Тази притча много ми хареса, затова я помествам в блога си - ето оттук я взех.
Един човек постоянно се оплаквал от съдбата и трудностите. Често го чували да казва тихо :
- Господи , Господи – тежък ми е този кръст ! Ето виж, живота на другите е къде-къде по-лек. Боже, с какво заслужих това – живея праведно и чисто, не съм по-лош от другите. Даже съм много по-добър – ето, брат ми не е верен на жена си, а съседът изостави децата си и се пропи!
Господи, моля ти се – снеми този кръст от мен !
Дотолкова се бил улисал да досажда на Бога, че успял и хората да отегчи с постоянното си мърморене, и станал за присмех на цялата долина.
Във вечерта на пълната луна, уморен от дневната работа, селянинът си легнал и веднага заспал, пропускайки редовната си молитва, в която се оплаквал за тежката си орисия. Но същата нощ му се присънил чуден сън – жив и плашещ. Сам Бог му заговорил:
- Ти дълго време ме молиш да взема кръста ти ! Ще го сторя, но друг ще ти дам, защото знай – няма жив човек без кръст ! Ето, влез в тази зала и си избери един! Който и да харесаш – твой е, а стария ти го взимам.
Влязъл тогава човекът в голяма и кръгла зала, с бял мраморен под и без прозорци. Но вътре било светло, а той не видял нито един светилник. Цялата зала била пълни с всякакви кръстове – черни и цветни, златни, железни и дървени. Имало големи и малки, украсени с камъни и издялани от дъб.
Селянинът останал като изумен, после се заел да търси някой по-малък кръст, та да се облекчи тежката му съдба.
Дълго време търсел и накрая открил малък седефен кръст: най-малкия в цялата зала !
- Този искам ! – рекъл зарадван селянинът.
Отвърнал му тогава Господ :
- Ами че това е кръстът, който ти носеше досега, този кръст бях ти дал.
"Едно вълшебство трябва на човек,
за да забрави, че светът е лош и грозен..."
Събота, в 7 часа сутринта ме събуждат съседите отгоре. Тече някаква разправия на висок глас, жената почти истерично вика – „ти ми обеща да не заминаваш”. Той на висок глас й отвръща – е, да, ама утре заминавам и т.н. Съседите се нанесоха съвсем отскоро, някъде от провинцията са, говорят меко. Преди това две години правиха ремонт, събаряха стени и изграждаха нови, при това без да се съобразяват, че е празник, Коледа или Великден. С две думи - изтормозиха ни. Сега като седна в хола, очаквам да ми протече вода от тавана. Точно отгоре е кухненския им бокс. Холът /според първоначалния замисъл на архитекта/, стана тяхната трапезария с кухненски бокс, а първоначалното помещение, предвидено за кухня - спалнята им. Объркана работа – целия блок в една посока, само те наобратно.
Докато тече скандала, чувам детенцето им да тича напред-назад. Значи и то е свидетел на разправията.
Същото това детенце преди няколко дни, докато си търсех ключа за входната врата, се приближи с майка си и се опита да ме бутне отзад. Обърнете внимание на факта. Едно тригодишно момиченце, едва показало се над земята с русата си главичка, прояви необоснована агресия към мен, непознатата жена. От къде идва тази агресия в невръстната му сладка възраст?
Няма откъде другаде да я е попило, освен от родителите си.
Правило номер едно – не се карайте и нагрубявайте пред децата.
Около офиса, където работя има две или три детски градини. Лятно време, когато прозорците са отворени, чувам как дечицата тичат, викат, радват се или плачат. Понякога сутрин се разнася плач - „моля те, моля те, не ме оставяй, ще слушам” и ми става много мъчно за това нещастно малко създание, на което погрешно са обяснили, че детската градина е наказателна мярка за непослушанието му.
Правило номер две – не заплашвайте децата и не ги карайте да се страхуват. Страхът е лош съветник.
Вечер родителите идват да си приберат децата след работа.
Вървят пред мен майка и баща, показали своята няколкоминутна обич към детето си, взимайки го от детската градина и сега то върви след тях единствено със своята кукла Барби. Майката - напред, стегнала пълничките си крака в супер тесни панталони, със скъпи ботуши и яке. Тя стига първа до колата, натиска дистанционното и бърза да седне на предната дясна седалка. Бащата тръгва към лявата предна седалка. Момиченцето с куклата се затичва към майка си, но тя не го вижда и хлопва вратата на колата пред него, но така я хлопва, че му удря ръчичката. Детето заплаква, а майката разгневена изкрещява – какво правиш, омръзна ми от теб.
Правило номер трето – не крещете на децата, те не са отдушник на лошото ви настроение.
Виждала съм и други майки, които вземат децата си от детската градина. Децата ги гледат с обожание, но тези майки се усмихват и разказват нещо интересно.
Правило номер четири – показвайте обичта си към децата непрекъснато, не за пет минути на ден.
Психолози и психиатри предупреждават , че причината за всяка фобия или някакво душевно разстройство при човека се корени в детството. Е, ако не се развие фобия, то поне – комплекси. После, през целия си съзнателен живот, човек се опитва да се освободи от тях, но това не е лесно.
Сигурно и вие сте забелязали как деца коментират вечер в новините по БТВ някакъв въпрос. Такива едни умни и точни отговори дават. Те не могат да четат, значи не са стигнали сами до отговорите. Това означава, че с тези деца е разговаряно в семейството, обяснявано им е какво се случва и защо се случва.
Правило номер пет – разговаряйте с децата си, обяснявайте им всичко, от което се интересуват. По-късно като влязат в пубертета, те пак ще разговарят с вас, защото са свикнали да получават опора и надежден отговор.
Бъдете внимателни с децата, отнасяйте се с обич и уважение към тях, като към непораснали човешки същества. Те попиват вашето отношение, вашия модел на поведение – после ще го повторят – в детската градина, в училище, на улицата, в трамвая.
И нека този модел не е агресия.
Задача:
На брега на една река стоят майка, баща, две малки дъщери, двама малки синове, полицай и престъпник.
Всички трябва да преминат на другия бряг на реката със сал, но при следните условия:
• Полицаят не може да оставя престъпника сам с хората.
• Таткото не може да оставя синовете си с майката, а майката - дъщерите си с таткото.
• Децата не могат да плават сами на сала.
• Салът не се връща празен и вози не повече от двама души на борда.
Тази задачка в Япония дават при постъпване на работа.
На пръв поглед ми се видя лесна тази задача, после - трудна. Стигнах до отговор, но понеже не знам верния, чакам вашите предложения, за да видя дали съм права.
Тази задача е измислена от Айнщайн преди около 100 г. Той е казал, че само 2% от хората по света могат да я решат.
1. Пет къщи, всяка с различен цвят
2. Във всяка къща живее един човек от различна националност
3. Всеки от тях предпочита различно питие, пуши определен вид цигари и не гледа същото животно като няк...ой друг
Указания:
1. Англичанинът живее в червената къща
2. Шведът гледа куче
3. Датчанинът пие чай
4. Зелената къща е отляво на бялата
5. Норвежецът живее в първата къща
6. Собственикът на зелената къща пие кафе
7. Човекът, който пуши Pall Mall, гледа птичка
8. Мъжът в средната къща пие мляко
9. Собственикът на жълтата къща пуши Dunhill
10. Пушачът на Marlboro живее до този, който гледа котка
11. Мъжът, който гледа кон, живее до този, който пуши Dunhill
12. Пушачът на Winfield пие с удоволствие бира
13. Норвежецът живее до синята къща
14. Немецът пуши Rothmans
15. Пушачът на Marlboro има съсед, който пие вода
Кой гледа рибката?"
Едва днес забелязах, че вчера съм публикувала 100-ния си постинг.
Повод за награда с един модерен ренесансов портрет :)
Обмислям дали да сложа и Анджелина като Мона Лиза :)
Незаконни къщи
незаконни вили
незаконни палати
незаконни селища
незаконни богатства
незаконни частни улици
незаконни частни плажове
незаконни яхтени пристанища
незаконни коли
незаконна скорост по пътищата
незаконно обгазяване
незаконни производства
незаконни цигари
незаконен алкохол
незаконни бандероли
незаконни бомбички и пиратки
незаконна сеч
незаконно източване на дебитни карти
незаконно източване на ДДС
незаконни банкноти
незаконен лов
незаконен риболов
незаконни заменки
незаконни сметища
незаконни хонорари
незаконни групировки
незаконна платена любов
незаконни протекции
незаконни университети
незаконни деца.
Защо?
Ние незаконна държава ли сме?
Влад отби от Княжевско шосе наляво и джипът се закатери по стръмния път. Горе на високото беше къщата. Спря пред вратата, слезе да я отвори и вкара джипа в широкия двор. Два черни дога – Ахил и Хера тихо се приближиха. Бяха специално обучени да не лаят, но можеха да бъдат опасни към неканени гости. Той ги погали и погледна към къщата. Вечерта беше хладна, а тук сред Витоша - още повече. От прозорците струеше топла светлина, приканваше вътре и той набързо се изкачи по терасовидния зелен склон. Вътре го посрещна Клара, икономката. Беше запалила камината и в голямата стая беше приятно топло и светло. От прозорците се откриваше изглед към София - светеха блокове, квартали, улици.
Къщата беше голяма, с много прозорци, които улавяха слънцето през целия ден.
Клара пое работата и се нанесе, откакто Влад купи къщата преди няколко години. Половин немкиня по майка, педантично чиста и подредена, останала сама. Нищо не знаеше за живота й, но не му беше и необходимо. Стигаше му, че изглежда добре за възрастта си и подържа къщата; фризерите и хладилниците винаги бяха пълни /веднъж на десет дни зареждаха с джипа/ за неочаквани гости, от кухнята се носеше приятния мирис на нейния Kuchen.
Влад минаваше 53, беше понатежал и напълнял.
Демократичните промени го завариха зъболекар в поликлиника. Бързо улови вятъра на промяната, изтегли кредит и си направи частен кабинет. Беше добър зъболекар, а и му провървя. Кабинетът прерасна в клиника, а по-после във верига стоматологични клиники.
Живееше в панелен апартамент от 60 квадрата със семейството си, продаде го и купи друг голям и монолитен. После купи и къщата в Княжево.
Сега жена му и синовете живееха в София, а той се качваше в къщата и спеше тук. Отношенията с жена му бяха охладнели, беше я обичал някога, но вече - не.
Понякога синовете му събираха компании в къщата, водеха момичета, но предимно пролет и есен, лятото бяха на море. Зиме и джипът трудно се изкачваше по снежния, неразчистен път.
Влад вече не работеше, в клиниките му имаше достатъчно зъболекари. Занимаваше се с мениджмънта, с оборудване и поръчки, даваше по някоя консултация на млади колеги.
Животът му изведнъж стана по-лек, но и по-скучен.
Докато не я срещна. Беше довела 5-годишното си момиченце в кабинета да му проверят млечните зъби. Момиченцето беше сладко, мило и палаво. А майката привлече интереса му веднага. Излъчваше мека, приглушена красота, ненатрапчива. Стройна, с издължени крайници, светли коси и изразителни очи.
Разговорът тръгна непринудено и докато се усетят беше минал час.
На другия ден пиха кафе. После я покани в къщата.
- Клара, утре ще имаме гости – извести той икономката и се качи на горния етаж.
На другия ден се събуди с приятно очакване. Биби щеше да дойде следобед.
Клара я посрещна на вратата и я покани в голямата стая. – Заповядайте, какво сладко момиченце имате, на колко е? – Искате ли кафе, чай - какво да ви предложа? Изпекла съм пресен Kuchen с боровинки, със сметана, сега ще донеса и на двете ви. Сервира на масата и се разприказваха, докато Влад слезе. – От София ли сте, как се казвате?
- Бибиане, но всички ми казват просто Биби. - Да, от тук съм. - Ти си Клара, нали - Влад ми спомена. Да си говорим на ти.
-Какво хубаво и рядко име, защо ли така те е нарекла майка ти? – Ами майка си не познавам, била е половин немкиня и ме е кръстила на нейната майка – само това знам. Отгледа ме баба, майката на татко. А татко почина миналата година.
-Кога си родена, Биби? Да не би да е на 16 ноември? Осемдесета година?
-Да, как отгатна?
Клара пребледня и се олюля. Миналото изведнъж изскочи от съзнанието й, където ревниво го криеше и я връхлетя.
Пред нея, най-вероятно, беше дъщеря й Биби, която й отнеха след раждането. Инстинктът й подсказваше, че е тя.
Бащата на Биби не вярваше, че детето е негово или поне така й казваше.
За брак и дума не можеше да става.Той беше влиятелен и силен човек, а тя толкова млада и несигурна.
Взе й детето с помощта на връзките си, парите и адвокатите и го даде на майка си за отглеждане.
- Пази дъщеря ми, майка й почина при раждането и я възпитай добре. Ще й осигуря всичко.
Огорчена, наранена, с разбито сърце Клара събра багажа си и избяга в провинцията. Беше толкова безпомощна.
Дълги години преподаваше немски език в една гимназия, докато се пенсионира и реши да се върне обратно в София.
Нито веднъж не направи опит да види Биби, смяташе, че така е разумно.
Докато търсеше квартира разбра, че собственик на къща в Княжево търси икономка и прие работата.
-Биби, ти си моя дъщеря - каза Клара и сълзите потекоха сами по лицето й.
А това е внучката ми, нали?
Ще ти разкажа, колко много имам да ти разказвам – mein Gott, с какво заслужих тази милост?
Влад стоеше безмълвен на стълбите. Приятното очакване се беше изпарило.
Ако постът ви харесва, цъкнете за одобрение:)
Неволно направих сравнение между две 63 – годишни жени. Наби ми се на очи.
Едната приличаше на 83 годишна, а беше налегната и от болести.
Другата руса, тип Бриджит Бардо на по- млади години, добре изглеждаща, мярнах по някаква телевизия, като прехвърлях програмите. Обясняваше как с две лъжици си масажирала лицето, на въпроса защо няма бръчки на 63. Водещата я пита харесват ли я още мъжете, на което Бриджитката отговори – кандидати, млади, колкото щеш.
Всички остаряваме бавно или бързо, видимо или невидимо, но едно е сигурно - всички искаме да изглеждаме млади до късно.
Кое ни държи млади?
Може би най-важното е да сме здрави, защото здравият човек винаги изглежда по-добре от болния.
Може би генът, който носим, ни осигурява младостта.
Може би забраните...на греховно хубавите неща.
Може би чистите мисли, защото лошите, неприятни мисли се отразяват на лицето рано или късно.
Може би възвишеността на чувствата, които изпитваме.
А може би виновна е просто любовта – този, който я изпитва и я има до себе си, със сигурност изглежда по-млад.
А може би сексът, експериментите в него.
А може би светлината в очите, която отразява душата.
Може би причината е в движението, фитнес, спа процедури.
Може би причината е в любимо занимание, или поне хоби.
Може би е в модела на римски патриций – масажи, куртизанки, лежанка, слуги, добра храна, власт и мързелуване?
Дали има универсална рецепта?
Някъде прочетох – обичай ближния си, стреми се към съвършенство и ще бъдеш здрав и млад.
Да се чувстваш млад е вътрешно усещане, то идва от душата и ума, формира се от тях и със сигурност означава радост и удовлетворение от живота.
Един ден в огледалото, в часа на истината, ще е добре да не се запитаме – Времето в галоп ли мина покрай мен, че не го усетих как се изниза?
Това не съм го писала сега. Извадих го от дъното на блога си, поотупах го от праха и пак се оказва актуално. Разгаря се дискусия по въпроса за изучаване на религия, може би на някой ще му е полезно...
Дъщеря ми тръгна в първи клас в Германия - така се случи. Беше на 6 години.
Записахме я в католическо училище до жилището ни. Училището чисто, подредено, с много цветя по прозорците, грижата за които е на децата. Децата до 4-ти клас учат само сутрин. Голямото междучасие – 30 минути, задължително се прекарва на двора, децата ядат сандвичите, които носят от къщи /с черен хляб/ и пият сокчета. По време на едно междучасие, дъщеря ми леко треперела от студ и учителката я попитала – ти взе ли си тази сутрин студен душ?!
Веднага фрау Гутхоф /така се казваше учителката/ - една любезна немкиня пред пенсиониране с перфектен външен вид, ни постави въпроса – тя ще посещава ли предмета „религия”. Ние с баща й, отговорихме – не. Дъщеря ни е кръстена в църква, в България, как така ще посещава часовете по католическа религия. Да, ама след първия час, който тя изкара сама в двора на училището, решихме, че е добре отговора да е „да”. И така започна.
Това бяха едни от най-интересните часове за детето ми. Рисуваха в час, водеха ги да слушат меса в католическия храм наблизо, пееха песни. Когато дойде първата Коледа, или всъщност преди нея, имаше тържество в училището, на което децата облечени в техните традиционни тъмносини кадифени рокли с бели якички, пяха католически коледни песни заедно с родителите си и беше една чудесна вечер.
Тогава си помислих – в кое училище в България се събират пред Коледа родители и деца и пеят заедно песни?
На другата година, пак пред Коледа отидохме до един голям хипермаркет, извън града, да напазаруваме. Каква беше изненадата ни, когато на паркинга, отпред пред магазина заварихме много хора, със семействата си, с колички – приготвили се да влязат в хипермаркета, но спрели и под звуците на нает от магазина, оркестър пееха коледни песни. Беше сумрачно, те стояха на студа и пееха – всички заедно. Нещо ме сграбчи за гърлото. Какво би ни обединило нас, българите, като народ, ако не вярата в нещо? Така, както е обединила тези германци.
Дъщеря ми вече порасна.
Всъщност какво научи тя от часовете по религия – формира си правилна представа за християнството, разбра че има и други религии /ислям, юдаизъм, будизъм/ и всеки е свободен да изповядва една или друга религия според вътрешното си чувство, възпитание, традиции, народност, т.е. научи се на толерантност към вярата на различните хора, наясно е с поведението си, когато присъства на църковна служба и най-вече запази чудесни и мили спомени от часовете по религия.
У нас се получава нещо странно. Нашият съгражданин в църква скучае. Не му е ясно какво вършат там, за какво говорят, какво пеят, кога трябва да се прекръсти и целият смисъл на присъствието му там му се губи.
Подчинява се на инерцията - да се венчава в църква, да кръщава децата си в църква, да опява покойниците в църква.
От една страна има неразбиране на църковните ритуали, а от друга - те все пак присъстват в живота му.
Толкова дълго време никой не учеше децата във вяра и пропуските са налице.
Отнякъде трябва да се започне у нас и защо това да не е едно културно отношение към религията и вярата на хората, едно формиране у децата на важни понятия като добро и зло, грях, милосърдие, любов към света.
Нещо дребно и необходимо.
Лятото на 2008 г. бях на море в Китен. На плажа наблюдавах едно семейство с шест деца и като се върнах, написах "Шест деца!" в сайта БГ Репортер/тогава съществуваше/.
Не знаех кои са, дори не се запознах с тях, просто едно българско семейство, на което се възхитих заради смелостта , задружността и хармонията.
Тогава един български емигрант ми написа следния коментар:
„Миражи, миражи, миражи... Аз като баща на 3 деца, няма да се върна в България за нищо на света, децата ми да живеят в някаква полудива държава, в която се вихри чалга и беззаконие. След като толкова много милеете за българското семейство, защо не си народите и вие един отбор дечица и да си ги дундуркате в България, за без пари може би? И това ще го направите само от едното човеколюбие и чест или ще предпочетете да си отглеждате куче или котка, за да не ви късат нервите. Стига сте ни занимавали с глупости, вземете и направете нещо съществено.“
Запазих коментара – за коректив, може би съм само една мечтателка.
Снощи гледах по Нова телевизия "Bailando - сцена на мечтите". Огромно беше учудването ми, когато видях дъщерята на същото това семейство от плажа в Китен, да участва в щоуто. Рада е само на 14 години и ще пее. Иска да помогне на семейството си, защото са задружни и са на принципа „всички за един“. Едно от децата е болно от левкемия и се нуждае от скъпи лекарства. Децата са се увеличили вече на седем. В опит да намери своя дом, семейството на Рада е сменяло жилището си 12 пъти. Семейството е купило къща в покрайнините на Пловдив и сега трябва да избира между вноските по кредита и скъпите лекарства.
Рада ще пее за своята мечта да осигури дом на деветчленното си семейство.
Искрено желая успех на това смело дете, с треперещо гласче!
Филмите, книгите, музиката, но и …. вицовете отразяват най-точно времето, в което живеем.
Думата ми е за вицовете.
Един познат ми разказваше следния истински случай, някога си. Пътувал във влака и решил да разведри обстановката в пълното купе. Попитал - знаете ли каква е разликата между слънцето и кашкавала?
Всички гледали незнаещо.
-Разликата е, че слънцето залязва на запад, а кашкавалът – на изток /имал предвид към тогавашния СССР/.
Тогава един от пътниците го извикал навън, показал някаква карта и му казал -
А знаеш ли каква е разликата между мен и теб? Аз ще стигна, за където пътувам, а ти ще слезеш на първата спирка…
Та го ударил на молби и оня с картата се смилил.
Сега, това изглежда незначително, ама тогава….
Или пък за оня канал, дето го копаели някакви хора.
Един човек минал и попитал – Какви са тия хора, дето копаят канал?
Отговорили му – от едната страна на канала копаят тия, дето са разказвали политически вицове, а от другата – тия, дето са слушали.
Звучи архаично сега, ама тогава…
Вицът, който искам да ви разкажа е от по-друго естество. Той отразява промените в мисленето, морала на хората. Датира от 60 – 70 години на миналия век. Ето го.
Колко пъти в живота си се срамуват мъжете и жените?
Мъжете се срамуват два пъти:
Първият път, когато не могат за втори път
и втория път – когато не могат за първи път.
Жените се срамуват четири пъти:
Първият път, когато им е за първи път
вторият път, когато казват, че им е за първи път
третият път, когато им плащат за първи път и
четвъртият път – когато те плащат за първи път.
Не е актуален вече, нали?
На спирката цяла седмица висеше обява – „Жена, на средна възраст, бизнес дама, търси неангажираща връзка с мъж срещу добро заплащане“ Име, телефон, че и адрес.
О, времена, о, нрави…
Заминах преди една седмица. Сама. Исках да остана със себе си.
Отидох при сестра ми в нейния просторен, чист и топъл дом. Топлината идва от отношенията между хората, от атмосферата в него, не от температурата. А сестра ми има чудесно семейство.
Една огромна, преливаща от цветя тераса, от която се открива изглед чак към хълмовете над града и на която е приятно в летните вечери. Зет ми е измайсторил система за капково напояване и поливането на цветята не е трудно.
Ходих боса по топлите плочки. Приятно усещане.
И сладки приказки, и спомени от пътешествия, от летни ваканции заедно. Вкусни ястия на масата и много плодове, и любимите ми големи смокини, набрани долу от двора.
Спокойствие, дори леност ме беше обзела. Просто се наслаждавах на всичко, топлех се на обичта на сестра ми, която се отнася с мен като с непораснала дъщеря и събирах добро настроение и сили.
Видях братовчеди, направих снимки, събрах впечатления и спомени за после.
Имах нужда от това.
Само интернетът беше отчайващо изнервящ – почти нищо не можах да прочета и да отворя, та имам да наваксвам.
Снощи се върнах късно. Задръствания на входа на София и хладно време.
Отрезвяващо.
Отвътре ми е топличко.
Милата ми, добра сестричка - много те обичам!
Някой, не знам кой, е изтрил снимките в блога.
Възстанових нещичко, но там където има много снимки, това е направо невъзможно.
Съжалявам за гразната картинка, която представлява блога ми. Преди злонамерения акт, беше толкова красиво.
Тръгваме на разходка с колата. Винаги е чудесно да напуснеш града и да се озовеш някъде на ново място, особено ако е в планината.
Трудното е да се измъкнем от София и да стигнем веднъж до магистрала Хемус – горещо, задръствания, светофари, нахални до безрасъдство шофьори, таксита и обичайните неща по Софийските булеварди.
На магистралата спокойно. Отбивката към Етрополе и там следим табелата за манастира „Св. Троица“. Пътуваме в гора, тихо спокойно и прохладно, няма друга кола пред нас или зад нас.
Манастирите винаги се намират на невероятно красиви места, закътани и по-далеч от хорските очи, така че не се учудвам, когато пристигаме в Етрополския манастир. Красиво разположен сред планината, огрян от слънцето, сред тишината на дърветата. Покой. Спряло време.
Ограден манастирски двор, вътре тревичка и две-три дървета, отрупани с круши, пейки на сянка, постройки за гости и църква. Не виждаме никой – нито цивилно, нито духовно лице. Оставяме пари за свещи, на самообслужване е и се запътваме към църквата. Оказва се, че я реставрират, вътре скелета и един реставратор във високото, под купола. Гледката не предразполага към уединение, пред олтара са струпани пакети с брашно, олио и някакви надиплени дарове от вярващи.
Манастирът е действащ паметник на културата.
Той има своята история, тъй като дълго време е бил книжовен и духовен център. Етрополския манастир води началото си още от годините на Втората българска държава. Според преданията, Иван Рилски се е заселил в района за известно време, преди да стане отшелник, в една от пещерите в близката местност Варовитец. Населението на Етрополе приело мястото за свято и положило основите на манастира “Варовитец”. Манастирският храм “Св. Троица” е изграден е от майстор Иван Боянин от брациговската строителна школа и представлява внушителна кръстовидна сграда с пет купола. Стенописите в черквата са от по-късен етап – създадени са през 1907 г.
По време на Османското робство манастирът е давал приют на български революционери. Един от тях е Васил Левски.
Виждаме къде е било скривалището му – в една малка стаичка, входът скрит под нара.
Прочетох в интернет, че в „Света Троица“ може да бъде видян таен тунел, прокопан, за да даде възможност на криещите се в светата обител революционери да избягат при нужда, но не го видяхме.
После слязохме по една пътечка до водопада Варовитец. Той не е голям, но се намира в гората и е красиво и романтично. Няма шум, няма горещина, няма никой, само слънчевите лъчи успяват да се прокраднат измежду високите дървета. Покой за очите и душата.
Връщаме се обратно, два коня са влезли в манастирския двор и пасат необезпокоявани.
Потегляме назад и надолу и когато стигаме разклонението, тръгваме към с. Ямна. Пътят лош, с дупки, срещат се повече коне, отколкото хора. Имаме усещането, че цялото това място е забравено от Бога и хората.
Продължаваме напред, пътят се вие покрай река Черни Вит, а отстрани са високите склонове на планината, обрасли в дървета.
Добре, че има планини и дървета още в тази страна. Величествена гледка.
Красиво, зелено, много зелено и пак няма никой и имаме чувството, че сме сами на света. Пожелавам си да не попадам тук, когато се смрачи и завали пороен дъжд, защото сигурно е страшно. По пътя си личи колко пръст е довлякъл дъждът от гората и как е пропаднало на места, шосето. По едно време виждаме чешма и спираме. Отдолу под пътя, на полянка се извисява паметник на Нейо Крачунов , който не е предал Бенковски на турците – „не ще го аз предам“, а е скочил от скалата. Не знаех, не съм чела за това.
И продължаваме по тесния асфалтов път, през красивата гора, започваме да срещаме повече коли и къщи и стигаме до разклона за Тетевен. След кратко колебание дали да продължим към Тетевен и Рибарица или към Гложенския манастир, избираме манастира.
Това е най-красивия и невероятен манастир, който съм виждала. Той е кацнал на една висока скала, със стръмни и отвесни скали и когато го видях от пътя долу, не можех да повярвам на очите си. Много нависоко и впечатляващо местоположение.
Докато стигнем до горе, трябва да преодолеем обаче много тесния лъкатушещ път в гората. Добре, че е делничен ден и само веднъж ни се наложи да се разминем с една кола – направо екстремно преживяване, разминахме се на косъм.
Не можах да направя хубава снимка на Гложенския манастир. В интернет има една великолепна снимка с автор Gegata - вижте я, заслужава си.
http://4coolpics.com/gallery_photo/52/177120.html
Качваме се по стръмните стълби, горе ни посреща радушно един отец и ни пита откъде сме. После през каменен тунел влизаме в двора на манастира"Свети Великомъченик Георги Победоносец".
Влизаме и в църквата.
Една роза е разцъфнала горе, в двора на манастира.
От стаичката, където се е крил Васил Левски и хората са хвърляли монети в скривалището – защо монети…, се открива невероятна гледка. Ако живеех на такова място, сигурно щях да съзерцавам с благовение тази красота, тези непристъпни склонове на Балкана. Човек се усеща малък, много малък тук. И преходен на фона на непреходността.
Запазени са спомени на монаси, че дякон Левски често намирал радушен прием в непристъпния манастир при своя приятел игумена Хаджи Евтимий (1864-1895 г.), който бил член на тайния революционен комитет.
Казват, че при ясно време, отгоре от манастира се вижда Дунав и Беломорието. Панорамата е безкрайна, погледът не може да обхване всичко, толкова надалеч се вижда и планини, планини. Невероятна природа!
На около 50 минути от манастира се намира пещерата Моровица, която със своите 3025 м подземни галерии е сред най-дългите в България.
В интернет пише за Гложенския манастир следното:
„Според преданието манастирът е построен през 13-ти век, когато по тези места се заселва украинският княз Георги Глож с благословията на цар Иван Асен II. В близост до кръстеното на него село Гложене и река Черни Вит той основава света обител, посветена на Св. Георги Победоносец, икона на когото носи със себе си. Според легендата, скоро след основаването на манастира, иконата многократно е изчезвала от обителта, само за да бъде намерена по-късно на хълма недалеч от селото, на който се намира настоящият манастир. Това необяснимо ‘бягство’ на иконата е било изтълкувано от монасите като божи знак за това, че манастирът трябва да бъде преместен на хълма, което и те в крайна сметка правят в края на 14 век. За кратко време, двата манастира съществуват паралелно, свързани от тунел помежду си. Този проход е използван многократно от Апостола на свободата Васил Левски за бягство от турците. За съжаление тунелът е затрупан от земетресение през 1928 г. В манастира е живял и известният български книжовник Васил Друмев след като княз Фердинанд, който изповядва католицизма, постановява Друмев да бъде затворен там. В продължение на 15 месеца той изкарва на солена риба и вода, както и на скришом давани му провизии от милостиви монаси през незабележим отвор на тавана на стаята му. Васил Друмев е освободен след падането на правителството на Ал. Стамболов.“
Преизпълнени с уважение към миналото ни, с красотата на видяното, с омиротворени души слизаме и поемаме към София. Към шума, праха, тълпата, но и към дома.
Ако оприличим човек на каца с мед, то в нея винаги има и капка катран.
При някои капката е по-голяма, при други съвсем малка, но винаги я има.
Разваля мъничко вкуса на меда.
Вариациите за капката са много - може да e самовлюбеност, твърдоглавост, инат, завист, мнителност, самодоволство, алчност, мързел и какво ли не.
Това е, защото във всеки един от нас и в различна степен има известно количество отрицателно. Черна точка от негативизъм в бялата чистота на доброто.
Ако позволим на черната точка да се разрасне, тя би могла да замърси бялото.
Но можем и да я превърнем в полезна балансираща негативност.
Ние обичаме любимите си, приятелите въпреки капката катран, а може би и заради нея, защото несъвършенното има нужда от любов.
В неделя се рових из старите постинги на блога си. Установих, че почти навсякъде са ми изчезнали снимките. Все едно са се изпарили.
Подозирам извънземните :))
Там, където е имало повече снимки, са останали само няколко. Като вляза в редактиране на публикации, установявам, че адреса на снимките стои, но в блога ги няма.
Неприятно, не ми се занимава отново с това – все пак имам поне 90 постинга.
Някой може ли да ми каже защо става така?
Една нова виртуална приятелка имам във фейсбук – Imanuel. Когато поиска да я включа в списъка с приятели си помислих, че сигурно е българка. Аз пиша само на български, откъде би разбрала езика, ако не беше? Тя живее в Дубай.
Представям си я зад високите стени на златната й клетка, на брега на морето.
Умно същество, писахме си с нея няколко дни. Много ми хареса това, което каза – "Лесно е да съблазниш, трудно е да задържиш"!
Imanuel с нейните 1150 приятели, сред които най-известните хора в света, в киното,в политиката, във футбола, принцеси и принцове.
Тя повдигна завесата към един свят, за който в ежедневието забравям, че го има - светът на известните, на богатите.
И се появи тази странна Imanuel с невероятни снимки в профила. Толкова красиви и нереални, смесица между реалност и фантазия, че се чудя рисунки ли са, дело на голям майстор – фотограф ли са, фотошоп ли? Има и снимки от някакви дворци отвътре, яхти, палми, море, цветя. На повечето снимки Imanuel е позирала полуоблечена или гола, но не си мислете че е някаква пошлост. Напротив еротика от най-висша класа, красота за окото, художествени изпълнения. Питам я – фотомодел ли си, ти ли си на снимките – тя не ми отговаря директно, ами – моите снимки са..
И един ден отварям фейсбук и какво да видя – една невероятно красива снимка на съвсем младо полуголо момиче в моя профил и пише – на тази снимка е Диана. И като започнах да получавам едни съобщения - 26 съобщения от мъже някакви, принцове арабски със странни имена и във всичките възторг, аууу, горещо, целувки, много секси…Даже и от един пакистански побелял мъж- сигурно му се е "прияло агнешко".
Да се смееш ли, да плачеш ли? Изтрих ги всичките.
Веднага й писах – Imanuel, моля те махни тая снимка, това не съм аз, не искам да лъжа хората. В резултат тя сложи още една до тази, пак художествена еротика…и написала – на тези снимки са Диана и Imanuel. Този път имаше и скандинавски имена някакви и пак възторзи…. beautifulllllllllllllllllllllllll!!!! wow wow is very wonderfull! и сърчица даже.
Този път бях много настоятелна, защото си имам причина, и тя ги изтри отвсякъде, дори и от нейния профил, така че не надничайте във фейсбук.
Не й се сърдя, всеки мери според мярата си..
Остана ми една снимка. Ето я.
В предишната ми работа, моята приятелка юристката,
всеки ден повтаряше едни и същи бисери, резултат от истински ситуации в богатия й юридически опит.
- един „нотариален“ сок
- един „натурален“ акт
- тази „кауза“ на договора
- ще подкрепим тази „клауза“
На принципа на нацистите – една лъжа повторена много пъти, става истина
и една грешна дума, повторена много пъти, започва да звучи като правилна.
В резултат винаги се замислям, преди да си поръчам натурален сок.
Една друга колежка, пристигнала да работи в София от малко населено място, винаги казваше „настъпалка“ на изтривалката пред вратата
и ул. „Аладин“ вместо ул.“Алабин“.
Заливах се от смях, но сега не мога да погледна изтривалка, без да се сетя за настъпалка.
Не мога и да мина по Алабин, без да се сетя за Аладин.
Странно е човешкото съзнание.
А плевелите и паразитите са много устойчиви.
На младини обичаме мъже самоуверени‚ самолюбиви‚
които дишат въздух нажежен‚ които пият и не се напиват‚
които ни желаят на часа – и на часа забравят‚ че ни има‚
които ни измъчват и насън като съдба неотвратима.
След тях остава стъпкана трева‚ порои сухи‚ дъх на изгоряло
и дълго‚ много дълго след това душата ни боли и тялото.
Додето тихо дойде оня мъж със длан като прохладен лист над тебе
– и ти прозреш накрая изведнъж‚ че доброта ти е била потребна.
Станка Пенчева
В топлата нощ се въртях в чаршафите и сънувах кошмар.
Шеф съм на частна компания и
- получавам най-високата заплата
- имам най-голямата и светла стая за кабинет
- имам служебна кола по мой избор
- купувам вила за компанията в Родопите и в петък сутрин оставям колата в гаража и тръгвам с джипа, за уикенда на вилата
- имам най-скъпия лаптоп за пътувания и най-бързия компютър на бюрото си
- имам 20 подчинени, които минават със страхопочитание край мен
- 1 от тези 20 разбира от коли и се грижи за сервизирането на колата ми
- 1 от тези 20 ми прави резервации за самолет и ме изпраща и посреща на летището, носейки багажа ми
- купувам си дрехите от чужбина
- щом излезе нов модел мобилен телефон, веднага го купувам
- идвам на работа, когато мога и си тръгвам, когато се наложи
- имам в компанията най-новата и модерна офис техника
- купувам за компанията собствен офис, просторен и дизайнерски оформен
- членовете на управителния съвет подкрепят всичките ми предложения,
но
нещо не е наред - не мога да мечтая и не обичам целия свят, както преди.
Веднъж се случи лошото – на слизане от Родопите джипът се обърна, в гърдите ми зейна дупка и душата ми излетя, решила, че е дошъл момента.
Далеч някъде се чуваха сирени...и някакви отблясъци в небето.
Не знаех къде е душата ми.
Кучето ми ме подуши и ужасено избяга.
Светът придоби друг цвят и вид и
се събудих потресена,
трепереща в нощта от студ и ужас, със сух и неприятен вкус в устата.
.................
Чаршафът се беше свлякъл на пода и аз с него.
Кучето спеше до леглото и ме близна в просъница по ръката.
Нали все витая в облаците, все търся обяснение на необяснимото и ключ към тайнственото, хвърлям по един поглед на различни предсказания.
Публикувала съм няколко такива в блога си.
Предсказанието на Ботис, което е записала Паула Лайт и с нейно съгласие публикувах.
Предсказанието на Слава Севрюкова
Предсказанието на маите от книгата „Предсказанията на маите за края на света” на Светльо Дукадинов и Първолета Петкова.
Да, но сега прочетох и публикувам предсказанието на Петър Дънов, което изключително много ми хареса. А то е, че България отново ще е на три морета.
Ще случи не поради войни или връщане на територии, а поради природни странности.
„Бяло море ще дойде до Родопите, един вътрешен град в България ще стане пристанище” - пророкува той.
Друг български медиум видял същото, допълва, че това ще се случи през 2012 .
Гърция ще потъне и така морето ще достигне до нашата територия. През това време Адриатическо море ще прекоси албанските планини и отново ще дойде у нас.
В същото време Пирин потъвал.
Други ясновидци твърдят, че водата на планетата ни ще започне да изчезва. Злато ще излиза, а водата ще се скрива. Щели да се появат аквадолари, като платежно средство.
В България има много извори на глава от населението - страшно няма.
Малко остава до 2012 г., сами ще видим.
Лятна ваканция на три морета – звучи чудесно!
Размечтах се.
Медицината е създадена за хората, да им помага – затова се нарича и хуманна.
Да, но замисляли ли сте, че всичко свързано с медицината е болезнено и свързано със страх и неприятни емоции още от най-ранно детство.
Тук нямам предвид, парите, които се дават на докторите под маса, над маса и прочие, защото и те са болезнени, но за джоба ни.
Помислете – вземат ти кръв за изследвания – неприятно, някои даже припадат. Слагат ти ваксина – също. Бият ти инжекция – мускулна, венозна и не знам си още каква – още по-неприятно. Появил се цирей или гноен абцес – ууу! Трябва да се извадят сливиците – ужасно!
Правят ти пункция, или биопсия - с упойка, но тая упойка е пак инжекция и пак боли.
Счупиш си крайник, дано не тежко.. и пак боли.
Или, не дай си боже, трябва да се подложиш на операция – там пък сигурно много ще боли.
Искаш да заченеш така желаното бебе – боли.
Трябва да родиш – сериозна болка.
На пръстите на едната си ръка мога да изброя нещата при лекар, които не носят болка – да ти преслушат белите дробове, да ти направят някаква ехография, доплерово изследване без вкарване на контрастно вещество, да ти измерят кръвното налягане. Е, може и да има още няколко нещица.
Дори и вездесъщият д-р Хаус не лекува без да причинява болка.
Да, ама аз не обичам болка. Сигурно и вие - кой ли пък обича болката?
И какво правя – поглеждам към аптеката и към лекарствата в тях. Сигурно повечето правят така. Посягаш към хапчето и отлагаш болката.
И ставам поредната жертва, влязла в капана, заложен от фармацевтичната индустрия.
Вижте рекламите по телевизията – повечето реклами са за лекарства, защото големите печалби са именно там.
Кого трябва да убедят рекламите? Рекламите целят да привлекат здравите. Болните пият лекарства – при тях е наложително, но здравите – дали не могат да станат по-здрави?
Има необходима част - да си убеден, че не живееш съвсем здравословно и нещо можеш да направиш още за себе си. Как? Като послушаш фармацевтичната компания Х, която е създала точното лекарство за теб. Лекарството – почти безвредно, но „прочети листовката преди употреба”.
Малко витамини и минерали напролет. Витамин С всеки ден. Бирена мая на хапчета. Гинко Билоба за по-добра концентрация.
„Когато си потиснат, вземи Remotiv. Усмихни се”. Хубаво е да се усмихнеш, когато си потиснат, но защо с лекарство.
Носиш нещо тежко, схваща ти се кръста – намазваш се с рекламирания гел и пак си като нов.
Като се започне от сиропи за кашлица, спрейове за зачервено гърло, капки за нос –„свобода ......”, витамини, минерали, мине се през няколкото вида хапчета за простата, газове и нередовен стомах, лошо храносмилане, вдигане на „самолета”, натрупване на глюкозамин в ставите, очистване на организма от натрупаните отрови и ...още и още.
Всеки ден ни заливат с предложения за нови и нови лекарства.
В надпреварата се включиха и български производители на билкови хапчета и кремове за разширени вени, за шипове и какво ли не.
Класацията оглавяват фармацевтичните компании, които продават масовите лекарства, тези дето можеш да си ги „назначиш” сам и без особена опасност за здравето.
Докога ли ще ни манипулират така. И кой е виновен – те или ние.
Миналата година по това време публикувах Пай с вишни. Тъй като никой няма време да се рови назад в блога - ето пак. Вишните узряха, рецептата е лесна, а сладкишът - вкусен.
Сутрин пътувам с автобус и понякога е много весело. Качват се двама възрастни мъже, пенсионери. Единият с костюм, другият – неглиже. Та тоя, неглижираният си хвърли цигарата на улицата, преди да се качи и костюмираният му направи забележка. И се почна...- Радвам ти се колко си изискан – рече неглижето. По времето на Тошо си навеждахте главите, а сега.. – Ти видя ли – отвърна костюмираният . – Знам те аз тебе кой си – рече пък другият. Веднага се включиха и други пенсионери. Един отзад попита един по-напред – Ти чел ли си история на КПСС? А оня му отвърна – баща ми е завършил в Щатите, не в Москва, каква история на КПСС. – Е, там пише, ако я беше прочел..- какво ли пишеше, не разбрах. В това врече се качи едно цигане с два вързопа метли. – Не стига, че не си дупчиш билет, ами и място за двама заемаш с тия метли- каза първият пенсионер. Един млад мъж, станал с оная си част от тялото нагоре го захапа тутакси – Ти пък разпоредител ли си, що ли, та ще казваш кой как да се качва в рейса? Айде, биволи злобни....
После в другия автобус, полупразен 72, едно девойче говореше доста високо по gsm-а си. - Аз ще следвам навън, не ща в тая тъпа България. Тук всички са задръстеняци, загубеняци, селяни..
По-късно говорех с една българска девойка, която живеела в Щатите, ама сега се била върнала не знам защо. Написала статия за едно списание и се вълнуваше кога ще я публикуват и кога ще си получи хонорара – то в тая бюрократична България човек трябва да ходи по мъките...- казва тя , а аз - то, бюрокрация има навсякъде по света. В това време завиха сирените, защото беше 2 юни. – Сирените завиха, трябва да спрем за малко - казах аз, а тя – защо вият тия сирени? Ами 2 юни – обяснявам аз и т.н. И какво е станало на 2 юни - пита българската девойка, американизирана понастоящем?
С какво е по-лоша България от другите страни, та хората не обичат родината си и я напускат?
- Вярно пътищата ни са разбити, има дупки, мръсно е, хората са намръщени, притеснени, озлобени, все гледат да те прередят, като се качват или слизат от транспорта.
Запечатила ми се е една сцена от Париж. Пътувам в един полупразен автобус и една жена на около 65 години, по нашите представи „баба”, с бебе в количка трябваше да слезе - наближаваше спирката й. Тя застана до вратата и каза „Внимание, внимание, ще слизам”. Тутакси скочиха няколко господа да й помогнат. Свалиха количката с детето, шофьорът внимателно изчака, "бабатa" благодари на господата. Ама беше с хубаво оформена прическа, с грим, от нея се разнасяше парфюм, полата й полупрозрачна, слаба и стройна. Просто като си спомня тоя случай и си го представя на наша земя и почвам да се смея лудо.
- Вярно има паркирали коли по всички тротоари, които са заели мястото на пешеходещите.
И се сетих за друг случай - една немска възрастна фрау, на която й попречи една, единствена кола да продължи по тротоара. И какво мислите направи въпросната фрау – обади се на полицията да дойде да вдигне колата, че й пречи. Тук полицията ще излудее, ако всеки почне да й се обажда за такива дреболии.
- Вярно, всички пресичат на червено. Остават няколко секунди да светне зелено на кръстовището, но бабите и дядовците „притичват” на червено, все едно свети Петър ги вика спешно отсреща.
- Вярно, на опашките, хората се натискат, вместо да застанат на няколко сантиметра един от друг
- Вярно, таксиметровият шофьор ще е „мазен” в началото, докато се качиш в таксито му от летището, а после непременно ще се опита да те прекара - я с маршрута, я със сметката.
- Вярно, повечето транспортни средства са стари, дрънчат и миришат .
Надежда има - чакаме метрото-слънце да огрее навсякъде.
Ама ни е хубава страната, не си я сменям !
Случват се и хубави неща, аз така както я почнах.. Ето в Борисовата градина се проведе Mellow Music Festival и по тоя повод бяха сложили една кола Fiesta от МотоПфое. Всеки можеше да пише върху нея любовните си откровения. И писали и рисували момчета и момичета. Имаше шедьоври – „обичам те, както обичам мусаката на мама” или „зареждаш ме с гориво” , хиляди нарисувани сърчица, стихове и „обичам те”. Наградата, както разбрах от фейсбук е спечелило посланието "Течеш ми във вените...". Прилагат и снимка. Фаворитката щяла да замине на уикенд в луксозен хотел в Банско с новата Ford Fiesta. Късметлия момиче!
Ама добре звучи - "Течеш ми във вените...", образно, просто си го представих!
Това е от интернет и повече подхожда за петък, ама да чакам до петък....
Блондинка участва в конкурс с награда 1 млн. евро.
Задават й следните въпроси:
1) Колко години е продължила Стогодишната война?
а) 116 б) 99 в) 100 г) 150
Блондинката пропуска въпроса.
2) В коя страна са измислили панамската шапка?
а) Бразилия б) Чили в) Панама г) Еквадор
Блондинката иска помощ от студентите в Университета.
3) В кой месец се отбелязва Октомврийската революция?
а) Януари б) Септември с) Октомври д) Hоември
Блондинката иска помощ от зрителите.
4) Как се казва крал Георг 6-ти?
а) Алберт б) Георг с) Мануел
Блондинката вади гадателски карти.
5) От какво животно произлиза името на Канарските острови?
а) Канарче б) Кенгуру с) Тюлен г) Плъх
Блондинката излиза от играта.
Ако се смяташ за умен/на и си се посмял/а над блондинката,
прочети правилните отговори:
1) Стогодишната война се е водила 116 години - от 1337 до 1453 г.
2) Панамската шапка е измислена в Еквадор.
3) Октомврийската революция се отбелязва през ноември (по нов стил).
4) Името на крал Георг е Алберт. Той си го смени през 1936 г.
5) Името на Канарските острови произлиза от тюлен. Латинското
наименование ма островите Insukaria Canaria означава остров на
тюлените
--
"Аз съм беден и нямам
нищо освен мечти. Пръснах
своите мечти в краката ти.
Стъпвай леко, ти стъпваш на
мечтите ми."
Уилям Бътлър Йетс
Днес съм в някакво странно настроение, затова го публикувам.
Вили Фарах ми хвърли ръкавицата.. Премам го и с облекчение и симпатия ще я прехвърля тая ръкавица към други трима блогъри.
Ех, ако имах някакви потресаващи, пикантни, мръсни тайни, да ги разкрия и после цял ден да ходите замаяни и да цъкате от изумление. За добро или зло нямам.
Вероятно знаете, че се казвам Диана, но като създавах блога си, името беше заето и затова стана блога на diandra. Наричат ме и Ди, Диа, Диди, Даяна, Дид, Дианко, лейди Ди /благодаря за което/, Дианчето, а дъщеря ми просто ми казва Писанка.
Животът ми се върти около няколко неща - семейство, деца, дом, красотата, която ценя много, работата ми, природа, слънце, море, екскурзии, снимки с фотоапарата, приятели, мечти, книги и филми. И напоследък предизвикателството да пиша.
И така:
- не обичам котки и никога не съм имала котка. Радвам им се само на картинки. Предполагам, че е нещо от детството ми, но трябва да се подложа на хипноза, за да разбера. Хипнотизатор още не съм срещала.
- обичам кучета, те са друго нещо – верни приятели. Ето представата ми за хубаво куче :))
- не мога да медитирам, колкото и да опитвам
- би ми било интересно, ако дойдат добри извънземни на земята. Вярвам, че вселената е гъсто населена
- горя мостовете пред мен, а не зад мен, което не е никак разумно, но съм такава
- родена съм под знака на скорпион. Нали знаете, най-много президенти на САЩ са били скорпиони, но и най-много са били скорпионите между убийците на президенти в САЩ. Така че внимавайте, предупредени сте :))
- много съм интуитивна и май съм родена с вграден скенер – веднага виждам скритото в човека срещу мен, колкото и да ми се прави.....
- на пет години мечтаех да стана голяма балерина, но на десет се отказах поради обида
- винаги ме е привличало загадъчното, мистичното, тайнственото, необяснимото. Така хлътнах по съпруга си.
- пуша – навик, откъсване, знам ли... особено с кафе
- това което не знаете за мен е, че вече имам остеопороза /май е наследствено/, пия си хапчето и се старая да не мисля за бъдещето, поне не в черни краски.
Сега аз отправям предизвикателство към следните блогъри
TIBURON-TIBURONA
MOMENTI
Епистoларности / Еpistolary trials
А защо не и към
In Brief
Блогът на една модерна вещица
Ралица Ковачева
Очаквам вълнуващи неща.
