За хапчетата

Медицината е създадена за хората, да им помага – затова се нарича и хуманна.

Да, но замисляли ли сте, че всичко свързано с медицината е болезнено и свързано със страх и неприятни емоции още от най-ранно детство.

Тук нямам предвид, парите, които се дават на докторите под маса, над маса и прочие, защото и те са болезнени, но за джоба ни.

Помислете – вземат ти кръв за изследвания – неприятно, някои даже припадат. Слагат ти ваксина – също. Бият ти инжекция – мускулна, венозна и не знам си още каква – още по-неприятно. Появил се цирей или гноен абцес – ууу! Трябва да се извадят сливиците – ужасно!

Правят ти пункция, или биопсия - с упойка, но тая упойка е пак инжекция и пак боли.

Счупиш си крайник, дано не тежко.. и пак боли.

Или, не дай си боже, трябва да се подложиш на операция – там пък сигурно много ще боли.

Искаш да заченеш така желаното бебе – боли.

Трябва да родиш – сериозна болка.

На пръстите на едната си ръка мога да изброя нещата при лекар, които не носят болка – да ти преслушат белите дробове, да ти направят някаква ехография, доплерово изследване без вкарване на контрастно вещество, да ти измерят кръвното налягане. Е, може и да има още няколко нещица.

Дори и вездесъщият д-р Хаус не лекува без да причинява болка.

Да, ама аз не обичам болка. Сигурно и вие - кой ли пък обича болката?

И какво правя – поглеждам към аптеката и към лекарствата в тях. Сигурно повечето правят така. Посягаш към хапчето и отлагаш болката.

И ставам поредната жертва, влязла в капана, заложен от фармацевтичната индустрия.

Вижте рекламите по телевизията – повечето реклами са за лекарства, защото големите печалби са именно там.

Кого трябва да убедят рекламите? Рекламите целят да привлекат здравите. Болните пият лекарства – при тях е наложително, но здравите – дали не могат да станат по-здрави?

Има необходима част - да си убеден, че не живееш съвсем здравословно и нещо можеш да направиш още за себе си. Как? Като послушаш фармацевтичната компания Х, която е създала точното лекарство за теб. Лекарството – почти безвредно, но „прочети листовката преди употреба”.

Малко витамини и минерали напролет. Витамин С всеки ден. Бирена мая на хапчета. Гинко Билоба за по-добра концентрация.

„Когато си потиснат, вземи Remotiv. Усмихни се”. Хубаво е да се усмихнеш, когато си потиснат, но защо с лекарство.

Носиш нещо тежко, схваща ти се кръста – намазваш се с рекламирания гел и пак си като нов.

Като се започне от сиропи за кашлица, спрейове за зачервено гърло, капки за нос –„свобода ......”, витамини, минерали, мине се през няколкото вида хапчета за простата, газове и нередовен стомах, лошо храносмилане, вдигане на „самолета”, натрупване на глюкозамин в ставите, очистване на организма от натрупаните отрови и ...още и още.

Всеки ден ни заливат с предложения за нови и нови лекарства.

В надпреварата се включиха и български производители на билкови хапчета и кремове за разширени вени, за шипове и какво ли не.

Класацията оглавяват фармацевтичните компании, които продават масовите лекарства, тези дето можеш да си ги „назначиш” сам и без особена опасност за здравето.

Докога ли ще ни манипулират така. И кой е виновен – те или ние.

Пай с вишни

Миналата година по това време публикувах Пай с вишни. Тъй като никой няма време да се рови назад в блога - ето пак. Вишните узряха, рецептата е лесна, а сладкишът - вкусен.

Простичките неща

Когато разбрах, че ще местят офиса ни, не полудях от щастие.
От центъра - в Коньовица – само приблизително знаех къде се намира този квартал.
Е, преместихме се преди Коледа. Първите дни ходех стресната и се оглеждах непрекъснато. После свикнах.
Кварталът се оказа само от къщи с дворове – някак провинциално и спокойно. И като дойде пролетта, навсякъде разцъфна – нарциси, лалета, зюмбюли, цветни храсти, после люляка, а сега и божурите. Скоро ще цъфнат и липите. Черешите са почнали да зреят.
Все едно сме извън София. Никога не съм предполагала, че има такова тихо и хубаво кварталче.
Оказа се, че тук транспортните връзки са много повече, отколкото в центъра – три трамвайни и четири автобусни линии, а и метрото наблизо.
А да работиш в къща-офис си е направо чудесно. Широко, просторно, чисто и ново.
И съм на пет стъпала от двора. А дворът предполага тревичка, цветенца, жълтурчета, дървета и слънце. Слънцето го обичам...Зелено, много зелено, тихо и спокойно. От съседния двор са прескочили няколко корена джоджен и магданоз. Две дървета с круши има в двора, две череши, смокиня и два бора.

Донесоха ни едно кученце, женско, ако искаме да го задържим, да пази двора.
Толкова е сладко и гальовно – как да не го вземем. А ще стане голяма.
Амира изчезна още първата нощ. Помислихме, че някой я е взел, но истината се оказа друга. Вероятно изплашена от дъжда и гръмотевиците, сама за първи път в нощта, тя се е провряла през една дупка на плета и стигнала до блока на стопанката си, което никак не е близо. Как го е намерила, остава загадка.
И сега е вече при нас. Закача се и иска някой да си играе с нея. Най-често това съм аз – обичам кучета и тя сигурно го усеща. Има си дървена къщичка, ваксинирана е, получава витамини и калций и най-вече храна и е доволна, вижда се.
А и във всяка къща в квартала има куче пазач , повечето са огромни.
Сутрин се събираме всички в двора, Амира лудее около нас, а ние си говориме.


Ето как изглежда.

А в съседния двор има една дебела котка - пухкава и умна.

Има още какво да се направи по оформлението на двора, но е чудесно.
На обяд сядам на двора до чемшировия храст, на слънце със сандвича, кученцето ляга до мен и ме гледа жално – непрекъснато е гладна.
Харесва ми, че съм до земята, а не някъде на 5-ия етаж примерно. Детството ми мина в къща с двор, сигурно затова ми е добре тук.
На двора е прохладно на сянка и не се усеща горещината. Вятърът раздвижва листата на дърветата, някоя крушка пада непораснала на земята. Амира догонва една паднала череша и я изяжда. Странно, мислех, че кучетата не ядат череши.

Дали един американец, който взема голяма заплата и работи в огромното помещение на частна компания с още 30 или 50 души, на изкуствено осветление и пътува под земята, с метрото е по-щастлив от мен?
Защото аз определено се чувствам спокойна и омиротворена.

Течеш ми във вените...

Сутрин пътувам с автобус и понякога е много весело. Качват се двама възрастни мъже, пенсионери. Единият с костюм, другият – неглиже. Та тоя, неглижираният си хвърли цигарата на улицата, преди да се качи и костюмираният му направи забележка. И се почна...- Радвам ти се колко си изискан – рече неглижето. По времето на Тошо си навеждахте главите, а сега.. – Ти видя ли – отвърна костюмираният . – Знам те аз тебе кой си – рече пък другият. Веднага се включиха и други пенсионери. Един отзад попита един по-напред – Ти чел ли си история на КПСС? А оня му отвърна – баща ми е завършил в Щатите, не в Москва, каква история на КПСС. – Е, там пише, ако я беше прочел..- какво ли пишеше, не разбрах. В това врече се качи едно цигане с два вързопа метли. – Не стига, че не си дупчиш билет, ами и място за двама заемаш с тия метли- каза първият пенсионер. Един млад мъж, станал с оная си част от тялото нагоре го захапа тутакси – Ти пък разпоредител ли си, що ли, та ще казваш кой как да се качва в рейса? Айде, биволи злобни....

После в другия автобус, полупразен 72, едно девойче говореше доста високо по gsm-а си. - Аз ще следвам навън, не ща в тая тъпа България. Тук всички са задръстеняци, загубеняци, селяни..

По-късно говорех с една българска девойка, която живеела в Щатите, ама сега се била върнала не знам защо. Написала статия за едно списание и се вълнуваше кога ще я публикуват и кога ще си получи хонорара – то в тая бюрократична България човек трябва да ходи по мъките...- казва тя , а аз - то, бюрокрация има навсякъде по света. В това време завиха сирените, защото беше 2 юни. – Сирените завиха, трябва да спрем за малко - казах аз, а тя – защо вият тия сирени? Ами 2 юни – обяснявам аз и т.н. И какво е станало на 2 юни - пита българската девойка, американизирана понастоящем?

С какво е по-лоша България от другите страни, та хората не обичат родината си и я напускат?
- Вярно пътищата ни са разбити, има дупки, мръсно е, хората са намръщени, притеснени, озлобени, все гледат да те прередят, като се качват или слизат от транспорта.

Запечатила ми се е една сцена от Париж. Пътувам в един полупразен автобус и една жена на около 65 години, по нашите представи „баба”, с бебе в количка трябваше да слезе - наближаваше спирката й. Тя застана до вратата и каза „Внимание, внимание, ще слизам”. Тутакси скочиха няколко господа да й помогнат. Свалиха количката с детето, шофьорът внимателно изчака, "бабатa" благодари на господата. Ама беше с хубаво оформена прическа, с грим, от нея се разнасяше парфюм, полата й полупрозрачна, слаба и стройна. Просто като си спомня тоя случай и си го представя на наша земя и почвам да се смея лудо.

- Вярно има паркирали коли по всички тротоари, които са заели мястото на пешеходещите.
И се сетих за друг случай - една немска възрастна фрау, на която й попречи една, единствена кола да продължи по тротоара. И какво мислите направи въпросната фрау – обади се на полицията да дойде да вдигне колата, че й пречи. Тук полицията ще излудее, ако всеки почне да й се обажда за такива дреболии.

- Вярно, всички пресичат на червено. Остават няколко секунди да светне зелено на кръстовището, но бабите и дядовците „притичват” на червено, все едно свети Петър ги вика спешно отсреща.

- Вярно, на опашките, хората се натискат, вместо да застанат на няколко сантиметра един от друг

- Вярно, таксиметровият шофьор ще е „мазен” в началото, докато се качиш в таксито му от летището, а после непременно ще се опита да те прекара - я с маршрута, я със сметката.

- Вярно, повечето транспортни средства са стари, дрънчат и миришат .
Надежда има - чакаме метрото-слънце да огрее навсякъде.

Ама ни е хубава страната, не си я сменям !

Случват се и хубави неща, аз така както я почнах.. Ето в Борисовата градина се проведе Mellow Music Festival и по тоя повод бяха сложили една кола Fiesta от МотоПфое. Всеки можеше да пише върху нея любовните си откровения. И писали и рисували момчета и момичета. Имаше шедьоври – „обичам те, както обичам мусаката на мама” или „зареждаш ме с гориво” , хиляди нарисувани сърчица, стихове и „обичам те”. Наградата, както разбрах от фейсбук е спечелило посланието "Течеш ми във вените...". Прилагат и снимка. Фаворитката щяла да замине на уикенд в луксозен хотел в Банско с новата Ford Fiesta. Късметлия момиче!

Ама добре звучи - "Течеш ми във вените...", образно, просто си го представих!