащърнак?

Представяй си примата Лили Иванова как пее и не спира да подскача на сцената на зала Олимпия в Париж.

Или София Лорен. Човек може и на 70 години да достигне върха, за който е мечтал.

Или Тина Търнър.

Или Силви Вартан. Чуя ли нейното изпълнение на "Облаче ле, бяло..." и сълзите сами тръгват от очите ми.

И докато си представяш, не пропускай нито една минута от младостта!




това съм го писала през далечната 2009 г.и го бях публикувала в сайта БГ Репортер /вече го няма/, но при повече от 160 публикации в блога ми, е ясно, че няма как да се види и прочете, затова го изкарвам на преден план :)
опитваха се на няколко пъти да ми откраднат авторството - преди имаше един сайт, в който като сложиш малка част от текста, веднага излизаше кой и къде го е взаимствал и публикувал като свой; после сайта стана платен и престанах да го ползвам.

Приятно четене!

Земята ни

Има едни дебели, симпатични и невероятно доверчиви папагали в Нова Зеландия - КАКАПО.

Някога са били много и маорите са ги използвали за храна, а от перата им правели топли наметала.

Такива наметала сега могат да се видят само в музей.

Останали са малко, критично малко, защото са станали храна на домашни животни, плъхове, белки и порове, които заселниците са довели с корабите си преди хиляда години.

Всъщност тези папагали не могат да летят, крилата им са закърнели.

Един малък южен остров е превърнат в защитено място за тези папагали.

Прочистен е от всички врагове на какапо и доброволци се грижат за популацията на този изчезващ вид птици.

Контролът за достъп до острова е много строг.

Доброволците са успели да увеличат бройката им над 100, като следят всеки папагал,

който мъти яйца, наблюдават малките пиленца, записват данните и усилията им се увенчават с успех.

Подобна защитена среда е създадена и за птицата киви.

Гледах филм за какапо и киви и се възхитих.

Ако не се полагаха такива грижи, вероятно нямаше да има нито киви, нито какапо вече.

Така, както е изчезнала от Нова Зеландия гигантската птица МОА, висока около три метра, нелетяща, около 200 кг.



Ние тук не можем да опазим горите, а камо ли птиците...

Germanwings

Не знам за вас, но мен обясненията изобщо не ме успокояват.

Вторият пилот имал психични проблеми, имал любовни неприятности с приятелката си.

Възможно, по живите ходи, но все някой трябва да е отговарял за психичното здраве на

пилотите и да забележи, че нещо не е наред.

И този пилот е немец – е, това ме съкруши най–много.

За мен немците са едни работливи, педантични, отговорни хора, но които може да се вярва.

За мен Германия е най-хубавата, подредена и богата страна на Европа.

Видяла съм улиците, шосетата и аутобаните им,

видяла съм училищата и учителите им,

видяла съм как възпитават кучетата си,

видяла съм подредените им къщи,

видяла съм каква спортна нация са,

видяла съм как работят лекарите и зъболекарите им,

колко е организирана полицията им – всичко излъчва сигурност и надежност.


И изведнъж този немски пилот...

АНДРЕАС ЛУБИЦ - светът няма да го запомни с добро!

Освен, ако излезе някакво неизвестно обстоятелство...


Да си в депресия май не означава да станеш масов убиец.

И да завлечеш със себе си толкова много хора....


Покой за душите на загиналите!

Утеха за близките им!


И как се пътува със самолет занапред?

Абонирайте се за voyo и гледайте без реклами!

Назад някъде беше социализма и скучната, проруска телевизия.

После уж нещо се случи и телевизията се промени.

Появиха се рекламите.

Беше интересно в началото, като всичко ново.

Никога няма да забравя рекламата за Миракули –– две съседни къщи, майките викат децата за вечеря,

в първата къща майката казва –

Миракули са готови и децата тичат, за да седнат на масата,

а във втората майката казва – вечерята е готова и децата не обръщат

внимание.

Тези спагети ми се забиха в мозъка, още на другия ден купих Миракули и гордо ги поднесох за вечеря – бяха отвратителни,

изхвърлих ги.

Приключих с рекламите.

Сега се отнасям в мислите си нанякъде, докато се изнижат рекламите, за да си догледам филма или там, каквото гледам.

Продават ли наистина рекламите? Вероятно, щом не спират.


Реклами, реклами – купи това, опитай онова, отпий, лекувай се, шофирай......от сутрин до вечер, радио, телевизия, на екраните в

метростанциите, по билбордове, покрай шосетата, в киносалоните – навсякъде.


Всемогъщите реклами!

Съпругът ми обичаше да казва – виждала ли си реклама на Мерцедес? - ценните вещи не се нуждаят от реклама, а само тези, които

не струват.

Да, но пуснаха реклама и на Мерцедес - един европеец си пробиваше път, отчайващо недоволен, потен, изнервен през гъмжилото на

един прашен, горещ арабски град, стигна до мерцедеса си, отвори вратата и с видимо удоволствие се настани на седалката, пусна

климатика и потупа доволно волана.


Някои реклами си струват.


Можем ли да се борим срещу тях – невъзможно, загубена битка – те са превзели всичко.


Напоследък ни примамват с обратното – гледайте без реклами.

Абонирайте се за voyo и гледайте без реклами.

Нещо като мюсли

Гледах по tv 24 kitchen как Гордън Рамзи приготвя мюсли

за закуска на децата си и реших и аз да опитам.

Не съм измислила рецептата.

В една по-голяма тава сложих овесени ядки, една опаковка /от Lidl/ 500 грама,

бадеми,

сурови белени тиквени семки,

сусам,

ленено семе,

начупени ядки кашу, лешник, малко орехи,

всичко това без пропорции, колкото имах.

И сложих във фурната да се запече, като бърках от време на време сместа

с лъжица, за да не порозовее само отгоре.

После извадих тавата, добавих годжи бери и сушени червени боровинки.

Или сушени череши.

Готово. Получи се.

С прясно или кисело мляко е чудесно за закуска,

а може и така да се хрупа или да се добавят пресни плодове.

Засища и дава енергия, а е и много полезно .

За десерт сладък салам

Обичате ли сладък салам? Аз да - още от едно време.

Е, направих сладък салам.

Много съм доволна, защото не винаги се получава , както искам.

Сега стана великолепен – нежен вкус, композиция от много аромати и мека текстура.

Една опаковка най-обикновени бисквити начупих в купата, докато гледах през прозореца какво прави котката на втория етаж от отсрещния блок.

Добавих и 3-4 бисквити с парченца шоколад в тях.

В млековарката с двойно дъно сварих 250 гр. мляко - като поизстина малко добавих 2 супени лъжици какао, половин черен шоколад с 70 % какао и половин пакетче немско масло от 125 грама, после една ванилия и есенция от портокал и малко ром.

В подходящ тиган сложих около 4 -5 супени лъжици захар да се карамелизира и щом захарта се разтопи и придоби красив оранжево-кафяв цвят, добавих орехи,белени бадеми, кашу, разбърках леко и веднага изсипах при бисквитите.

Към натрошените бисквити добавих около 50 грама червени сушени боровинки и обелен шам фъстък, пак толкова.

Цялата тази смес обърках много добре с лъжица и изсипах върху алуминиево фолио, предадох форма на салам с помощта на фолиото, завих и подгънах краищата отстрани и в хладилника за 24 часа.

Резултатът ми хареса и... не само на мен.

Първият ден на 2015

Да ни е честита Новата година!
Пристигна, натоварена с очаквания – дано се сбъднат!
Здрава и мирна да е, топла и уютна, и успешна!
И кой за каквото мечтае, да го постигне!

Тази 1-во януарска сутрин, сутрин ли казах, то си беше към обяд вече, се излежавах мързеливо в леглото, радвайки се на слънцето през прозорците и вратата леко се отвори и влезе дъщеря ми - калпазанке /ние така си говорим с нея/, хайде, няма ли да ставаш, палачинките са готови. Какво палачинки, много ги обичам, каква изненада?
Миличката ми, добричка дъщеря!

Извадих сладкото от череши, което сварих пролетта, направих кафе и закусихме подобаващо за първия ден от новата година.

И в главата ми се върти екзистенциалния въпрос – може ли да се измени генът вследствие преяждане. Както казва Сартр – “Човек се ражда, тоест започва съществуването си без да притежава същност”. Аз съм започнала съществуването си с генът на едната ми баба, която си остана слабичка до края на живота си. Писала съм за нея.
http://diandra-stoyanovadiana.blogspot.com/2009/07/blog-post_13.html
Колегите ми винаги се удивяваха как си похапвам, без да пълнея и казваха – като те гледа човек, не може да предположи, колко ядеш и къде го слагаш - ами не мога да стоя на едно място, непрекъснато се движа, най-малкото в мислите си.

Да, но другата ми баба, на която съм кръстена беше по- пълна, и за нея съм писала
http://diandra-stoyanovadiana.blogspot.com/2010/03/blog-post_22.html

Много си ги обичах и продължавам да ги обичам и двете баби, въпреки че ги няма отдавна на тоя свят.

И сега след толкова вкусотии и угаждане през Коледните и Новогодишни празници, че не са и свършили още, дали няма да си променя генът и да взема да пълнея.

Наказание за лакомията един вид.
Странни мисли му идват на човек в главата на 1 януари, но определено ми харесва как започна тази година.